Меню
· Начало
· АРХИВИТЕ_СА_ЖИВИ
· Топ_50
· Рубрики
A momentary lapse of reason ...
литера-туряDilovska написа
Ще те прегърна в мисълта си, ще те превърна в топлина и бавно под затворените си клепачи ще те оставя да ме обичаш както ти си знаеш. А сутринта няма да страдам, че не можеш да ме събудиш с целувка, защото си си отишл тихо, без дори да си събудил мен за себе си.

Не беше само хубаво - беше невероятно хубаво, трудно, болезнено, щастливо и да - заразяващо. Не може да се оздравее след такова заболяване... Липсва ми някой и не, че го няма, но не е където искам да сме двамата. Дори мисълта e хубава, че този някой е добре и вече ми е достатъчна. И този кошмар, че няма никаква истинска нужда от мен, от това да сме заедно.

Само дето вече аз виждам по-настрани и по-навътре. Ама късно, май. Всъщност, не толкова - нали все пак умея да виждам . Яд ме е, че умея. Толкова хубаво беше, когато си се самосъжалявах, реещa се измежду едни етанолови мъглявини, никога не съм го крилa. Дори когато този някой е съвсем близо до мен. Или много далеч. И всеки, който ме (ни) познава го знае. Както знае, че аз съм излишна. А на мен ми стига да зная, че я има - обичта, докосване, което получих. Защото е вълшебно да се зареждаш от увереността, че чудесата не са само вълшебства, а са споделеност за двама по пътя ни към себе си през другия. Aко мога да направя добро занапред - както го искат другите за себе си - идеално. За мен - нищичко не искам. Защото имах всичко.

Искам да ти разкажа, как понякога е толкова студено в юлската нощ, как понякога е толкова шумно в празната стая. И ще оставя думите ти да ме носят през морските пръски. Ще се вглеждам в следите от мокрите ти стъпки ти по пода. Ще се зарадвам на жадуваното ти пристигане след най-дългото пътуване - към себе си. И тихо, на пръсти, ще се обърна по моите си преплетени сънища, напосоки тръгнала, без да будя щастливите заедно.

Всяка нощ минавам на сън старите пътища. Къде и в кой кръстопът сбърках знаците? Във всяка катастрофа умирам. Но този път с желание. Не искам да се преродя, защото уморих се да умирам. Защото искам поне веднъж завоят да е спрял в небето. Всеки ден с любопитство разбирам на кое кръстовище се сменя посоката? И ще избера ли верния път, за да стигна отпочиналa, смирено да се сбъдна до теб - мое щастие?
Публикувано на 10-01-2009 @ 00:00:00 EET от blondie
 
В тази рубрика
· търси в рубрика: литера-туря
· търсене в статии от: blondie


най-четената статия в: литера-туря:
Приказка за дърваря, трите му брадви и двете му жени

рейтинг на статия
средна оценка: 3.73
Гласове: 23


отдели само 1 секундичка и гласувай за статията:

отлично
мнооо добре
добреее
Regular
лошооооо

опции

 разпечатай статията разпечатай статията

коментарите са си собственост на тоя дето ги поства. ние не носим никаква, ама никаква отговорност за съдържанието им.

анонимниците не могат да тургат коментари. аре да се регистрираш, а?