| Просто понякога отговорът е |
 smellnotsogood написа
Често пъти седиш, смееш се на еднообразното си ежедневие и се молиш небесата да ти пратят разнообразие... Сещам се за една мисъл, не мога да си спомня къде съм я чула или прочела... Та на кратко, тя звучи така: Бог винаги отговаря на молитвите ти, просто понякога отговорът е “не”. И така, аз помолих и ми бе отвърнато с “да”, макар след това да последваха множество “не”.
Той се пови, не на бял кон, не обкръжен от сияние, просто се появи. Излъчваше сила, интелект, имаше острите черти, за които винаги съм мечтала, беше този, който съм сънувала много нощи и съм се събуждала с мисълта, че срещата ни е реалност, че животът ми е продължение на съня. И аз бях негова, колкото и да се съпротивлявах, бях негова и ничия друга, още от мига, в който ме погледна за първи път.
Струваше ми нечовешки усилия да се боря със себе си, да извръщам погледа си, щом срещна неговия, да се опитвам да избягам от природата си, от природата на плячка. Знаех, че на финала ще плача, ще се разкайвам горчиво за мига, в който съм чула името му за първи път, но сякаш нищо нямаше значение, важно бе единствено, че, макар и за малко, ще видя светлината на безкрайното щастие. И не само, че я видях, нещо много по-важно – изпитах я. Не бе точно светлина, бе по-скоро някакъкъв контраст с всички други усещания, които са минали през мен и когато всичко приключи, с едно щракване на пръсти, едно примигване на окото, започнах да живея в мъгла.
Последваха сълзи, нямаше го повече яркият контраст, всичко бе просто нюанс, жалък оттенък на всичко случило се, шарената му сянка, останала вместо него в живота ми. Дните отминаваха и макар сянката да избледняваше, животът си оставаше сив, така и не възвърна яркостта си, докато не се появи отново, още по-забранен и още по-далечен, а същевременно с мен, на една ръка разстояние.
Решението дойде от самосебе си, беше по-скоро като вътрешно предупреждение: стой на страна, ако не искаш животът ти пак да се превърне в сянка. Усещали ли сте някога как все едно нещо ви дърпа на някъде, една невидима сила, но толкова буйна, че не можете да й се противопоставите? Това изпитах аз и от този момент нито разума, нито тялото ми имаха право на глас, говореше само сърцето, а то, то имаше нужда единствено и само от своите мигове светлина, от своя контраст на страстите. И го изживях, изживях всяка минута, всяка секунда, всеки удар на развълнуваното си сърце.
Когато отново дойде моментът на раздялата, вече нямаше сълзи, имаше само радост, радост от това, че се възползвах от своя миг светлина. Естествено, сянката си остана, но вече някак по-бледа, прозрачна и освен радостта у мен остана съжалението, че макар открила човека допълващ и изпълващ цялото ми същество, аз нямаше как да го задържа... Просто понякога отговорът е “не”...
|
Публикувано на 20-06-2007 @ 00:00:00 EEST от pink_devil |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.85
Гласове: 27
|
|
|
|
