| Сянката |
 gwpower написа
Беше му тъпо. Беше му адски тъпо и затова избяга.
Бягство не беше точната дума, но по друг начин не би могло да се определи изхвърчането му от града. Защо го беше направил - не би могъл да отговори точно. Скорошната смърт на Джоана и дребнавите номерца на кмета Нортън, естествено че бяха фактор. Ако трябваше да бъде честен със себе си обаче – заобикалящата го в Ярдплейн атмосфера го задушаваше. Това беше истината. Дори най-безполезната частица от него, ако имаше такава, не бе склонна да приеме кошмарното еднообразие, в което бе затънал, напук на младежките си мечти. Реалността го бе запокитила в това задръстено кътче на Вселената, далеч, далеч от всичко мечтано някога.
А и отдавна вече не беше младеж! Среброто в косите му идеално се вписваше до умореният взор, който всяка сутрин го посрещаше в огледалото.
Напоследък това доста го потискаше. Съзнаваше обаче, че малко преиграва с драматизма.. Със своите 38 години той все още не бе никак възрастен. Сивите, мътножълти на места косъмчета, които той толерантно наричаше сребро, също не бяха чак толкова много, но със звънък “младежки” глас му напомняха, че не е вече печения “Съни – бой”, а просто Доналд и му беше тъпо и гадно.
Това сякаш беше основното, довело го в райското кътче, където частица от онзи същия “Съни – бой” се събуждаше за живот. Една частица само, но тя си беше негова и той си я обичаше. Именно затова в този момент, собственикът на два магазина и “капанче” в центъра на Ярдплейн, сравнително уважаван в градчето, беше тук и то коренно различен. Спортното сако и панталона – цвят “каки”, негова „работна” униформа, бяха отстъпили място на поовехтелите - анцунг “Адидас” и „бомбър” на “Доджърс”. На главата му беше “кацнала” избеляваща бейсболна шапка , от която надзърташе вече оранжевият бик на “Чикаго” от времето на великия Джордан, а половинките “Рийбок”, навремето бели и нови, слагаха точка на мътножълтеещия “Съни – бой”.
Наистина, сега, докато се дупеше из огнището, мъчейки се да запали скапания огън, човекът не осъзнаваше тези неща. Мисълта му беше заета с болезнено скорошната смърт на Джоана. Жената, която обичаше. Доскоро. Или поне така си мислеше – след нелепата й смърт му се струваше, че тя е била единствения смисъл на живота му. Дълбоко в себе си бе скътал твърдата увереност, че не беше точно така, но сега не му беше до това. Все пак бяха изминали два месеца и половина и Доналд се чувстваше самотен. Далечният и неопределен копнеж в никакъв случай не изключваше мъката му, а съществуваше въпреки нея, защото той макар да беше вдовец, беше и нормален човек. Чувстваше напрежение, но го подтискаше. Дали заради общественото мнение, дали защото чувстваше дълг към паметта на жена си или заради самата тъга, че от пълноводна, спокойна река, животът му се бе превърнал във омагьосан кръг от самота, не знаеше. Сигурен бе само, че тези мисли го измъчваха и плашеха.
Всичко това витаеше в него като едно постоянно, но неопределено усещане. Особено сега, когато дъждът, паднал наскоро, беше намокрил всичките “шибани” дърва и ядът му нарастваше с всяка пропиляна клечка от овлажнения кибрит. Беше натрупал съчки, шишарки, дори беше ги напръскал с уиски, упорито търсещ решение на проблема. Паленето на огън не беше стихията му, но тук на малкото курортче, дълбоко в планината, това беше нещо като белег за принадлежност към местната общност, наричаща себе си понякога планинари.
Не ставаше дума за курорт в същинския смисъл на думата. Просто десетина вили бяха разхвърляни на площ от 4 – 5 декара. Тук се събираше хайлайфът на градчето – хора наричащи себе си така по една или друга, основателна или не толкова, причина. Сега, в момента на безуспешните му опити за палене на огън, признаци на живот даваше само една поотдалечена виличка, за която дори не си спомняше, чия беше. Магазинчето, което по принцип Мърсън отваряше през уикенда, също беше тъмно и нямо в сгъстяващия се мрак.
В онази вила светна лампа. Значи “Съни – бой” все още беше наблюдателен. Доналд вътрешно се усмихна – независимо от смущаващата плешивина, плъзваща по темето му, си беше още старата “стрела”. Тези мисли извикаха положителни емоции у застаряващия “бой” и той плю респектиращо в това, което се надяваше да стане огън.
“Мамицата му мръсна!” – мислеше си Доналд – “Защо точно сега, когато се чувствам по–добре, този “шибан” огън се “дърпа”? По начало не беше циничен, но когато останеше насаме с Джоана се отпускаше.
”… а напоследък сам със себе си “ – допълни мислено. Нещо го жегна и „оня обречен нещастник” – огъня, отново го вбеси. Тръсна глава и пое към вилата за нови оръжия в тази неравна борба. Сепна се от рязък шум встрани от вратата. Взря се в сумрака /вече по-точно мрака/ и успя да различи на десетина крачки едро куче, боричкащо се с някакъв дребноват помияр, напомнящ мръсна изтривалка за обувки. Плю към тях и ги напсува, че го бяха стреснали.
* * * * *
Топката вестник пъхната под влажните съчки гореше с анемичен, зеленикъв пламък. Доналд поклати глава и направи гримаса – никаква романтика! Да дойде тук от оная дупка с лайна, да се почувства почти щастлив и това копеле го прецакваше! Забълва псувни, разкрещя се на огъня, на себе си, гласът му премина в измъчен фалцет, но не му пукаше! Мислеше си, че е сам и цялото му напрежение и огорчение се изливаше в невероятно цветисти изразни форми. Дори му мина мисълта, че му е весело. Накрая се задъха и седна да съзерцава изгасващата хартия.
- Мамка му! - просъска повече обезверен, отколкото ядосан.
- Не бъдете така отчаян! – нежен глас последва мекото докосване по рамото му. Доналд, абсолютно убеден, че е сам, щеше да припадне. Отскочи встрани и пое дълбоко въздух. Кръвта сякаш се свлече от главата в тялото му. Беше готов да се обзаложи, че сърцето му е спряло. Поне докато гласът не продължи:
- Извинете, че Ви стреснах. – момичето /или жената/ бе видяло уплахата му – не ми се сърдете, не исках…
Доналд бе успял да се опомни и изведнъж му причерня. Беше готов да я убие и сигурно щеше да го направи, ако не беше милата й усмивка.
- Нн…не, не се притеснявайте – измънка той, едва ли не свенливо. Това беше първата жена / или момиче /, която му се усмихваше след смъртта на Джоана, всъщност първата оттогава, която въобще го заговаряше, не по служба. Лицето му се проясни, дори се опита да бъде приветлив.
- Спокойно, просто мислех, че съм сам… – продължи той, а усмивката й беше толкова хубава…. Няколко мига му бяха нужни, за да стане любезния господин Кингстън.
- Заповядайте, седнете. – предложи й дървено трупче до несъществуващия огън – казвам се Доналд, приятно ми е. – продължи той и си помисли колко тъпо изглежда.
- Сега пък Вие се притеснявате. – пак тази усмивка.
Доналд се смути, но момичето /жената/ му дойде на помощ.
- Видях, че свети и се реших да дойда насам, въпреки че не Ви познавам. Аз съм от ей, оная вила – посочи “оная” вила /светещата/ - Като Ви видях, помислих си – сродна душа и се престраших. – явно беше словоохотлива – Помислих Ви за тийнейджър, заради облеклото – много е свежо!
- Благодаря Ви! – каза той и си припомни колко отдавна е купил “свежите” дрехи. ТЯ беше свежа – още не го беше помислил и го изръси. Дървеняк! Смути се от това, което каза и се чу сякаш отстрани:
- Не, не ме разбирайте погрешно, с най добро чувство го казвам – пак онази усмивка. Почувства напрежение в слабините.
- Огън ли се опитвате да запалите? – попита тя – Мога да Ви помогна. – усмихна се.
След петнадесет минути общи, не много вещи усилия, те седяха и се грееха на набиращия сили пламък. Доналд бе донесъл внушително количество месо, за да бъде под ръка, когато жарта стане готова. От дума на дума разговорът между двамата потръгна и той реши да я попита за името й.
- Джени. – отвърна тя.
- Звучи много хубаво. – Доналд гледаше в една точка някъде зад нея без да мисли за нещо конкретно. “Какво става с мен?” почуди се, но без да чувства раздразнение. Всъщност му беше приятно – да, наистина - отърси глава и вече я гледаше. – Толкова отдавна не ми е било така приятно, Джени.
С удоволствие произнесе женското име и се зарадва. Усещането бе някак много нежно. Сякаш бе вкусил прекрасно ястие. Душата му се отпусна. Общуването им ставаше все по-непринудено. Весели историйки, взаимни закачки и не бе изминал и час, когато преградата между двамата непознати вече не съществуваше.
- Абе, я ми дай тая пръчка, бе, ей! – с преправен, почти мъжки глас му подвикна тя - Чуваш ли какво ти говоря, малкия! - престорената й грубост крещящо не пасваше на нежността, която излъчваше и Доналд от сърце се забавляваше.
- Заповядайте, драга госпожо! – със същата сериозност започна, но завърши през смях той – Обаче Ви предизвиквам на дуел! – “Съни–бой” скочи и застана в предизвикателна поза за дуел.
- Приемам, господине! – двамата преплетоха “шпаги” в комично двуборство. Беше им хубаво. Беше МУ хубаво. Адски хубаво!
Двете щастливи души се повъртяха из полянката с пръчки в ръка, изцяло погълнати от заниманието си и новото, което всеки от тях бе открил в своя живот. Доналд се подхлъзна и падна.
- Предай се! – тържествено извика тя, насочила пръчката си към гърдите му.
- Оо..гъня, оогъня изгасва – с хриплив глас на жертва съскаше той, въртейки
забавно очи.
Със смях се върнаха при огъня и седнаха запъхтени. Очите й блестяха, бузите й бяха леко зачервени и на светлината на огъня, в тази прекрасна нощ, тя му се стори божествена. Приведе се и я целуна. Джени пое целувката и я продължи мълчаливо. Целуваха се и се прегръщаха в забрава, в свят само техен. Едрата жарава обгръщаше с магическо сияние нежната идилия на страстта и спокойствието. Доналд взе Джени на ръце и я понесе към вилата. Тя го прегърна. Няколко мига по-късно, няколко пространства далеч от реалността, той галеше прекрасната й шия. Бутна я леко върху широкото старомодно легло и меко се отпусна над нея, целувайки я все по-надолу и по-надолу. Тя потръпваше, вплитаща с неравномерни движения пръсти в косата му. Опиянението на страстта ги бе взело в топлите си обятия.
Внезапен шум се вряза сред общото спокойствие. Доналд прегръщаше нежно топлото тяло на Джени. Звукът навън се повтори. Странно, този шум той не можеше да обърка – живо същество. Мъжът се намръщи. Нали уж такива наоколо нямаше? Вън пак нещо сякаш се протътри. Доналд спря целувката си на една прекрасна извивка и се надигна с нежелание.
- Сега се връщам. – погали я бегло и излезе ядосан на терасата.
http://www.vrubchev.com/
|
Публикувано на 25-06-2008 @ 00:00:00 EEST от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.23
Гласове: 21
|
|
|
|
