| Малко депресия преди лягане :) |
 portent написа
Защо обичаме нещата(хората), които не разбираме, не познаваме тези, които ни обичат, и разбираме тези, които не ни познават :?
За Ани
Соня
- Трудно ми е да избера откъде да започна, затова ще говоря отначало... За пръв път я видях на първият учебен ден преди 14 години. Беше най-свитичкото дете от класа и така и не помня с какво успя да ме впечатли. Тогава не подозирах, че тя ще ме накара да разбера какво означава приятелство, какво е да отдаваш толкова много значение на друг човек, да се съобразяваш и да правиш компромиси и всъшност това да прави много повече теб щастлив. Истината е, че изгубих не само приятел обаче. Изгубих една силна личност до себе си... Един от много малкото хора, които със спокойствието и обаянието си могат да ти оправят настроението, дори когато си сигурен, че нищо не е в състояние да го подобри. Имаше някаква невероятна способност да понася леко и най-тежките неща, винаги намираше най-точните и ясни думи и винаги успяваше да ме успокои. Когато в пети клас изгубих баща си и започнах сама да се опитвам да проваля живота си по всякакъв начин, тя един ден просто дойде при мен и ме прегърна. Не знам как разбра точно от какво имам нужда. Когато станахме по-близки ми сподели, че понякога човек не се нуждае от напътствия, от това някой да го разбере или да се опитва да му помогне.(което правеха всички около мен) Понякога е нужно просто да си до него и да чувства подкрепата ти и да знаеш, че к’вато и простотия да направиш, няма да го изгубиш.... Без да се опитва да разбира, мамка му, никой не може.. никой.... – за миг се задави със собствените си сълзи, но бързо успя да се съвземе – Най-важното е обаче, че тя научи всички нас не просто да съществуваме, ограничени в рамките на собственото си бедно въображение. Тя ни научи как да живеем.. Показа ни света през нейните очи и гледката беше неописуема. Твоят свят ще продължи да живее чрез нас! Дължим ти поне това.. Сбогом, Ани...
Стоян
- Не мисля, че имам сили и думи да опиша колко много ми лиспва.. – Той погали светлите й къдрици, а погледът му се отдръпна, несподобен дори да се опита да осъзнае, че тялото й вече беше безжизнено; само мисълта за това имаше възможност да го убие. – Тъпо е, че когато изгубиш нещо, разбираш колко ти пука за него... Знам, че не бях добър с нея. Знам, че постоянно я наранявах и тя накрая не издържа на напрежението. Оправдавам я дори и за това, че ме напусна. Всъщност... Причината.. за всичко.. винаги е била тя. Не можех да я оставя.. Виждах в нея много повече отколкото всеки друг би видял и сам се заслепих с красотата й. Искам.. Искам да кажа нещо.. поне сега, макар че е късно... – отново погледна към студеното тяло, някак странно съхранено и все така прелестно, дори след катастрофата. - Обичах да се смея с нея, да ям с нея, да гледам телевизия с нея, да бягам с нея, да спя с нея, да слушам как трепери гласа й, докато се опитва да ми обясни, че съжалява за дето закъсняла 2 минути и трябвало да я чакам... Всъщност... Сега виждам и осъзнавам физическата й красота... Тя беше от друг по-добър свят; когато някой се приближеше до нея оставаше опиянен не от масленозелените й очи и прекрасна усмивка, а от силния .. заряд. Енергичността й, странното обаяние и топлата светлина, които излъчваше, ме караха да се чувствам, все едно съм... си вкъщи. Да, знам, че аз бях виновен, и ревността ми я прогони. Опитах да направя мое най-свободното същество на света и може би единственото, способно да обича идиот като мен. А сега.. Сега е безсмислено.. Господи, колко е безсмислено... – по жеста, който направи с лявата ръка, като я вдигна леко накоре, ясно си личеше, че иска да каже още нещо, но треперещите му устни не позволяваха да издаде звук, различен от отчаян заглушен стон.
Петя
- Усмихвам се, не защото не ме боли.. а защото ме боли прекалено много и знам, че тя в момента би искала от нас да се радваме... Не защото я губим, а защото за пореден път успя да ни събере и да върне толкова много спомени... А спомените, свързани с нея са красиви. Едва ли има по-подходяща дума, способна да опише нейния живот от красота. Тя беше красива във всяко едно отношение и това караше другите да й завиждат. Беше най-невероятната сестра на света и фактът, че дори и малко приличах на нея ме караше да се чувствам щастлива – дясното й око не се сдържа и изпусна малка капчица да се стече по бузата й, докато стигна крайчеца на устната и тихо се изгуби в сестринската болка – Спомням си веднъж, като се бяхме скарали и аз й бях казала, че е тъпа – усмихва се – Никога не я бях виждала по-разстроена. Каза ми, че повече и да иска не може да ми бъде сестра. Бяхме деца и макар и толкова нелепо това тогава ми прозвуча като най-страшното нещо, което някога можеше да ми се случи. Толкова съжалявах, че когато и се извинявах не можех да спра да плача. А тя, с нейното безгранично спокойствие и разбиране, просто ми обясни, че това, което е казала никога няма да стане, но трябва да я уважавам, защото това било най-важното нещо на света. И това било първото нещо, което трябва да притежаваш, за да успееш в каквото и да е. Тогава не разбрах напълно този съвет.. Живота естествено учи... С всичките неприятни неща, през които трябва да преминеш. А тя сякаш не слушаше живота.. нито който и да е. Смееше му се в лицето, каквото и да й предложи. Може би той си помисли, че тя не го заслужава или просто беше прекалено добра за него...
Мишо
- Обичам те, Ани. – Целуна безжизнената и ръка и остави червената роза до нея, която се засрами от неземната й красота, подви подлички и някак оклюма, след като усети студенината на прелестната й фигура.
Мишо я погледна още веднъж, а в ума му набързо прехвърчаха няколко нецензурни думи, относно всички онези, които се опитваха да обяснят що за човек е или колко е красива. Той дори не се беше заслушал в тях, защото знаеше, че единствено щяха да замъглят с безсмислени разсъждения чистотата на искрените му чувства, които никога не му се бяха случвали. Днес се очакваше да е един обикновен ден, в който както винаги щяха да се съберат у Тошко и да се напушат, докато слушат няква боза, но не съжаляваше, че докато вървеше към Тошко по невнимание се блъсна в едно момиче. След кратко общуване, осъществявано единствено чрез погледите им, той я помоли да го изчака за миг, като без колебание се затича до цветарницата на ъгъла. От табелката, която явно беше забравила да махне, излизайки от работа, беше забелязал името й и до цветето, което беше в дясната му ръка беше прикрепена картичка с “кратко описание”: “за Ани”.....
Когато се върна, поради голямата шумотевица и тълпа, събрана около колата, той единствено успя да разбере, че е станала катастрофа...
|
Публикувано на 16-04-2008 @ 00:00:00 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.6
Гласове: 10
|
|
|
|
