| Възход и падение по ски пистите на България |
 bg_dzver написа
Ските не са лош спорт стига да имаш търпението и куража да се пребориш с ужаса от отвесните наклони и болката от хиляда и петстотинте травми, които си нанасяш по време на тройните аксели, тулупи и всякакви акробатики в паркур стил.
Сега, като се замислих, бях се пускала и преди по някакви смешни, полегати наклонченца с бейби влекченца, в резултат на което добих "опит" и самочуствие за да докарам оная самодоволна усмивчица тип: Кой бе, аз ли не мога?!?
Взех едни ски под наем с малко плах ентусиазъм и се устремих към вр.Безбог (Добринище). Докато пътувах с влека нагоре усетих първия пристъп на паника, но си наложих да го овладея, защото ми беше ясно, че няма връщане назад. На слизане се изложих, защото виках отдалече с пълно гърло: Моля, хванете ме! - и всички ме чуха. Изтърсих се като чувал с картофи от седалковия влек - ако някой беше пропуснал да ме забележи, сега имаше шанса да навакса. Станах чевръсто и се изтупах ... почти чевръсто, де.....Е, в интерес на истината - бая тромаво. Усетих, че никак няма да е лесно, но не подозирах в какъв кошмар се забърквам. След малко погледнах право от върха и застинах от гледката. Така и не ми остана време да й се любувам, защото внезапен порив на вятъра може би ми даде начална скорост и внезапно литнах със скоростта на Ф-16 по време на изпителен полет надолу по склона. Първите 300 метра се молех само да не се размажа. Усещах живота си висящ на косъм. Встъпителното падане беше с 300 км/ч и ужасно болеше. Първо се опитах да си разплета краката със ските на тях, защото се бяха усукали нелогично, дотам, че се усъмних дали не съм с два леви крака по рождение и задника ми не се е преместил отпред . Изправянето ми костваше към 10 минути напрегнати физически усилия. Тъкмо се вертикализирах спрямо наклона на пистата и се стрелнах с нови с 200 км - преживяването вече ми беше някак познато. След още няколко зрелищни тройни превъртания, ме хвана срам и реших да се държа на положение. Със сетен напън успях да докарам стойката си на рало, уж за по-добър самоконтрол (опитах се да се погледна отстрани и прецених, че съм нещо средно между пикаеща крава и руснак в алкохолен делириум, отчаяно търсещ опора). Все пак убих скоростта с 1 км. Позакрепих нещата колкото да успея да си възвърна пулса и дишането. Опитах да направя няколко завоя. След първия поне се научих да падам по-меко и плавно. Научих се също да преценявам в кое дърво да не се блъсна. Въпреки това успях да си навехна глезена лошо (травматолога по-късно каза, че доста съм се постарала - глезена в ски обувката бил като в лонгета - е, явно не и моят!? ). По едно време докато си почивахме заедно с другите от групата (аз в обичайната поза - небрежно полегнала в снега) разбрах, че предстои да пусна последния (уви, обаче) отвесен участък. Опитах се да потърся логично решение, но имах пореден пристъп на паника и не можех да мисля. Всичко ме болеше, бях гладна, уморена, вир вода, треперех от студ поради което, усещах как сандвичите в раницата на гърба ми се бяха стрили на сол и ми идеше да вдигна скандал на някой. Докато се чудех на кой, отзад ме връхлетя някакъв начинаещ и едва не ми отнесе главата със ските. Добре, че се извини, иначе... Дишах дълбоко и равномерно към 2 минути - чела съм че помага за възстановяването на психическото равновесие. Така е. Когато можех да мисля нормално взех единственото логично решение. Събух ските, метнах ги през рамо, заедно с щеките и бавно и мъчително заслизах странично по склона. Отново се радвах на голямо внимание, обаче хич не го вземах навътре. Единственото ми притеснение беше да не получа изкривяване на някой шиен прешлен от тежестта. В крайна сметка си пуснах пистата докрай, без значение как и за колко време. Щом почуствах земята равна, болките светкавично намялаха. Отървах се от ските в първата преспа и влязох в една чайна да си поръчам супа или нещо топло. След като настроението ми вече значително се подобри, реших да върна ските и да се прибера на топло и сигурно възможно най-скоро. Момъка на гардероба обаче не мислеше така и опули ей такива очи като видя ските. Каза, че това не са неговите ски и ме прати да обикалям за тях. Търсих скапаните ски половин час из преспите, като на равни интервали му носех разни марки и модели, докато накрая уцелих верните или просто си избра ония, които го устройват. Не можах да се въздържа и му вдигнах скандал - първо за да се освободя от напрежението и второ - изпроси си го с капризите си - егати титулования тъпанар.
Финала беше все така вълнуващ. Прибрах се в хотела, а там поне беше топло и приятно. Напарих се на душа и си легнах , със заветната мечта да сънувам красиви сънища. Уви, сънувах, че ме гони гигантска снежна топка, която ме настигна, оваля ме в сняг и ми спря жизнените функции. Събудих се обляна в пот, а глезенът ми беше станал двоен и лилав и пулсираше като в анимационен филм. Зарекох се никога повече да не обуя ски обувки - към днешна дата стриктно се придържам към обещанието. Глезенът ми стана чуствителен към резките метеорологични промени и мога да се ангажирам с прогнозата за времето до края на месеца.
Сега съм турист. С раница, фотоапарат и удобни туристически обувки. Планината започна да ме привлича, но не с пистите и лудите, екстремни преживявания (пази боже, плюя си в пазвата три пъти и пр.) , а с приказната си красота и природната магия. Там, сред дивите скали се чуствам истински смирена, доволна от живота и се зареждам с животворна, космическа енергия от природата. Мойто вътрешно АЗ вика, че било от ЕГН - то. Мисля, че греши, защото все още не съм пропяла Айларипи на два гласа...
|
Публикувано на 26-06-2008 @ 00:00:00 EEST от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 2.9
Гласове: 10
|
|
|
|
