| Завръщане в миналото |
 most_of_u написа
Ето ме пак на старта. Първите дни във фирмата си бяха чудесни- отговорна нова работа, добри пари и мнoгoбройни интересни задачи. Не си бях ходил в България дълго време, може би година вече, когато този нов старт дойде. Предполагах че, новата работа сте ми отнема доста време, ще бъда затрупан във финансови сметки и общо взето ще намеря така търсеното спокойствие след динамичната за мен 2006 година. Но ето че още на втората седмица, директора, дойде при мен и ми каза: заминаваме за Украйна, командировка, вдругиден. Украйна, никога не съм мислил за Украйна като за дестинация.
-Какво ще правя в Украйна, тук съм да инвестирам парите ти, какво има в Украйна?
-Ще купувам земи, ще инвестираме. Искам да ръководиш финансирането. Трябаш ми да изготвим бизнес-план, искам да се запоазнаеш с проекта , също така ще си ми преводач. Нали знаеше руски?... Руски, да еба, руски съм учил в даскало 7 години и си спомням, че не беше много интересно. Когато започнах да уча руски бях на 10 години и може би затова не мога да го забравя напълно. Никога не съм го практикувал освен в компания. На всичкото отгоре ирландецът не знаеше, че в Украйна говорят на украински , а не на руски. Викам добре, заминаваме след като си го решил вече. Най-лошото, което можеше да се случи е да оплескам всичко и да ме уволнят.
Големия въпрос беше дали ми трябва виза за Украйна. Ситуацията беше сложна, от Бг посолството ми казваха че не ми трябва виза, докато от Украинското посолство ми искаха виза. След 10тина телефонни разоговора ситуацията не беше променена и аз не знаех дали ми трябва виза за Украйна. Майната му тръгвам пък каквото ще да стане. Сутринта преди полета директора ми споделя: ще видиш Украйна, хубава държава много красива и много възможности, а аз за хиляден път му намекнах: Украйна, какво сте правиш там, ела в България вече сме в EU , много възможности , почвата е също толкова плодородна пък и аз мога много по-лесно да ти помогна там. Не та не, Украйна И това е. Хванахме полет Дъблин-Варшава, Варшава –Лвов.
Лвов- за първи път чувах за този град въпреки че, баща ми го знаеше много добре- „навремето пращаха специализанти там„. Не ми се ходеше в градове свързани с “навремето”, но нямах избор. Запътил се към тази политически нестабилна държава проблемите започнаха още във Варшава, където отказаха да ме натоварят на самолета за Украйна понеже съм нямал виза. Да се разправяш няма смисъл. Разделихме се с директора и единственото , което каза бе: “тръгвам сам , утре сутринта те искам в Лвов до 10 сутринта, ходи в Украинското посолство и си извади виза”…и замина. Българин във Полша, без документи да си извади виза за Украйна за 4 часа и да хване самолета за Киев в 15 часа, ебати филма….Малко се стреснах честно казано , но поне имах пари в брой. Всичко след това мина като на лента: вадя снимки за виза, подавам експресни поръчки в посолството, служителите ме питат, къде са ти документите за бизнес виза. Викам нямам нищо, ще инвестирмаме там. Ударих на камък- дебел чиновник се смееше- как така виза от днес за утре бе момче, не става. Дееба не можех да се оправя в тази ситуация наистина-директора нямаше да е доволен. А само да поясня за неговия характер, неговата философия беше , че ако не може да се справиш с даден проблем ти си слаб, без значение какво те е спряло. Самолета за Киев излетя в 15 часа , аз киснех още в посолството удряйки го на молби. Не и не- всички формуляри бях попълнил, имах снимки и бях платил експресната поръчка.
-Aре моля Ви се дайте ми виза, утре има важна среща с инвеститори , трябва да съм там.
- В какво ще инвестирате?
- В земя, селско-стопанство.
- Къде е срещата?
- В Лвов... и така дебелия чиновник ме накара да му разкажа всичко от началото до края. Сигурен бях, че само любопитството му го кара да ми задава тия въпроси. Да получи информация, която да сподели в тесен кръг от приятели , за да може да им се издигне в очите като важен човек. А на мен работата ми зависеше от това. Трябва да спомена, че директора водеше кореспонденция с Госпожа Т. Знам 100% понеже съм писал последното писмо до нея. Когато споменах това име дебелия чиновник промени отношението, млъкна и най –накрая ми издаде виза, ей така пред мен за 5 мин. Дееба ако знаех че е така първо с това щях да почна. Взех си двудневната виза и газ към летището. Докато пътувах в таксито се появи лошо предчувствие, в крайна сметка щях да вляза в Укрина. Не ми се ходеше там, факта че самото начало на пътуването не мина добре, за мен означаваше, че сте имам още проблеми. Тъй като нямаше никакви самолети реших да хвана автобус в 20 часа от една от Варшавските автогари. С автобус посред нощ от Варшава за Лвов. В себе си носех над 500 евро, както и цялата информация по сделката утре. Веднага си представих как половината от тия пари трябва да оставя на украинската гранциа. Сетих се за хилядите проблеми с българските митничари , когато съм пресичал българската граница. Какво остава за украинските? Страната по това време, Януари 2007 бе разтърсвана от политически скандали и честно казано за мен държавата се разпадаше. В песимистични мисли премина времето , докато чаках раздрънкания „Чавдар” , които щеше да ме отведе при директора в Лвов.
Тъкмо хапнах и се настаних в автобуса, готов за 10 часовия път през ноща, когато получих съобщение от директора-“ не съм в Лвов ами в едно село Сборив. Питай шофера дали го знае и му кажи да те остави там“. Ще ме намериш в хотела “Старой дом”. Тоя ирландец определено си играеше на Симс с мен, пак проблеми...няма как инъче. Автобуса потегли… същата нощ урагана Кирил връхлетя Европа с всичка сила. Усетихме част от него по пътя, хубавото беше, че на шофьора не му пукаше от нищо, пушеше си фаса , псуваше и караше с бясна скорост към границата. Харесват ми такива хора, които не се оставят страха да ги зарази твърде лесно. Украинската граница най –сетн, честно казано приличаше на Калотина от едно време- без надписи, със счупени бариери и само една работеща будка. Знаех че проблемите сте почнат всеки момент. Ако ме набарат с тия пари тук край. Мина обичайната проверка, само чаках да си чуя името. По едно време ме извикаха:
-Каква е тая бизнес виза за два дни- суров човек ми говори на украински, едва го разбирам.
- Така ми я удариха в Полша, и му обяснявам всичко което обясних и на дебелия чиновник във Варшава. Този веднага му разказах, че директора си пише с Госпожа Т.…но нямаше ефект.
- Ето ти момче тоя формуляр, пиши, къде ще отседнеш, точния адрес и име на фирмата. Заеби къде ще отседна, написах каквото знам и му подавам документа.
- Ще инвестирате а?
- Да, да точно.
- Инвестирайте, че тая страна си ебала майката, айде бегай.
Олекна ми , почти бях убеден че няма да ме пуснат. Съжалих че подходих с предубеждение към митничаря. Не трябваше да го сравнявам с никoй. Той беше човек искащ по-добър живот за себе си семейството си. За това и ме пусна. Късмета ми потръгна и се зарадвах още повече като накупих цигари по 90 евроцента. След кратката почивка автобуса потегли… колкото повече пътувахме толкова по познато беше всичко. Отначало не обръщах внимание на това , но по едно време се усетих. Всичко наоколо ми напомняше за България. България от 90те години- мръсни пътища и кал навсякъде, бурени и дупки по асфалта, изоставени , полу-разрушени сгради, мирис на нафта и цигари , шум от почти счупен съединител. Това беше миналото, завръщах се в миналото със 100 км в час. Висчко ми напомняше на стария път между Провадия и Варна, които изминавахме всяко лято със семейството ми натоварени на старата русенска Шкода, когато бях на 16. Успокоих се напълно и потънах в спомени.. За мен лично това си беше завръщане в миналото. Периода 1995-1999. Всичко си беше същото , както беше и в България. За някои може би България не се е променила, но аз забелязвам значителни разлики от този период.
-Ей момче , тва е твоето село, слизай-шофера ме стресна и нетърпеливо чакаше да изчезна от автобуса.
Сутрин, 3.30 сутринта, пълен мрак и нито една улична лампа, куче лае от някъде, а аз вървя към вътрешността на селото. Нищо не виждам и стъпвам огромни локви . Не знаех къде отивам, когато най-лошото се случи- батерията на телефона ми падна. Сам в украинското село, с 500 евро в джоба и куп ценна информация в куфарчето, търсех директора , които сигурно спеше някъде по това време. Директора поначало беше малко откачен, беше приел някаква странна религия, постоянно медитираше и не признаваше човешко същевство ако то не можеше да се оправи във всяка една ситуация. Предполагам , че за еталон, по който да оценява хората взимаше себе си. Всичко това беше само в моя вреда, понеже се бях загубил , напълно, за първи път от много години насам...
В бензиностанцията отдалеч се виждаха двама души. Като наближих разпознах полицай и момчето , което беше на смяна в бензиностанцията. Влизам вътре, мирише на трева , че не може да се диша. Двамата ме гледат като извънземно.
- Къде е хотела “Старой дом” , знаете ли?
- Аааа старои дом, дааа знам го този хотел. В селото направиха много хотели в последно време и всичките са хубави- кървясалите очи на полицая търсеха нещо в мен, докато ми говореше.
- Не бе , кажи ми къде е тоа хотел, цяла нощ съм пътувал искам да легна да се наспа. Като от хилядолетен сфинкс от устата на полицая се чу:
-“ Ще намериш хотела до голямата църква”- еба ти questa ми вкара тоя.
Каква църква бе човек, то нищо не се вижда , кажи ми улица да те еба. Реших да напускам понеже поведението и на двамата не ми се стори адекватно. Освен на трева вътре миришеше и на нещо друго, някаква тежка и противна миризма. Няма да влизам в тоя филм , трябва да намеря директора... да го еба. Тръгнах си… кучета ме лаят, от разни дворове, ранобудни баби се спират на улицата и ме гледат. Сега ако ме усетят и селските бичета…няма измъкване. В селото преброих може би 5 или 6 църкви, еба ти късмета, еба ти селото , започна да ми писва сериозно. В този момент чух гласа на директора:
- Къде си бе човек, къде се губиш от два часа обикалям селото с тая Лада не моа те открия никъде. И защо не ти е включен телефона?…. Легнах за 3 часа да поспа.
На другата сутрин по план присъствах на срещата и започнах да правя оценка на проекта. Като ми предоставиха цифрите се шашнах- заплатите на работниците и цената на земята бяха ненормално ниски. Целия проект реализираше печалба заради тези два фактора-евтини ресурси. Чак сега разбрах защо директора не искаше да чуе а България- страна, от EU. За него и приятелчетата му Украйна беше рай, щяха да експлоатират колкото могат. А ако някой ден законите влязат в тази страна печалбата на директроа щеше да намалее. Седях заобиколен от хората, които служат на Кралицата. Но не на тази кралица, в чиято страна се бяха родили, а на розовата кралица с едно голямо 100 изписано на нея. Тези хора бяха архитекти, инженери и финансисти, обединени с една единствена цел- да препечелят нещо. Може би някой някога ще иска да ги нарече мутри или престъпници, но в тяхното поведения западния свят не забелязваше нищо необичайно. За западния свят този метод се наричаше оптимизиране на печалбата, да не говорим, че максимизирането на благосъстоянието като основен приоритет за всеки един човек е основен закон в икономиката. Стана ми жал за митничаря, които ме пусна да вляза в тази страна, както и за дебелия чиновник. Арогоантни по своему, тези хора искаха да живеят спокойно, без да се притесняват за насъщния. В подобни чужди инвестиции те разпознаваха надеждата за по-добро бъдеще. Честно ми стана много тъпо, понеже си представих как може би тези сцени съществуват в България и как надеждите на хората остават напразни. В подобни пристрастни мисли протече деня ми.
Вечерта, след успешния ден , излязохме с директора на кръчма. Миналото ме връхлиташе с огромна сила , това не беше дежа ву, това което виждах беше България през 1996-97 и си беше напълно реално. Спомням си като малък 16 годишен келеш – борците. Борците вече ги няма в България, но те съществуваха тук и сега бяха реални същите, както преди 10 години. Това е необяснимо чувство- виждах миналото да се случва около мен- хора плюещи семки в ресторант, хора, за които музиката в заведението спираше, когато телефона им звъннеше, виждах бухалки оставени на задните седалки на баварци, хора със синджири и анцузи. Всичко това наблюдавах за втори път 10 години по-късно. Когато една от гостите на масата ми сподели, че работи за 45 долара на месец, заключих веднъж завинаги, че това беше България от 90те години. По-късно в хотела пуснах телевизора, това което видях затвърди становището ми. Съвсем се бяха вкарал в тоя филм- по единия канал даваха стачкуващи работници на някакъв завод, бяха излезли в някаква мъглива и студена утрин и никoй не им беше обърнал внимание. По друг канал интелектуалци изпадаха в истерия, обезверени от сегашното си състояние, публицистични предавания, където добре костюмирани патки и патоци говореха, говореха за проблемите на нацията и най-големия проблем корупцията. Дееба , да се връщаш в миналото е опасно, огромен брой забравени спомения нахлуха в главата ми- представих си хора нещастни и отчаяни. Много хора може би няма да е съгласят с това, което ще напиша – в България този период мина и никога няма да се върне пак. Когато мине , никога няма да се върне и в Украйна. Въпросът е единствено кога ще премине?
Настроението ми се вкисна, не заради гледките , които даваха по телевизията , а заради това, че осъзнах колко безпомощни сме хората. Украйна- това беше матрица, копие на друга матрица България в друго време. В тези матрици хора изживяват живота си, борейки се за неща, които смятат за значими. За живота, Бог или природата ако щете това беше нормално. Нещата, които се случваха в на едно място , щяха да се случат на друго място и в друго време с необяснима цел. Сякаш това беше предопределено и напълно в реда на нещата. Машина на времето съществува и това е влака за Киев. Абсолютно всичко беше едно и също с изключение на датата, която сама по себе си не значеше нищо.
„Remember who you аrе“- крещеше Тиесто в ушите ми , когато се опитвах да заспя. Какъв е смисъл да помним кой сме, след като ще бъдем забравени? Някoй ден, когато аз умра и моите деца умрат, и децата на моите деца умрат , никoй няма да си спомня за мен. Ще останат само действията , които някой друг ще копира в друга матрица. Това прави хората еднакви и безлични- носители на действия и нищо повече.
Не можах да заспя, слязох на земята и се заех да пиша проекта. До сутринта беше готов.
Директора беше доволен, след срещата с кметицата на селото, той закупи огромна част от кооперацията на селяните. Седях зад него , когато държа реч на английски, а местен преводач повтаряше въодушавено на хората събрали се да го слушат, еба ти филма, защо изобщо дойдох тук да бъда част от това. А може би трябваше да се върна в миналото, за да намеря правилните решения себе си? На тръгване директора се ръкува с бъдещите си служители и попита едно от момчетата- how are you, how’s life? То се засмя i отговори развалено- “no jobs, problem”. Директора се засмя гръмко и го отмина. Докато минавах покрай него видях очите му, пълни с надежда и радост заради случващото се. В моите очи имаше малко тъгa заради случващото се. Отдавна не бях имал преживяване, което да ме разсея толкова много и да постави основни въпроси за решаване пред мен. Може би и аз в стремежа си да постигна благосъстояние губех емоциите, от които всички ние имаме нужда.
Напуснах Украйна със смесени чувства- страна , в която никога не съм искал да бъда, в която може би никога повече няма да стъпя и в същото време близка до мен като роден дом. Месец след завръщането ми напуснах директора, за по-добра работа и цялото ми преживяване в Украйна е вече минало.
Тогава, когато се намирах в миналото, за пръв път от много време насам сърцето започна да диктува решенията и трябваше да прогоня всичко това от главата си,понеже ме беше страх, че сте взема грешното решение. Успях! Забравих всичко, което бях видял и изпитал в тази страна. Спомена и чувствата се върнаха само сега, месеци след като се завърнах в Дъблин, само и колкото да напиша този разказ. Знам че утре всичко ще изчезне отново, сякаш никога не се беше случвало.
|
Публикувано на 13-08-2007 @ 00:00:00 EEST от pink_devil |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.93
Гласове: 79
|
|
|
|
