| Пророкът и пустинята |
 cataphractus написа
.............................. .............................
Евангелие от Матей, 16:14
.............................................................
Евангелие от Марк, 8:28
.............................................................
Евангелие от Лука, 9:19
.............................................................
Евангелие от Йоан, 21:22
Пророкът седеше в подножието на скалите, обърнат на изток, и съзерцаваше сянката им, която залезът правеше все по-дълга. Части от неравния й рисунък опираха в близките дюни, даващи оранжевочервено зарево и на източните облаци. Небето на запад бе оцветено в същата гама, с неочаквана пастелна кротост, защото слънцето вече почти не се виждаше на хоризонта.
Нямаше съмнение, че мъжът в сянката на скалите е пророк, въпреки че не бе изписано на челото му с огнени букви. От пръв поглед човек можеше да каже, че срещу му седи пророк, точно както от пръв поглед ти става ясно, че морякът пред теб е моряк, а актрисата насреща ти е курва. Имаше всички белези на гилдията – избеляла наметка от камилска кожа, рошава брада, изхвръкнала адамова ябълка и пламтящи, неспокойни очи. Понеже беше пророк ( а главно защото допреди малко бе с лице на запад), той отлично знаеше как изглежда умиращият залез : от двете страни на слънцето, маркирани от корона светлорозови лъчи, два перести облака се разстилаха като огромни крилe над хълмовете. Явно някоя подобна вечер бе накарала племето отвъд планината да избере за свой символ крилатото слънце, но така или иначе гледката беше поразително красива.
Камъните, покрити с туфи изсъхнала трева, свършваха на няколко десетки метра от скалите, за да отстъпят място на същинската пустиня. Пророкът можеше да гледа пясъците до умопомрачение (всъщност вече ги беше гледал до умопомрачение) – преливащите цветове, менящи се дори при най-малка разлика в зрителния ъгъл, действаха по магически начин. Той обичаше пустинята. Не, излъгахме. Той обожаваше пустинята. И ненавиждаше мълчанието й. Дори Бог му говореше всекидневно – като повелител, като равен, като приятел. А пустинята мълчеше, вече години наред.
Пророкът знаеше, че тя ще проговори, знаеше дори как ще я чуе, но единственото, което убягваше на дарбата му, бе най-важното – кога ще стане това.
Седеше и чакаше, вече години наред ...
Наближаваше любимото му време от денонощието – часът на гарваните, когато те долитаха от запад, пръснати по небосвода като капки от четката на настъпващата нощ, и със свадливо грачене се трупаха върху скалите. Те, заедно със скорпионите, змиите и някоя заблудена антилопа веднъж-два пъти в годината, бяха единствените същества, които пророкът виждаше изобщо.
По-късно щяха да напишат, че стоял в пустинята, криейки се от гнева на земните властници, и че гарваните му носели храна. По този въпрос имаме да кажем следното : той сам отиваше при онези, които заповядваха смъртта му; няколко клупа, прикрити в пясъка, чакаха своята плячка, както всеки ден; и още, месото на гарваните за непридирчивото небце е доста вкусно.
Луната се появи малко след като крилатото слънце окончателно втъна между хълмовете, и накара пророка да се усмихне – едва видимият изтеглен полумесец на първата четвърт винаги му бе приличал на отпечатък от чашата на Бога. Стъклото на небесната маса потъмня и върху него заблещукаха малки пукнатинки, което пък означаваше, че наближава най-нелюбимото му време от денонощието.
Той тръсна плещите си и стана, за да се раздвижи. Температурата през последния половин час спадаше осезаемо и сега пясъкът бе дори по-студен от скалите, а във въздуха се носеха невидимите остатъци на дневната мараня. Единственото, което се чуваше, бяха многогласите караници на гарваните, затова мъжът се отдалечи отвъд граничната зона между камънака и истинската пустиня. Понеже беше пророк ( а най-вече защото това му се случваше всяка нощ ), знаеше какво следва.
Легна в пясъка, захапа една стиска трева, която бе откъснал в движение, и потръпна – онова, върху което денем краката му не издържаха и няколко мига, сега бе хладно като гроб. Затвори очи и продължи да трепери, вече не заради студа.
Когато ги отвори, зениците му бяха станали толкова огромни и пълни с болка, че никой не би издържал погледа им. В тях се отразяваха хилядите трепкащи звезди на пустинята, но пророкът виждаше друго: слънце, облещено право в лицето му, странни гигантски насекоми в небето, разцъфтяващи сред дюните огнени цветя ... а после за секунди отново гарвани, наместващи се в полумрака върху вечните скали.
Видението се смени толкова бързо, че той не успя да разбере дали наистина е зърнал гарваните или те са били част от предния му кошмар. В новия светлината беше някак мътна, контурите неясни, а звуците се заключаваха в отвратителна музика и неприятен смях. Слънцето изведнъж блесна с всичка сила и той разбра, че онова, което го е закривало, е било воал на танцьорка. Момичето беше красиво, но с жестоки очи и го сочеше на някакъв седнал мъж.
Музиката спря, воалът се разгърна за последен път и пророкът видя как към него се приближава висок човек, държащ меч. Нямаше време дори за уплаха: острието изсвистя и лъчът, блеснал по ръба му, сякаш го отведе към следващото място.
Можеше да се закълне, че му е познато : ярко слънце се надвесваше над един хълм, правеше зайчета по шлемовете на стражата и разпръсваше ореоли розова светлина около капките кръв, които падаха от три кръста. Той стоеше почти на върха на хълма, но беше по-млад, гледаше нагоре и придържаше с една ръка плачеща жена. Не разбираше защо е там, цялата абсурдност на видението, но беше длъжен да види. Нечия чужда воля повдигаше брадичката му, за да не изпусне и най-малкото движение на умиращите мъже. Единият от тях го погледна, изви глава нагоре и извика :
- Илия, Илия, защо ме остави ?!
Въпросът сякаш зашлеви пророка. Той се разтрепери още по-силно, тъй като не знаеше откъде човекът го познава и защо го обвинява.
После изведнъж притъмня, мълния тресна по склона и затътнаха гръмотевици.
Пророкът едва-едва поемаше въздух, пръстите му бяха вкопани в пясъка, търсейки опора в изплъзващата се повърхност, но виденията не преставаха.
За части от секундата зърна себе си, с бяла брада, изпит и останал само очи, да пише нещо върху пергамент, докато се тресеше в екстаз, и си помисли, че сега изглежда по същия грозен начин... само дето брадата му все още е сива.
Екстазът свърши и картината се промени.
Някакви старци, облечени в лилави и червени мантии, грачеха като гарвани срещу окован човек, който много приличаше на него самия. Нямаше слънце, намираха се в полутъмна зала, но на светлината от факлите върху гърдите им проблясваха златни и сребърни фигурки на разпънати мъже. Човекът – а то ще рече пророкът, с удивление гледаше нагръдника на най-спокойния измежду старците, вместо да слуша крясъците им. На червения плат присветваха три кръста – двата крайни бяха сребърни, средният - дървен. Споменът за хълма изплаши мъжа, който беше вързан ... който беше пророкът, запратен в бъдещето. А бъдещето му беше жестоко: миг по-късно човекът бе омотан до жертвен стълб и около краката му се разгаряше огън. Пророкът присви стъпала, като че пясъкът под тях жареше.
Тук болката най-сетне го пречупи и той с тих глас помоли : “Боже, спри това. Колко души живеят в мен и колко смърти си ми приготвил за една нощ ?? Спри се, Господи, помилуй ...”
Бог, който говореше като приятел, рече някъде в главата му : “ ИСТИНА ТИ КАЗВАМ, ГЛЕДАШ ТОВА, КОЕТО НЕ ТРЯБВА, И НЕ ВИЖДАШ ТОВА, КОЕТО ТРЯБВА. КАТО ПРОРОК СИ НАЙ-ЛОШИЯТ МИ ИЗБОР ВЪОБЩЕ. СЕГА ТЕ ПРАЩАМ СРЕД МОРЕТО, ЗА ДА СЕ СЪВЗЕМЕШ, И ЩЕ ПРОДЪЛЖИМ”.
Пасажът малки сребристи рибки беше, меко казано, объркан. Не виждаше каквото и да било, но несъмнено нещо в самото сърце на формацията им разделяше водата с неистови махове, които отпращаха пръски чак до гребените на идващите вълни. В рибешките мозъци нещата изглеждаха така, сякаш морето много упорито се бореше да не се удави.
Понеже предпазливостта никога не е излишна, рибките учтиво се разделиха около неспокойната вода, а след като тя отмина, оформиха строя си за нормално придвижване и започнаха да обсъждат ситуацията.
Като се изключат разказите на дядовците им за това как дядовците им разказвали, че веднъж водата силом разделила пасажите и някакви хора минали по сухото дъно, не бяха чували нищо подобно. Е, явно предците не са си измисляли, заключи единодушно пасажът и мина в строй за хранене.
Пръските вода – вече далеч по-равномерно, продължаваха в обратна посока.
Пророкът се изтръгна от транса си рязко и отначало помисли, че се е върнал в първото видение : слънцето прогаряше зениците му, блеснало отгоре, бе заровил ръцете си в нажежения пясък и гърбът го сърбеше от влакънцата на почти запушилата наметка. Въпреки тревата се беше прехапал и струйка кръв бе текла чак до гърдите му.
Мъжът се помъчи да стане и смаяно видя, че в полите на дрехата му има влажни места. Отначало си помисли, че се е напикал, но тъмните гънки издаваха почти забравения мирис на море. Кожата на пръстите му бе изгоряла на мехури, главата го цепеше и той забърза - със скоростта на умиращ охлюв - към изворчето при скалите.
Главоболието му се облекчи съвсем малко, дори след като потопи лице в хладката вода и пи до пресита. Три гарвана, хванати нощес в примките и живи само благодарение на сянката, мълчаливо чакаха смъртта си. Напомниха му за тримата мъже на хълма ... и за това, че не е ял от денонощие и половина.
Пророкът отново седна до скалите – този път обърнат към заник, понеже силното слънце беше все още на източния хоризонт. В душата му се надигаше гняв срещу Бог, не толкова заради тормоза и несгодите, колкото затуй, че с откровенията си му пречеше да чуе гласа на пустинята. Гласът на викащата го пустиня.
Свил кокалестите си рамене, намръщен и с остри от глада черти, мъжът досущ приличаше на гарван в примка. Той замря така, очакващ най-сетне онзи тон на пясъка, който бе предназначен единствено за него, и стоя неподвижен много дълго – докато не разбра, че няма да го долови и днес. Обхвана го непреодолимо усещане за безсмислието на всичките му усилия. Май наистина – като всеки първопроходец в нещо – се бе оказал лош пророк.
Вятърът обгърна ерозиращите скали и в хилядите им дупчици зазвуча особена полифония, съчетана с потракването на фините песъчинки : начинът на пустинята да се изкиска. Тя беше му говорила и пяла, като всеки ден. А той просто не я беше чул.
Не можеше и да я чуе. Не и в това тяло. Не сега.
Но пустинята имаше всичкото време на света ...
|
Публикувано на 10-08-2008 @ 00:00:00 EEST от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.28
Гласове: 14
|
|
|
|
