| Zorba the Greek, или как отидох на балет за първи път. |
 milk написа
Майка ми все казва, че й се ходи на концерт. Така да се каже културно мероприятие. Или „аз кюфтета мога да ям всеки ден, ма друго си е да вечеряш малко култура. И прическа ще си направя. И тоалет ще си купя. А бе, гледа ми се нещо хубаво.”
Аз пък природно и незатормозително за мен имам условния рефлекс да запомням какви желания имат любимите ми хора и се радвам да „сбъдвам”. Като „сбъдвам” е условно казано, защото най-ми е хубаво да виждам оная особена радост примесена с благодарност и възторг „как отгатна, че точно това искам?”.
Някак приказно и по фейски се чуствам, но това е предмет на автобография и сега не е важен.
И докато прелитам от детската ясла до офиса, ми се вклинява жълт плакат с тъмно вишнев надпис „Зорба-гъркът”.
Спирам за секунди, обръщам се и си казвам „това е.”.
Семейното мероприятие.
И както всеки път започвам агитационния процес отдалече.
Майка ми веднага се навива.
Аз съм си навита по презумция, стига да не е класика.
Баща ми е в колебание.
Брат ми не е по тази част.
Борис разбира се е в програмата, а в ушите ми вече се лее едно сиртаки и си представям, как отивам с малкия ми танцьор на танцов спектакъл.
Бройката е уточнена.
Остава да проверя дали пускат и деца под 6 години. За под три няма и да питам, даже.
И се набирам в отвратително горещия петък към НДК.
По обяд.
По мои изчисления не би следвало да има опашка.
Да, ама съм сметнала грешно.
45 минути.
Една касиерка.
Пенсионерския сбор е свирен – свиреп и ентусиазиран – едните на опашката, а другите пред афиша на Филип Киркоров. вадят се очила, избират се места, звънят по мобилни телефони за съгласуване с групата, вадят се пари, прибират се очила и така следващия и по-следващия и по-по...
Частично прелива към мен и руска реч, пак във връзка с вече споменатия концерт.
Стиснах зъби и зачаках - дойде ми реда.
- Два билета за „Зорба- гъркът”... от 30... а дете под 6 години може ли да взема със себе си?
- Можете.
- Благодаря ви, приятен ден.
И самодоволно си тръгнах със заветните билети.
Няма да се разпростирам, че сам по себе си целия ден беше странен - закъснявах в графика непрекъснато. Двама таксиметрови ме спряха и изгониха от такситата все на места в „средата на нищото” – без градски транспорт, и без стоянки в близките километър два, само защото не съм съгласна да минат през централна гара за Света Троица. Меги вместо масаж ми направи мускулна крампа – демек мускулно натоварване н-та степен и после 2 дни бях с мускулна треска на гъза и гърба. В поликлиниката една лелка ме прокле, освен стандартното „не ви е срам”, се сдобих и с „господ да ви накаже”; качих се на тролея с 4 броя 2,5 метрови лайсни и 7 кила фугираща смес. Ватмана искаше да напусна превозното средство, ма аз се заинатих и си дупчих второ билетче за свръх багаж.
Остави ме да се превозя. Как слязох, а преди това и как се качих, е съвсем отделна история.
Всичкото това обаче, е нищо, в сравнение с деня на забавлението.
Най-първо Борис прихванал вирус. Не знам как го прави, винаги като планирам да имам извъндомашно забавление се урежда с болничен.
Плочкаджията, счупил моноблока.
Тичам с количка и дете за кабели, че не достигат.
И в 12 на обяд вече мога да легна и да умра.
Ма не ми било писано, щото „иска папам супата сам”, а после „нани, мАмаааааа” и междувременно „крлуша”, а ме чака още една пералня, тичане с малкия ми вирус до поликлиниката, още майстори, две блокчета итонг от близкия склад за под мишка, и най-накрая концерт – танцов спектакъл.
Все едно, получиха ми се идеално нещата – оставих вируса в баба ми и дядо ми , набрах се до нас и успях даже да се изкъпя.
И за червилце имах време, ама се отказах.
Отивам на срещата – не мож се познаем с майка ми – в почти официален вид не сме се виждали с години.
И влизаме.
Сядаме.
Чудесни места.
Ч-ууууууууУуу-десни.
Общото осветление постепенно изгасва, а на мен ми е едно леко и радостно в очакване на последващите музика и танци.
И изведнъж – тъ-дъ-дъ-дъъъъъъм.
Оказах се все едно на опело. Или каквото и да е там църковно пеене.
Ама без пеене и на тъмно.
Някаква разновидност на класическа музика – заприлича ми на „ода на радостта”, ама в трагичен вариант – ода на тъгата. Примерно.
И изтръпнах – не смея да се доближа до майка ми, а какво остава да я погледна и само примижвам, предполагайки че така няма да ми гърми тази ужасна музика в ушите толкова силно.
Сцената се развидели..
Че и танцьорите излязоха.
Първа сцена, първа част.
Оказаха се балерини.
И балетисти.
Въобще се оказа, не танцов спектакъл, а балет.
Гледам право напред, сякаш в очакване и интерес.
На петата минута от надгробните звуци – толкова траурно ми звучаха, че и сълзи бях готова да лея – за мене си, много ясно и как точно се минах... та, на петата минута майка ми каза:
- Добре че не взехме детето.
Само кимнах в полумрака и замълчах в почти извинително съгласие. И тихи спазми на смях, щот си представих как в тъмното щеше да вика „свети, свети”, а на музиката какъв вой щеше да нададе, нямах сили и да си представям.
Втора сцена, първа част.
- Майко, искаш ли да си ходиме?
- Чакай, може пък да се раздвижи.
- К’во да чакам тея сигурно са объркали диска с музиката.
Трета сцена, първа част
- Само не казвай на баща ти.
И от там започна смеха.
Ама, нали знаете, онзи неудобния смях, почти наум, дето в гласов израз добива вид на хълцане и често е придружен със сълзи.
И като се смееш се тресе целият ред, щот смеха ти остава в корема.
И а-ха да спра и се случва нещо - я един балерин в стойка на птица граблива, я следваща сцена градския бардак (тук искам да отбележа за всеобщото оживление в публиката), я по-следваща сцена една я дърпат двама, ма тя не се дърпа много.
И така до полувремето. Голямо дърпане и тичане из сцената падна.
Аз си помислих че е свършило, ма много нефелен ми се видя края, пък и нямаше много аплодисменти, та явно са в почивка.
Майка ми ми напомни че се казвало антракт.
- Все тая антракт или полувреме, сега е момента да се измъкнем от тука, тъкмо ш идеме да разчертая кое къде и да сметнем кабелите и гофрираните тръби.
- Ааааа, не. Не си тръгвам. Още повече за да смятам.
- Ма майко, я си помисли, че като ни атакуват пак с тези музикални пиеси за цигулка, цигулка и пак цигулка, ще ни увредят за цял живот!
- Милкана, как може толкова да приличаш на баща ти – него веднъж само го заведох на опера и до там. На 10тата минута вече искаше да си ходи. А като свърши беше пръв на гардероба и беше взел палтата.
- Миииии...
- Няма „ми”! Направила съм си прическа. Направила съм си ноктите. Изкъпала съм се на спокойствие. Излязла съм от вкъщи и съм с тоалет. Въобще няма да си тръгна оттук докато не свърши. Освен това никой не ми звъни и не ми говори никой за пари. И ако искаш да знаеш, като свърши спектакъла отивам в ресторанта да си пийна малко бяло вино и да ми направи Вальо от онова лютото. И ако още повече, искаш пък да знаеш на мен ми харесва. А ако знаех, че ще е балет да се настроя предварително, щеше да ми е още по-приятно.
- Много пък си важна!
- Ами да! Нали съм на концерт.
- На балет.
- Да.
Ей тук вече, целият ми сподавен в първото полувреме смях, избликна в едно с майкиния ми.
И през кикот и хълцане почнах да обяснявам, че на всичкото отгоре и с хореографа гледах интервю по телевизията в сутрешния блок, ма пак не чух да е балет.
- А защо не взе програма?
- Не ми дадоха.
- Как ще ти дадат – тя се купува. Другите са си купили.
- Така ли?
- Ами да, като в театър.
...
- Извинете може ли за малко програмата?
- Заповядайте
- Благодаря – казвам и зачитам... - Балет. Балета на софийската опера. На операта. Балет.
- А аз се чудех какви ще да са тея високи гърци – те били наши
- а-Хахааааааа....
Заприижда публиката. От коридора, антрето, фоайето – а бе, от вътрешната търговска площ на НДК.
Пак угасиха осветлението.
Първа сцена.
Масовка и почти веселяшка музика в сравнение с първата част.
- Казах ли ти аз – само са объркали диска с музика
Ма не усетих че следва преход към втора сцена, та малко по високо ми дойде собствения ми глас
Майка ми изшътка „Милкана, млъкни!” през зъби, ма така се смееше без глас и люлееше и предния ред с коленете си, че при мен заразата от хълцане и сълзи пак взе връх.
Пак добре, че и в около нас се разнесоха чужди смехове, та се успокоих, че не безпокоим всичката останала публика, а само една част от нея.
Евентуално.
И така във всеобщо оживление продължи гледането, щото аз вече почнах да слухтя за реакцията на другите.
Четвърта сцена. Сиртаки. Началото като „зорба денс” и зад мен някой възкликна „ ооооо, даааааа, дойдохме си на музиката и танците”, да ама не. Било само прелюдия. Интро.
Хората обаче бяха започнали да ръкопляскат в такт, тези пред мен се понадигнаха, тези отзад не ги виждах, важното е че цигулките ми се размиха на фона на ръкоплясканията.
Последваха още две сцени, едната мелахолична – и двете солистки на двамата солиста отекоха, не разбрах само дали и двете умряха или едната умря, а другата полудя. И другата, финалната – едно истерично сиртаки.
Ама не от емоционалност, а от аранжимент. Но след всичко до този момент, публиката ръкопляскаше все едно танцува и троши чинии, след „ен” на брой узота, според личния спиртомер.
Ослепителна светлина на сцената.
Всички се покланят.
Публиката ръкопляска умерено, докато не започнаха бъдещите прими и солисти да се провикват – това хореографското ще да е било на първия ред.
И изтръпнах.
Толкова дълго се смях, че вече не можех да стискам и не знаех кога ще ми се случи случката и дали ще стигна до учереждението.
- Майко, давай да се изнасяме щото както е тръгнало и един бис ще ударят.
Майка ми се смя, смя и докато събере въздух за едното „Добре”, отново угасиха лампите и хайде още 5 минути.
Светлини.
Поклони.
Тръгваме.
И тъкмо стигаме до стълбичките, майка ми ме пита:
- До тоалетна искаш ли да отидеш? – хубаво е да знаят що за стока си.
- Не - казвам, ма не щот не искам, много искам даже, ама вече съм се засилила да казвам поредната си забавна на мен мисъл, а това вече е по-силно от всичко:
- А аз, майко – правя пауза - си мислех, че един танцов спектакъл ще отбие номера, ма то се е видя че ще трябва да се ходи на септември до Гърция, в гръцка таверна, с гръцка музика и гръцки танци...
И тогава дойде фаталния за мен на майка ми смях, последвал от:
- Милкана, млъкни бе, млъкни най-после!
Това последното ми събори стискателните мускули и се напиках.
Ма не много де.
Само прекапах. Обаче нали съм с ежедневен комфорт, съм смела и продължавам да развивам темата за до на есен с песен, докато не видях на майка ми стъпката – ляво с чупка спри, дясно с чупка спри, ляво с чупка... и толкова смях ми се отприщи, че пикнах до панталона.
- Майко! Напиках се!
- Ааааа хахахаа мълчи ти казвам! Мълчи!
- Ама аз съвсем наистина!
- Нали те питах за тоалетна?! Върви сега!
- Не могааа...то все едно и до тоалетната нямаше да стигна
И така докато излезем от НДК вече ми беше мокро и на гъза.
Опуснах си каишката на чантата – тя хубаво стига до гъза, ма малка, добре че поне съм с черен панталон, та не личи толкоз в сумрачното.
Сумрачно казвам за мое лично успокоение, щот си беше 9 вечерта.
Майка ми отцепи напред говорейки си къде на ум къде на глас, за да не ме чува.
А аз подтичвайки и подхилквайки се изпусках по някоя и друга капка.
- Таксииииии... мааааааайкоооо на такси... първотооо.
Влиза тя, и аз зад нея, ама си слагам чантата под дупето, щото знае ли се покрай тая влага какви бацили ще докопам.
А ха да мецна неколко раз, ма се чу:
- Млък. МЪлчи!
И затраях.
Чак докато спря таксито.
Та, така, отидох на балет за първи път и се прибрах в несвойствено за мен мълчание у дома.
И заспах мигновенно.
Даже нямам спомен да съм прослушала и две песни прочистващи слуха ми и приспивни.
Вероятно няма да повторя. Ходенето на балет.
На опера със сигурност няма да отида.
Но пък толкова разтоварващо не съм се смяла от много време, та бях готова да си платя билета още един път.
милк – пикла, ма танци оби4а.
http://www.vbox7.com/play:d26a79cc
http://www.vbox7.com/play:6dfd7ed9
http://www.vbox7.com/play:45108af6
http://www.vbox7.com/play:ac35e8be
http://www.vbox7.com/play:7c01795f ***** е така си ги представям аз нещата. мдам.
|
Публикувано на 19-06-2007 @ 00:00:00 EEST от pink_devil |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.78
Гласове: 47
|
|
|
|
