| Ден |
 ed_edd_and_eddy написа
Дейв ме повежда към група типове с подчертано източно излъчване. Литовци. ‘Привет, а ты откуда? Как тебя завут?’ Хън-мън.... 'свинский бут' е първото което ми идва на ум – руския го заебах някъде в шести клас. Стамен. ‘А, Стас. Ну ладно, давай поработаем.’ Това е Витя – тартора на групата, на 52 години, работил е 29 години като кранист, пие по 10 бири и канче докато сме на работа и ме би на канадска след като бяхме работили 12 часа. Понеже сина му е един от отговорниците, той подбира кога да работи и кога да почива. Негова е крилатата фраза “На воскресение надо пить, надо отдьихат, надо бабу ебать...”.
'Щото от понеделник го чакат по 80 квадрата бетон с ” дер гросе бош”, както му вика Стойко, или големото канго, както го познаваме ние. След като Витя го изгониха заедно със сина му и цялата литовска дружина подмазвачи, валса с кангото го поех аз. Т’ва че съм с 25 години по-млад не знам дали помогна – кървене от венците нямах, обаче след втората седмица постоянно ми трепераха ръцете и през почивните дни, а зъбите и ребрата ме боляха адски през нощта. Но това беше после. Канго не дават на всеки – трябва да си го заслужиш. С бутане на колички с бетон, 700 кг всяка. Така си подлагаш за кангото. Щото в Англия комунизма е построен отдавна – като останат пари за ”усвояване”, фирмата не ги раздава за бонуси на работниците. Фирмата им намира работа. Като например ги кара да разбият и изнесат на ръце от 9-тия етаж налятото през изминалите седмици.'
След това се повтаря процеса с наливането. Това уплътнява дейността на робите за около още 2 месеца. Истинския проблем идва, когато има инспекция и тя покаже, че всъщност всичко си е било ок още при първото наливане. Но, тъй като при второто всичко е направено с един сантиметър по-високо... познай каво се случва? На руски – с начале. Тва си има и положителни страни – държат те на работа по-дълго и съответно ти плашат повече, но ограниченията във времето много често те оставят без обяд и/или закуска. Например, в 12 идва отговорника и ведро се провиква – ребята, днеска обедната почивка се отлага за утре – освен това шефа иска да се работи 4 часа допълнително, така че затягайте гащите. Обикновено си забравил да закусиш, така че думите на шефа трудно те изпълват с ентусиазъм. За ден-два си ок, после идва умората. Ама не умора като след тренировка. Умора като след системно недоспиване – вършиш нещата като на сън, пиеш по 5 кафета на ден и нямаш търпение да дойде неделята. Освен ако в петък не те зарадват, че тая седмица пропускаш уикенда, щото има норматив.
*****
Забравил съм си предпазната жилетка в къщи. Питам инженерчето откъде да си взема, той ме повежда към офисите. Там са и тапите за уши за кангото, ама тях ги дават под бройка. Инженерчето е хипарче и се казва Енда, изглежда на 20, пали фас от фас и има четири зъба. Той всъщност не е дипломиран инженер, сега завършва задочно, но си разбира от работата. Жилетката е чисто нова, няма надписи. Кефя се. Енда ме взима да му помагам – мерим стени и ги отбелязваме с въженце, намацано с креда. Практично. Впечатлен съм. Като боядисвам цокъла в нас, задължително трябва да си взема една от тия джаджи. На пича не му спира устата - оказва се, че е на 35, има 3 деца от които му е омръзнал живота. Никой не го е виждал да яде. Пие само чай, пуши хашиш само след работа и се възмущава, че руснаците пият през деня. Ръси кинти за рейс от всички, после забравя да връща. Получава седемнайсе кинта на час, сума отвъд пределите на моето въображение. Казвам му, че почти имам висше, но не мисля, че някога ще завърша. Не е впечатлен – 90% от общите работници на обекта са на моя хал.
Връщаме се при другите – работата е започнала. Камиона е докарал купчина скрид – бетон с пясък, съотношение 4 към 1. Показват ни черни тарелки, които побират 350 кг всяка и им викат бинове. Дават ни 2 лопати и палеттрак – хидравличен крик с колелца, побира пълни 2 бина. Един дърпа, двама бутат. Това е.
Работата е валс. Ама друг да го танцува. На петнайстата минута, след като се чудех ‘що дамуебамайката не ме оставихадасибачкамскецовете!!!’, спускайки се по една рампа 700 килограмовата количка ми мина през пръстите на краката, обути в прословутите обувки с метални бомбета. Тони се смее – добре, че си купил от скъпите, щото има едни, дето имитират бомбе, ама е кожа... бърша потно чело и за пръв път в живота си се замислям, че някои правила може и да не са измислени само за гърч на персонала...
Спирка почивка – в подземен паркинг сме, там наливаме днес. Засичаме трима грузинци, седнали на празен бин от бетон, пушат синьо виктори, което съм им продал преди 2 часа и размишляват за цената на марихуаната в Лондон и възможността да им наберат от село, и да им пратят по рейса. Грузинците не са лоши хора. Просто повечето изпускат по нишка – две в мисловния процес.
Сядаме на по фас – аз не пуша – не мога да си го позволя финансово. Деветте стека виктори, които донесохме с нас са ни средството за оцеляване в момента – заплата ще взема след 2 седмици. След 3 дни всички ме познават – цигарения бос – докато ме научат, и стековете свършиха... Тони ентусиазирано разказва за София – идвал е преди 10 години, още е бил малък. На свиждане на братовчед си в софийския затвор – докато бартовчедка му учела право в столицата, брат й го вкарали за опит за убийство. Тони не отрича вина, не се ядосва. Възхитен е от София – вие сте винаги десетина години пред нас, вика. И като мислене, и като икономика. Замислям се как не ми е ходи в Албания – а на теб връща ли ти се в 94-та?
Правим още двайсетина курса с количката, пот се лее, поляка мирише, а Тони ме кара да го сменя, с довода, че българите са лоши шофьори. Има предвид количката – още не съм й свикнал, и май е по-добре да бутам, отколкото да направлявам с единственото колело на теглича. Баси майката, тоя ден край няма...
*****
Обедна почивка – всички в лавката, захапваме сандвичите, кой квото си е донесъл. ‘Без коз! Пас. ‘Сичкоооо! А вади си ги сам, кат ги викаш на гьотура!’ Тва е от съседната маса – професионали емигранти прекарват поредната година от живота си в казармени забавления. Заричам се, преди да заприличам на тях, да съм се чупил от тая страна. Не се обаждам, че съм българин. Алековите герои продължават лютата битка още 25 минути.
*****
На тръстиката. Още 30 колички бетон и си отиваме вкъщи. Мястото, което хората с нормален живот наричат ‘у дома’. Аз си отивам при Надя. Тя е моето ‘у дома’. Където и да се намираме.
Кал до колене – слагаме талпи, за да може шибания палетрак да върви. Буташ и псуваш, потен си като прасе на кучешкия студ – спреш ли, и си болен. Единствения шанс да изклинчиш почивка, е да мръднеш до кенефа. Като отидеш веднъж, ти се отщява да почиваш повече... Утехата на всички ни е, че можеш да псуваш началството до насита на родния си език. По-леко ти става някак си, благо на душата. С рускоговорящите е лесно – пращаш шефа нахуй, и на всички ви е весело, с Тони е малко по-трудно – насилвам се да употребявам турцизми, за да се разберем без английски думи пред шефовете. Получава се, пък и той бързо изучи няколко руски израза...
Време за тръгване. Съблекалнята се намира в това, което след години се превърна в рецепция на една от най-известните пост-модернистични сгради в Лондон. На пода с огромни букви със спрей е написано : ‘Ризо, не пазды!’. Ризо е грузинеца с плановете за марихуаната, умален вариант на Фред Флинтстоун, който винаги и за всичко закъснява.
*****
Да се качиш на автобус в центъра в час пик, смърдящ на пот и цимент и с тежки прашни обувки всъщност не е лоша идея. Хората ти правят място да седнеш, не от уважение към отрудения човек – както дълги гоидни си мислеше един мой познат - а защото никой не иска да се навърти с тва, с което си се наплескал ти. Да го духат – след 20 тона бетон искаш само да спиш, няма значение къде – в рейса, на тротоара, на пейка... ама май е по-добре в рейса – докато дремеш, бавно се приближаваш към дома....
Будя се на последна спирка – мама му деба, как можах да заспя, сега не знам къде съм! Правя две крачки, и усещам, че не мога да ходя – краката ми са схванати и сякаш лепнат в обувките. Оглеждам се. Познато, но не съвсем... докуцуквам до ъгъла – и откривам, че съм на Виктория – там, откъдето хванах 239 сутринта. Виждам и спирката на следващия автобус, обаче не знам как ще докретам до там – краката много ме болят. Намирам се пред лъскавата витрина на огромен шопинг център. ГУМ, ама лъскав. С лелки с малки кученца и шофьори с фракове и цилиндри. Кино. Сядам на стълбите пред целия тоя разкош, свалям си обувките и откривам, че чорапите ми са станали част от стъпалото, заради засъхналата кръв. Металните предпазители, които ми спасиха пръстите от прерязване през деня, са си взели тяхното. Нямам други чорапи, а и не мога да си представя тия как ще ги сваля... в чантата имам ластични бинтове – с моите преебани лакти и колене не знаеш кога ще ти потрябват, затва ги нося винаги с мен. Вадя, увивам. Минувачите ме гледат с отвращение. Ебете си майката, младежи. В моя свят вие сте много по-безпомощни, отколкото аз във вашия.
Закрепих положението – вече съм на номер 185, не смея обаче да заспя – имам час и половина път до квартирата, а маршрута на автобуса продължава поне още час по-нататък. Искам да се прибера навреме. Виждам прозореца – втори етаж, откъм градината. Свиря нашия сигнал, от балкана. Сенките в стаята се раздвижват – след минута Надя ме посреща на вратата. Позна ли свирката? Смеем се. Тоя сигнал е едно от малкото неща, които сме донесли с нас.
‘- Не дърпай. Трябва да се отлепи бавно, иначе ще смъкнеш кожата... чакай, аз започнах, ти ще свалиш другия. Айде давай...’ Готово. Раните не са толкова големи, обаче са гадни повърхностни охлузвания, които адски болят. За утре обаче съм подготвен – ластичните бинтове от днес, плюс 1 опаковка памук и работата заспива. Ставам машина за носене на бетон. Деветдесет килограмов таран за разбиване на английската строителна индустрия. Човека с кангото. Поредната хапка за индустриалната машина, хранеща се с отломките на продукта на един загинал социален строй.
Това сега не е важно. Важното е, че утре ще стана в пет, и каквото и да се случи, ще го приема със спокойствие, ще го огледам и осмисля от всички ъгли. Главата ми е кристално чиста. Нямам проблеми, нямам тревоги. Имам път. Път, който трябва да извървя, стъпка по стъпка. Жената до мен е живота ми. Аз я доведох тук, сега аз трябва да изведа двама ни от блатото, което се оказа по-дълбоко от колкото младите ни глави някога си представяха.
|
Публикувано на 04-02-2008 @ 22:08:17 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.88
Гласове: 72
|
|
|
|
