| Синдромът на загубеняка |
 Fenix написа
По принцип се имам за готин пич. Имам се и за забавен, остроумен (и приятелите са го потвърждавали) способен да се превъплащавам във различен образ според ситуацията. Мога да се направя на типичното гъзе/”голям сваляч”, със тениската, прилепнала по тялото, малко гел в косата, черните очила полароид и дънките Роберто Бари. Благодарение на един мой дар от природата, а именно добър метаболизъм, влизам в тази роля и без да прекарвам по два часа по фитнесите всеки ден. Черно парти или Планета, любимият ми парфюм Davidoff Cool Water и дансинга не могат без мен и винаги си прекарваме хубаво с който и да отидем. От друга страна, отивайки надолу в плейлистата ми, където царуват групи като Rage Against The Machine или Iced Earth, мога да се събера с другата тайфа, да сложа тениската на Металика и да отидем във Фенса да куфеем. Вечер във някой Хáус-бар? Няма проблеми. Парфюмът си е винаги на мене, тениската става някоя закачлива с надпис тип Devil Inside Angel Outside или лежерна ризка, някой по-неглиже панталон, не съвсем casual и сме готови да пийнем по едно уиски и да се запознаем с „нови хора”.
Всичко дотук е прекрасно, винаги се забавляваме, лафове, истории, свалки, танци. Дали е някакъв по-особен чар, дали е че почти винаги имам какво да кажа, така че малко да разведрим обстановката дали нещо друго, но момичета се навъртат. Мацките чак не се „лепят”, но не е и като съвсем „да няма”. И какво? Всичко звучи перфектно и аз съм направо супермен, добре изглеждащ, умен, чаровен, оригинален...... пълни - глупости. Аз страдам от това, което наричам „Синдрома на Загубеняка”. Дам. Нали се сещате как беше в училище. Оня от класа дето винаги седи на първия чин, с големите очила и мазната косичка, тъпото зубърче, дето само учи пък нищо не разбира. Ходи с тениска затъкната в панталоните, няма никакво чувство за хумор, след явно като не разбира нито една от шегите и приема всичко буквално. Хобито му е я колекциониране на марки, я изучаване на паяците (има 3 в аквариум вкъщи) или пък компютърът е целият му живот – зависи от годината, в която си го представяте (нищо лошо не казвам против хората, които колекционират марки!!!... или паяци...). Друг отличителен белег на този тип хора, който описвам е липсата на каквото и да е разделяне между хората според пола им. И нямам предвид комплексарщини от сорта на „добри” и „лоши” шофьори примерно. Говоря за хората, чиито интерес към жените е точно толкова голям колкото към мъжете, изключвайки всякакви би случай... С една дума – такъв дет’ не знае що е жена, какви са ѝ достойнствата и как може да се говори с туй странно същество, биологични единици от което се въдят и по нашите географски ширини. Въпреки това, той обаче е влюбен от 3ти клас в най-хубавото момиче от класа, която ще стане мис бал на випуска, а тя разбира се ходи или само с по-големи или с такива от друго училище. Тя е popular, fashion и.. разбира се девствена, но това е друга тема.
Та какво точно е Синдромът на Загубеняка? Погледнато отстрани сигурно създавам впечатлението на пич, който е често харесван и успява да накара дамите да се чувстват хубаво... абе с две думи дето чука яките мацки. Яки или не, на мен не ми харесват. И точно това е Синдромът на Загубеняка. Този, който никога не може да хване тия, на които наистина се кефи. Който в момента когато наистина яката (тая дето мене ме кефи супер много) мадама се появи на хоризонта и на мен не ми идват нито ума нито дума. Няма забава, няма лафове, няма чар. Само денс. Ама то понякога само с денс не става. Никога май само с денс не става. Изчезват остроумните забележки, изчезват хубавите идеи за това къде можем да отидемм, абе всичко. Кефи ли ме мацката, интересува ли ме, отишла е работата. Иначе няма проблеми. Заглеждам се по някаква, дето „става”... ама не ми пука. Ще стане ли, няма ли да стане. Запознаваме се, танцуваме. Приятелите ми: „Браво бе, копеле, тая е много яка!”. Аз такъв, малко неглиже, все има нещо което ме дразни, макар и малко и въобще не си давам зор. Дали ще е нещо в носа ѝ, дали смеха ѝ нещо не ми е приятен. В един момент вече сме до стената на дискотеката, езикът и е в гърлото ми, или моя в нейното. След това мацката се обажда, иска да се видиме. Аз излизам с нея веднъж дваж, но е предопределено. Гадно копеле съм си, това го знам. Ама пък много други неща не зная. В един хубав момент аз и се обаждам или и пращам СМС със някаква тактична фраза и казвам, че не искам да се виждаме. Момчетата ми се чудят и ми обясняват колко съм бил зле, а единственото, което аз мога да кажа е „не ме кефеше толкова”.
И така до следващия път. Или до момента, в който „яката мадама” се появи. Тогава, разбираш ли, големото гъзе, тъпо копеле багерист, металист и китарист няма никаква идея ко да прави. Лигите ще му потекат едва ли не. Иска да се виждат, иска да излизат, иска това иска онова. Жената се дърпа, той бута. „Ни ще, та ни ще”. Той знае, че ѝ се кефи, тя знае че ѝ се кефи, той знае, че тя знае, че ѝ се кефи, но разбира се, това не бива да се знае. И видиш ли нищо не става. Какъвто и разговор да подхване, не се стига далече. Казва си, че просто трябва да се държи естествено, че това, че онова. Кел файда. Точно като загубеняка, дето е влюбен в най-красивото момиче от класа, но не знае изобщо какво може да направи по тоя въпрос. Като я види, нищо не може да и каже, а за нея той е най-големия тъпак... и той си е! Ако се държи такъв, какъвто си е - нема стане. Ако се прави на гъзе - нема стане. Но във всички случай историята изглежда смешно отстрани.
Туй е Синдромът на Загубеняка. И аз май го имам в доста напреднал стадий, като се има предвид, че вече не съм на 16. Ке треа промениме нещо, па и я не го знае що ще е то. Абе с други думи, пазете се, че това по хората ходи.
|
Публикувано на 06-12-2007 @ 00:00:00 EET от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.20
Гласове: 43
|
|
|
|
