| Село Козичино – една крайна точка |
 badmin написа
Ако никога не си мечтал да извървиш, без да бързаш, маршрута Ком – Емине с двама верни приятели, запас от пълни бутилки и без телефони в джобовете, значи органът ти за мечтаене е закърнял или ампутиран.
Не си падам по пътеписите заради присъщото им интелигавене – аз, чуждият, пишещият, впечатлителният съм попаднал в някое райско местенце и възклицавам, и се прекланям пред нещо си – къде е тук завръзката? Пътеписът е скучно четиво – за справка виж професионалиста Вазов и щастливеца Алеко. Просто защото няма екшън. По мнението не само на 23 младежи, които учих на български език и литература няколко години. А и по мое собствено.
Затова няма как да напиша пътепис за село Козичино. Най-много някое криво есе да се получи. Както е крив пътят до това място. Паля колата и тръгвам. Чувствам се почти като оня пич от древния научнопопулярен филм “Един човек, една камера”. Тя, камерата, не е моя, а старата таратайка още не е изплатена, но това са едни съвсем странични въпроси, нямащи нищо общо с днешната ни екологично-етнографска тема. Друга разлика между мен и оня един човек с камера е, че не обикалям из Бразилия като него, за което още от малък му завиждам безпредметно. А иначе си приличаме по целта на пътешествието. И аз като него искам да науча повече за хората и мястото. За езика им. Имам уговорка да направя интервю с група баби, пеещи народни песни, облечени в носии. Не може да не сте виждали такива. Все още ги въртят в телевизиите.
Ако сте пътували по пътя Бургас - Варна, сигурно помните колко е гаден, пълен с умопомрачителни въртележки и натоварен до пръсване. През последните няколко години се предлага още една яка атракция – от двете му страни са пръснати безчет кръстове и квадратни камъни с имена на загинали във войната против фашизма и ненормализма по пътищата на родината. Та ако искате да си спестите всички тези екстри, алтернативата се нарича Дюлински проход – спокоен планински път, успореден на споменатия атракцион. За него се хваща след излизане от Бургас по отбивката вдясно за Каблешково.
Ако пък след това хей така без причина ви ухапе кучето или ви накацат калинките на авантюризма и ви се прииска да инвестирате в спомени или просто да забравите за миг всичко и всички, след село Гюловица свийте наляво. Пътят става седмокласен, разминаването на два камиона е невъзможно, но пък скоростта е ниска и вероятността да срещнете някого също. Наляво, надясно, нагоре и надолу, с всеки изминат метър усещането, че сте извън времето и пространството се засилва, докато не се окажете в населеното място, след което жълтата чертичка криволичка на картата не продължава наникъде. Съвсем наникъде. Крайна точка. Крайните точки на картата винаги са ме предизвиквали. Има нещо чудесно в мисълта, че оттам нататък път няма. Може ли един път да свърши? От малък играя на тази игра – гледам жълтите чертички, намирам крайните точки и си представям кой и как живее там.
Има ли нужда да споменавам, че първото и най-силно чувство, което те наляга с навлизането в тази крайна точка, разположена някъде към финала на маршрута Ком – Емине, е спокойствието. Тишина и мир, подходящи за всеки, който има навика да мисли и да запечатва в съзнанието си за вечността моментите на осъзнато живеене. Ето, казва ти спокойствието, родил си се да правиш прости неща – да дишаш, да гледаш, да обичаш, останалото са глупости, моето момче.
Посреща ме, разбира се, леля Кръстинка, секретарката на кметството, с която се чухме преди това по телефона и за която да си носи кръста на добър човек е съвсем естествено занимание. И това става ясно още с първите разменени думи. Влязохме в кметството да се обадим на жените да се приготвят за разговора. Кметството е едноетажна олющена постройка, каквато се мъдри в центъра на всяко село. Вътре в нея е и пощата, а отпред се вее българското знаме в компанията на някакво синьо с някакви звезди по него. В миналото селото е било център на община. Сега в него са останали около 200 души, почти всички в постфертилна възраст. Две английски семейства са купили къщи тук. Може да ги последват и други. В единия край някакви чужди инвестиции строят бъдещ старчески дом. Така поне се говори. Иначе наистина строят – малки хотелчета, вили. Чакат оживлението. Идва ми да кажа на жената, че на мен така си ми харесва тук, нямам нужда от много хора. Но не го правя. През лятото посрещат туристи от курортите, в битов ресторант им погаждат фолклорни номера, като се опитват да конкурират другото подобно близко село Бата. Гвоздеят на тези програми е разреденото безплатно платено вино, което чужденците могат да си наливат сами от две бъчви. Екскурзия, от която всички остават доволни.
Срещата ни е в двора на същия ресторант, в една от стаите на битовата къща, обзаведена с менци, котли, трикраки столчета, ниска маса, стан, черги и висящи по стените древни оръдия на труда. Нали трябва да има фон. Четири приятни възрастни жени, облечени шарено и нагиздено ми се усмихват и бързат да почваме, защото си имат и друга работа. Камерата не ги притеснява, приказливи са и са натрупали дълъг опит в снимки и представления. В половинчасовия ни разговор става дума за какво ли не. Теми, от които всяка една може да запълни цял ден. Улавях се, че докато слушам напевния им говор, спирам да вниквам в смисъла на думите им и се наслаждавам на красотата на интонацията, на ъ-то, изговорено сякаш с руски акцент като ъй, на отделни думи като млого, което значи много и удьенцата, което значи воденицата, рапта – работа, чичам – тичам, чешка - чашка… Можех да ги слушам до вечерта.
Възстановяват късчета от историята пред очите ми и за миг машината на времето ни праща някъде там, когато всички са се хранели на такава ниска маса (синия) от една обща паница, когато няма значение дали харесваш Кольо, ако майка ти и баща ти са решили да те дадат на Иван, когато истинските пичове са крадяли булките си, а свалките са се разигравали край чешмата. Едната от жените споделя, че също е била открадната, но понеже не харесала крадеца, избягала и се върнала у майкини си. Знаят много песни, събират се на всички празници и пеят. Често ги записват от телевизии и радиа. Един от хитовете им е песента за Яна. Яна всъщност се казвала Елена, но за благозвучие станала на Яна. Имала нещастна съдба, на 20 години, неомъжена още, загинала при нещастен случай, един кон я повлякъл и я стъпкал. Баща й поръчал песен за нея при професионален текстописец на народни песни и му платил богато. В центъра на селото, на мястото на нещастието и до днес стои каменен кръст в памет на момичето. И всичко това съвсем в началото на 20 век.
Една от гордостите им е, че селото е изцяло българско, с прабългарски корени. Старото му име било Еркеч, а сред турците през време на робството се носела сентенцията “мини и замини, в Еркеч не замръквай”. Еркечани са горди хора, държат на бита, традициите и историята си, наричат се потомци на Крумовите българи. Наскоро представиха и книга за тях – “Еркечки Великден”, а преди много години самият Чарлз Дикенс бил изпратил свои сътрудници да опишат колорита на селото. Злите езици пък твърдят, че към този прабългарски колорит спадала и слабостта на еркечани към чуждото и били специалисти не само в краденето на булки. Да не сменяме темата, но, мисля си, едва ли са по-крадливи отколкото в село Галиче, Белослатинско.
Касетата е свършила. Бих си говорил още с тях. Те са от друг свят. Към края ми споделят разни тъжни факти. Вратите на училището отдавна са затворени завинаги. Внуците им идват понякога да ги видят. Младите се чудят, не разбират, когато старите им говорят. Козите и гъските ги разбират, а младите не могат. Едно е да говориш английски, съвсем друго – езика на животните.
Преди да си тръгна се огледах – нищо не ми липсва. Дори напротив, аз май си откраднах нещо. Пътешествие във времето и парченце космическо спокойствие. Така е, закономерностите са такива, знаех го предварително – в крайните точки машината на времето все още работи.
автор: анонимен
|
Публикувано на 17-12-2007 @ 00:00:00 EET от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.33
Гласове: 15
|
|
|
|
