Меню
· Начало
· АРХИВИТЕ_СА_ЖИВИ
· Топ_50
· Рубрики
Колко е красива
литера-туряGenerala написа
Ръцете й. Прекрасните й бели ръце. Всъщност е бяла едната ръка. Другата е непоправимо деформирана. Кожата кафява, на непонятни черни петна, покриващи я до рамото. Пръстите завинаги слепнали под грозен ъгъл. Превитата китка създава илюзията за някакъв изроден лебед, чиято глава на дълга петниста шия лежи до завитото й тяло.

Колко е красива.

Току що бяха свалили последните бинтове. Престоят в болницата беше придал нездрав цвят и на необгорените части от лицето й. Прекрасното й зелено око гледаше в тавана. Другото беше завинаги затворено, кратер черна пръст на белия саван на лицето й. Русите къдрици падаха отляво обагрени с цвета на стара мед, дясната страна на главата й беше като обръсната, само кафявите петна преливаха в неправилни острови, играеха си по някога тучните ливади, където никога повече нямаше да избуят ръжените поля на косите й. Сякаш някой бе нарисувал пръстите на черната чума върху средновековна карта на Европа.

Прекрасните й устни, останали по чудо незасегнати бълнуват нещо неясно. Навеждам се по близо и долавям едва разчетливи думи:

- Белега... плешивия... червения... белега... – после бълнуването става съвсем неясно.

Полагам длан върху здравата й ръка. Топлина се разлива по тялото ми от допира й. Тя немощно стисва пръстите ми с палец. После простенва тихо и се успокоява. Прекрасните й гърди бавно се повдигат и спускат под стерилните завивки, сякаш митичен змей все още жив в сърцето на Родопите размърдва могъщия си гръб под величествените хълмове. Сякаш стоим така часове.


* * *


Вратата. Тежки мъжки стъпки и подтичващи детски. Приближават се. После рязко спират. Детски плач изпълва догоре високата болнична стая. Прелива от ужас, издига се, после замира в кратки хълцукания и отново избухва. Мъжът мълчи. Мълчанието му като че ли отразява детските писъци и ги запраща срещу стената увеличавайки ги десетократно.

Детето бе видяло майка си. Съпругът бе видял жена си.

Неволно ми се иска да затисна уши с ръце. Но само пускам ръката й.

- Простете. Бях в града и чух за инцидента. Стар съученик съм. Надявам се нямате нищо против че минах да я видя.

Очите му объркано ходят наоколо, докато накрая се спират на мен. Устните му се отварят но минава известно време преди да каже:

- Не, аз... Да, нищо. – дланите му объркано мачкат нещо което прилича на шапка.

Аз зная, че са я посещавали всяка седмица. Но явно те не знаят, че й свалиха превръзките вчера.

- Аз наистина много съжалявам. Ако мога нещо да направя... – протягам ръка за да се ръкувам с него. Той стои известно време без да мръдне, погледът му прескача между бялото болнично легло и плачещото русо момиченце на пода. После вяло ми подава изпотената си длан.

- Да... Той, докторът... каза, но... аз не знаех, не мислех че чак така... – очите му с неприкрит ужас се спират на разделеното й почти през средата на две лице. Лявата човешката и дясната на изгорената мумия. Държейки ръката му усещам как неволно потреперва.

Стерилно шумолене на бяла престилка. Отегчено покашляне. Мъжът пуска ръката ми. Докторът е влязъл.

- Докторе...

- Мда, здравейте господин...

- Ангелов.

- Да, точно така, Ангелов – в гласът на доктора няма и следа от смущение. – Готова ще е за изписване скоро. Но при такива химически изгаряния, сами разбирате трябва много да внимавате. Вече 6 месеца е при нас, със сигурност ще живее, но трябва да знаете че ще остане инвалид до края на живота си.

Плачът на детето отдавна се е стопил в безпомощно хлипане. Никой не му обръща внимание.

- Инвалид...?

- Да, за съжаление. – в гласа на доктора няма капка съжаление – Цяло чудо е, че е жива след такава коагулационна некроза, пострадало е около %60 от тялото й.
Ще ви изпиша и необходимите лекарства. Важни са за възстановяването й... ако можем да говорим за такова. Може да се каже че са животоподдържащи.

- Ами... те вносни ли са? – шапката отново се втурва между месомелачката на потните му длани. Докторът повдига пълен с досада поглед:

- Да, вносни са. Но предполагам здравето и животът на жена ви са ви по-скъпи. Истината е, че ако се надявате на възстановяване ще е необходимо много време, а също и средства. Тя има нужда от физиотерапевт, необходима е цялостна оздравителна програма. Моите колеги също препоръчаха реконструктивна хирургия, поне най-малко на лицевата част, но това не е задължително, а също е много скъпо. Решението е ваше. Има още нещо за което трябва да ви уведомя.

- Да? – шапката се бе превърнала в потна кафява топка.

- Има шанс съпругата ви никога повече да не може да ходи. Усложненията които се получават при такива тежки киселинни изгаряния...

- Тоест – прекъсна го с гробовен глас съпругът – тя няма да може...
- Не, няма да може. – докторът уморено потвърждава и с това рязко губи интерес към по-нататъшна дискусия. – Има доктори, методи – традиционни и нетрадиционни, възможни лечения, но всички те са в чужбина. За съжаление с нашата материална база можем да направим само това. Все пак спасихме животът й. Всичко хубаво ви желая.
- Да, разбира се... – останалите думи се давят в екота на стъпките на доктора отдалечаващи се по болничния коридор. Мълчанието натежава върху въздуха в стаята. Дори детето е спряло да хлипа.

- Простете – нарушавам тежестта на тишината аз – знам че това сигурно е много тежък момент за вас. Но мисля че бих могъл да помогна. – блудният му поглед се спира невярващо върху ми.

- В какъв смисъл...

- Доколкото разбирам ситуацията е много трудна. Изискват се много средства за лечение, чуждестранни специалисти и така нататък. Неща до които нямате достъп.

- Аз, ние... така – не живеем лошо. Просто, разбирате ли... аз имам фирма, работя, но чак толкова много пари... А и детето... кой ще... – долавям аргументацията му в обърканото му изложение.

- Да, напълно ви разбирам. Затова си позволявам да ви предложа нещо, което само обстоятелствата биха могли да оправдаят.


* * *


- Вие ще се грижите за нея, нали? – ръцете му треперят върху листовете документация, малко над празната линия до напечатаното му име. Адвокатът ми отговаря вместо мен:

- За пореден път ви уверяваме, че господинът има близък приятел, специалист в една от най-реномираните болници в Щутгард. А и дейността му е такава, че разполага с достатъчно средства.

- Това е най-малкото което мога да направя за нея, за вас. – добавям аз - С нея се познаваме от деца. – опитвам се да сложа най-искрената си усмивка. Той ме гледа тъпо.

- Ами щом там, вие по-добре можете, просто аз тук какво... – неговият адвокат отпуска ръка на рамото му и кимва разбиращо:

- Но разбира се, напълно сте прав. Просто подпишете документите за настойничество, ще трябва някой с легални права над нея да се занимава с всички подробности. На запад дори не биха го пуснали на свиждане ако не е член на семейството. С това пълномощно прехвърляте правото на неин легален настойник, тъй като тя е инвалид 3та степен и не може да се грижи сама за себе си на господина, който поема грижата и всички разноски.


Ръката му все още колебаещо се полюшва над листа. Очите му блуждаят наоколо и накрая се спират на изгорената част от лицето й и абсурдно изкривената настрани лява ръка, покрита с кафяво-черни петна. Погледът му се задържа за миг там, после се обръща към листа и той рязко поставя подписа си под документа.

- Ето, готово. – казва моят адвокат.
- Всичко е наред сега. – казва неговият.

Те двамата са единствените с ведър дух в стаята. Така или иначе аз им плащам за един час повече отколкото ще направят за месец, защо да не са.


* * *


Тежките стъпки и детското хлипане заглъхват по коридора. Шумоленето на шлифери и тихият разговор ги последват. Аз вдигам телефона и звъня в болницата.

- Ало? Да. Добър ден. Обаждам се относно пациентката в стая 204. Доктор Керемидчиев може ли? Да, разбира се. Ще изчакам. Всъщност вие знаете ли защо се обаждам? Отлично, пригответе я. Аз ще дойда следобеда да я взема. Ще уредим всички формалности с доктора.


* * *


Прекрасното й зелено око ме гледа с непозната светлина. Не ме е гледала така от... Свивам се от болка. Та кой брои годините... Аз стоя усмихнат и държа ръката й в своите длани. Тя стои седнала в инвалидната количка. Господи, колко много я обичам. Нищо не се е променило от онзи пролетен ден преди повече от двадесет години, когато я целунах за първи път. Все така нещо трепва в мен от допира на кожата й, все така съм готов на всичко за нея. Господи... колко много я обичам.

Тя се усмихва. От около месец е в пълно съзнание, почти откакто я изписаха. И вече е разбрала тежестта на ситуацията си. Тежки бяха само първите няколко дни след като се видя в огледалото. Сега относително добре го приема. За една толкова красива жена това сигурно е по-страшно от смъртта. Но тя е от желязо. Държи се. А и наблюдавам как в любопитното й зелено око, аз започвам да придобивам друга светлина.

В последната седмица започва и да говори по малко:

- Хей. – гласът й звучи измъчен, не може да движи напълно устата си, затова и интонацията й е по-различна отколкото я помня. Но е същият дълбок, леко дрезгав глас. Космите по врата ми се изправят всеки път когато го чувам.
- Тук съм. – очите ми преливат в неизказано щастие. Върховете на пръстите ми всеотдайно се впиват отново и отново в топлата й бяла длан. Само погълнат от такова непонятно щастие човек може да го е страх от смъртта. Само с такива неописуеми тонове, хиляди тонове насъбрана и най-накрая отново споделена обич, човек може да посрещне Бог в деня на Страшния Съд и да му кажа “Благодаря че ми даде живот”. Ако щастието ми можеше да говори...

- Ти сигурен ли си...

- Какво? – думите греят през усмивката ми.

- Че ме искаш... такава. Виж ме на какво приличам, аз просто... – слагам пръст на устните й.

- Обичам те. Винаги съм те обичал. И за мен винаги си била, си и ще бъдеш ослепително красива. Мога с дни просто да стоя и да ти се любувам. Защо ме караш да говоря като влюбен петокласник? Сякаш не знаеш всичко това не по-зле от мен...

- Знам. Винаги съм знаела. Просто както ти казах навремето, няма значение кой те обича, има значение кого ти обичаш – зеленото й око ме гледа усмихнато и тя продължава – може би освен в моята ситуация... Благодаря ти. Че ме обичаше през всичките тези години, че ме обичаш сега... и се грижиш за мен. Когато собственият ми мъж се отрече от мен, а дъщеря ми се страхува повече да ме види...

- Ставаме малко на латиноамерикански сериал – разчупвам емоционалността на ситуацията с усмивка. Аз съм тук. И това е всичко. Ще отида да ти събера нещата. Летим следобед в 4.

- Хей...

- Да?

- Помниш ли когато ти казах “обичам те” навремето?

- ...

- Мога ли да ти го кажа пак?


* * *


Лимузината се насочва към летището.

- Жоро, остави ме на тази автобусна спирка.

- Няма проблеми.

Тя поглежда под тъмните си очила. От шала покриващ главата й не виждам изражението на лицето й.

- Къде отиваш?

- Ще се срещнем на летището. Жоро ще свали багажа и ще стои с теб в чакалнята докато дойда. Няма да се бавя. Само преди да излетим имам още нещо да свърша.

- ОК, не се бави. – тя стиска нежно ръката ми.

Аз съм най-щастливият човек на тази скапана планета.


* * *


- Здрасти. – гласа ми кънти в празното изоставено хале.

- Здрасти. Какво става ?

- Всичко е нормално. Както се договорихме. В този пакет са остатъка от парите. Не знам как работиш, но си майстор. – подавам му дебелия бял плик.

- Всеки със занаята си – казва той и се поглажда по голата глава.

Проверява съдържанието на плика и си стискаме ръце на сбогуване.

Червеният белег над ухото му тихо ми се усмихва, сякаш ми желае “на добър път”.
Публикувано на 16-12-2008 @ 21:35:14 EET от blondie
 
В тази рубрика
· търси в рубрика: литера-туря
· търсене в статии от: blondie


най-четената статия в: литера-туря:
Приказка за дърваря, трите му брадви и двете му жени

рейтинг на статия
средна оценка: 4.15
Гласове: 90


отдели само 1 секундичка и гласувай за статията:

отлично
мнооо добре
добреее
Regular
лошооооо

опции

 разпечатай статията разпечатай статията

Свързани теми

литера-туря

коментарите са си собственост на тоя дето ги поства. ние не носим никаква, ама никаква отговорност за съдържанието им.

анонимниците не могат да тургат коментари. аре да се регистрираш, а?