| 200 |
 Shadowin написа
Всички ги знаете тези истории. Някой със светнали очи започва да разправя как се бил омазал. Рядко може да се долови чак срам, по- скоро гордост, евентуално примесена с леко притеснение. И все пак подтекста в 95% от случаите си остава: леле, копелета, видяхте ли до какво положение мога да се докарам! И ако историята е достатъчно колоритна, се носи от уста на уста дълги години, та понякога дори се вписва в местния фолклор. Сеир да става.
Ако все пак историята е лична, а компанията не го позволява, винаги идва на помощ "един приятел", който отнася всичките негативи. Защитните окопи тук обикновено са 2- номер 1: "A, тоя е един от ... (някъде на майна си, не го познавате, демек) и чак ако някой твърде фамилиарно започне да чопли относно светлия му (= ви) образ, се преминава на втора линия, а именно: 2. "А бе, и аз не го познавам лично тоя, ма едно приятелче ми я разказа историята. Глейте ся как сичко преебахте с тея въпроси!". Даже и този тип истории обаче имат тенденцията да се завръщат един ден при оригиналния си собственик- просто времето прогресивно мачка значимостта на всяко едно събитие, докато в крайна сметка срамът загуби давност. Всеки си има по няколко такива мини- историйки. Съответно цялата тая врътка с увода беше, за да ви разправя една от моите. Много елегантно се получи, а!? Нямам думи направо…
Както и да е, ето ме мене на една крехка възраст, която повече гони 20 години, отколкото 10. Не се правя на интересен, просто не помня точно на колко ще да съм бил, само интервала. Е, на тези години всеки търси себе си, пробва се доказва се... абе мизерна работа, ама необходима. Та при мен лично цялата гюрултия беше под надслова "Ех, свободата, Санчо...". Свобода съответно експлойтвана до слободия, ама и това го има. Грешки на растежа му се викат, въпреки че по онова време не ги възприемахме точно така. И ето ме мен, гонейки края на гимназията, в провинцията. С мама и тате на гости на баба и дядо. Идилийка. Вкусните домати и краставици, чистия въздух- кучета ги яли. Всяка вечер по някакви магически начини успявахме да се надерем на мотика почти без да влагаме пари от и без това мизерните си спестявания. Дискотеки (една на брой), селските курвета- вече натокани, местните пичове- на ОК със всички, които познават, на нож със всички останали, в диското въртяха всяка вечер по малко металика, продиджи и по- софт бозици, златни времена. Така прелита лятото, със ставане в два следобед, белот на фона на нирвана и фейт ноу мор, и видео- касетки, надписани с химикалки чак до вечерта. Язовира- леден и наблизо...
Обаче ето, идва ден последен. По онова време вечер поркахме една мизерия дето и се викаше "Синьо лято", мента с коняк по равно, 100 + 100. Две такива с една бира си бяха съвсем прилично пийване, при положение че обикновено загрявахме някъде в тъмните паркове. Ако имаше някой с китара, там си и оставахме... Обратно в историята- някъде в 4 часа сутринта кепенците падат и идва време да си вземаме довиждане с аверчетата. Това си беше кисела работа- до последно се правиме че нищо няма, после изведнъж: еми… айде, и да дойдеш пак догодина батка. Само че тоя път Ицо- голяма работа е това момче- вика: аре у нас. И бе това рейса ти заминава след 3 часа, няма за какво да си лягаш. И оставаме 4 човека, изсипваме се на пръсти в тях, че всичко живо спи. Ама спи! Хората гледаха някакъв тютюн, който не знае- да не пита, свързано е със ставане в 3 сутринта, и още яка заетост в останалото време. Забиваме с е в кунхята и пича вади от "тяхното". На баща му първака, кайсиев. Не беше точно първак, май 65% гонеше, но много зъл. Виждал съм нормално консумиращи хора по три опита да правят да станат, преди да се откажат след чашка. Е наливаме си и ние по доста във едни водни чаши, по 200 милилитра, ма кой ти гледа, и си лафиме, пък те разговорите ги знаете, алкохола ги избива от равновесие и забиват или много задолу, или много нагоре. Кво сме изприказвали, не знам, ама като стана 7 без 10, гледаме бутилките и решаваме, че сигурно сме ги съборили и са се разсипали. С голям зор си казваме довиждането с домакина- всички други се препарирали в неестествени и неудобни пози. От там къщата на нашите е на 200 метра, ама два часа и половина филмов материал. Кубинките отебах да ги връзвам, понеже се видя, че няма да стане нито бързо, нито лесно. Връзките се натикват вътре и една бодра крачка... Голям мерак да си се прибера, ама техниката яко куца. Пътя има един завой по средата, обаче аз все се мъча да завия предврително. И започва една самохипноза, половината акъл зает да ме крепи прав, другата половина не стига да държи посоката. От усилие сигурно съм забравил да дишам. Та по едно време стигам до завоя и си викам: дотук добре. 10 секунди награда, ще си се люлея на място. И кво да видя- то града толкова рано за 2 месеца не съм успял да го видя, слънцето изгрява, едно червено такова, всичко живо спи, щото почивен ден, пък аз на ръба на хълма се вея гордо като хайдушки пряпорец. Стига, викам, съм почивал, дай да довършим пътешествието, правя две крачки и се озовавам до кръста в кози.
Вечер съм виждал голямото стадо да се прибира, тъкмо по въпросния голям хълм им минаваше траекторията, така че не се съпикясах особено, само дето застивам и си мисля: копеле, сега тая гад ако малко ме бутне и падна, няма да мога сам да стана. Ше си умра тука, копеле. По едно време гледам овчаря, гледа ме подозрително. Мене пък ме заобиколили едни кози и ми ближат ръцете. Като статуята "Свети Франциск на мотиката"- не мърдам, само леко се полюшвам от ветреца, и се опитвам да избия фауната с поглед. След това в един момент асимилирам и останалата информация и ми става безумно смешно. Копелето отсреща е дялано по калъпа- асоциален, псуващ стадото пияндурник. И стоим двама гиганта на мисловната дейност всред килима от кози и се взираме един друг, че даже и май в такт се клатим. По едно време си вдигнах бавно едната ръка, че по- лесно отколкото да му викам "а, добър ден!", ма пича ме разбра. Повя и той горен крайник и момента се развали- чичето изпсува нещо ей така, по навик, без конкретен адрес и се задвижи заедно със зверилника.
Ето я целта, ето ги стълбите, една по една, само по- тихо, че да не ни усетят и да стане резила- нашите естествено бяха много придирчиви към морала на отрочето си.
Влизам в антрето, оставям си кубинките, люшвам се със вратата- подлъга ме гадта да и се облегна- и си фрасвам скулата във стената, за щастие тихо. Изцъквам си направо- няма такава простотия, пакета с рефлексите са му изгорели всички бушони... и в тоя момент чувам как някой изкачва стълбището към етаж 2, т.е.- към моята резиденция. За няма и 10 секунди прекосявам 3 метра коридор и си влизам в стаята. Хвърлям тениската и си мятам някакво одeaло. И врата се отваря. "Ох, баби, ма да не спа така! Ех, значи, защо ти ги слагам тези чаршафи!"- добра жена е баба ми. Как да е, ставам, имитирайки успешно съненост, и слизам да закуся, като едва не се убивам- стълбите винаги са по- лесни за изкачване, отколкото за слизане. Е, установихме, че не мога да се правя на трезвен, лошо. Нашите обаче никога не са ме виждали на черешата, легендата за двете бири винаги е хващала дикиш. Седя на масата в кухнята, воня на ацетон и се правя че нещо ме боли корем. При което- това е то късмета- минава майка ми и ми вика: абе нещо ми се виждаш блед, искаш ли таблетки против повръщане, ама да знаеш, че може да ти стане малко зле понякога от тях.Еврика, ето ми го алибито, "Дай две, мола ти съ.. моля ти са.. молъ ти се" Добре че и тя още спи. Гълтам двете хапчета без вода и издавам звуци като астматична хиена, когато се оказва, че даже гълтателните ми мускули са си взели почивка. Пускам автопилота, или поне така си мисля. Кой да ми каже, че въпросните хапченца против повръщане били тотално несъвместими с алкохола...
Ето ме в раздрънканата чавдарка, опознавам релефа на Източните родопи с бъбреците си. Красив край. Силно неравен. Умирам. Всеки трус разбърква някакъв компот- бири, мента, ром, ракия, хапченца, и разни вчерашни принципно бързо ликвидни манджи: варена царевица, диня, пъпеш, шопска салата. Изнемогвам. Както си лежа сам на двете последни седалки, решавам да се издрайфам... нема братче, хапченцата са железни. До онзи момент все съм вярвал, че „да искаш и да не можеш” е запазена марка за старините, които евентуално ме чакат. От как съм станал на 14, техниката с двупръстния масаж на сливиците я бях овладял на повече от прилично ниво. Обаче не. Ни напъни, нито дори най- гнусните гледки, за които мога да си спомня, не сработват. Триумф на фармацевтиката: „вие пожелахте да го запазите.” Само дето вече все едно мозъка ми е два литра драйфано. Аааааааааааааааааа.
Завесата пада.
Пътя е два часа. Два часа чисто страдание. Аз си потъвам надолу и назад в седалката с винт в момента в който затворя очи. Корема ми бие камбани, гонгове и какво ли не, ама вече и пръст в гърлото не помага- няма такъв филм. Както и да е, спирка- автогара Любимец. Съвсем до ЖП- гарата. Още двеста метра, шибаните неща явно на по порции от по 200 идваха. Изсипвам се на забавен кадър с някакъв грижливо подреден сак с хранителни продукти на рамо. Милите ми баба и дядо, как ли не мога да им оценя грижите по достойнство в момента. Всичко ми плува и ми се маже, ама някак се крепя прав. Изломотвам, че ще отскоча до тоалетната на автогарата и се забивам вътре, направо падайки на една голяма пейка, от онези белите. Тях ги правят с особена ергономия- да седиш, но не и да лежиш удобно, за да не се ползват от мизерници и скитници за нощуване. Е, не им минава номера. Като балдахин е. Нека си смърди. Сакът се е изтърколил с хрущене на някъде, нямам ни капацитет, ни свободни ресурси да го локирам в момента. Изведнъж ми хрумва великата идея- ще пия вода до драйф! Все ще прелее и ще ме отпуши някак! Тоалетна... къде е? Завлачвам се като почетен член на живите мъртви до касиерката и добре че оная е развила телепатия в течение на трудовия си стаж- сочи и аз се врътвам и поемам натам. "Натам" пък е едно голямо стълбище, което слиза под някакъв нечовешки ъгъл надолу. Тъмно е. Края не се вижда. Сигурно е имало лампи някъде по него, но заеби да намеря ключа, а и съм си втълпил, че като се добутам до долу ще ми олекне.
Учете се от грешките си! Въпросната сутрин бях на косъм да се пребия на слизане, ама сега успявам. Като по филмите, докато се търкалям на камара по стълбите, само с интерес се чудя дали ще си счупя единствено главата, или врата, или и двете, или комплект с изненада? По едно време стълбището свършва, входния поток болка се забавя и се усещам че лежа на някаква мозайка. Хладнее ми на бузата. Колко само е хубаво да спре да те боли... Харесвам си едно парче за взиране и полека се приготвям да се вкарам в ступор.
Не знам какво щеше да стане ако се бях отнесъл, вероятно нищо добро, но се появява ново усещане, което ме вкарва в нова емоция. Някъде отдясно на рамото и надолу по гърдите се усеща хлад. Легнал съм в някаква течност. Лежа си в някаква локва. КАКВО? Копеле, лежа си в КЕНЕФА, в една локва. Познай от какво е, хайде де, опитай се поне! Е, тук идва преломния момент- впрягам цялата останала мощност и потресен се вдигам на треперещите си коленца, като си вкарвам въображаеми тупаници и ритници в муцуната. И през цялото това време, забележително, не ми идва въобще мисълта, че за пръв път в живота си съм се надрусал като канарче. Кой да мисли за съвместимости, реакции и кумулативни ефекти… Други неща си цикля аз наум: "Копеле, ебаси, е тука преля чашата, че и кофата, че и бидона. Не си човек, копеле". После виждам, че за щастие локвата има за източник някаква допотопна чешма с избита изходна тръба. Завлачвам се до мивката- от старите, с ръждив метален супник, облягам се с две ръце в някаква космата гадост долу и захапвам чучура. Сигурно съм бил като начинаеща проститутка на околовръстното, чак синьо съм му оставил. От там тече едно хладко облекчение с вкус на ръжда и течен метал, ама всичко е ок, ние вече стоим, може скоро и да проходи детето. След поне две минути лочене, през които- заклевам се- веднъж не съм си поел въздух, целта е постигната! Природата побеждава науката.
Процесът е мъчителен, но успявам да заема бойна позиция на едно клекало и следват спазми и екстракция от максималния брой пригодени за това отвори, плюс- за моя изненада- носа, с което се поставя локален рекорд, останал за дълго анонимен. Натам се е видяло че по- зле няма накъде да става. Когато се завличам нагоре, виждам един да клечи над багажа ми и налитам (тук сменям "з" с "н" за малко самочувствие) натам, ама чиляка добронамерен. А аз лееекинко по леко вече се подобрявам.
Нашите- шаш, нямало ме половин час, бащата минал да ме потърси, преди да ни е потеглил влака за Пловдив; погледнал и в сградата на автогарата, добре че бях метнал сака на пичка си лелина, та не го видял. Акъла ми стигна да обвиня за всичко "скапаните хапчета" и как всъщност през цялото време съм седял идилично да дишам чист въздух в някаква фиктивна градинка. А голямото зле.. то по някакъв начин остана незабелязано. До колко умишлено, до колко не- не ми се занимава да питам, стари истории са това. Та молбата ми е- ако децата ви някой ден ви искат хапчета против повръщане, не им давайте. По- добре да си драйфат!
Другото е толкова гадно, че колкото и да се разбиваш впоследствие, за цял живот остава спомени...
|
Публикувано на 05-12-2007 @ 00:00:00 EET от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.62
Гласове: 40
|
|
|
|
