| Бягство към живота |
 dilovska написа
Той беше войник, разбира се, не беше като оня тъжно весел персонаж на Ярослав Хашек- Швейк, но беше войник. Добър войник. Без право на избор, без право на личен живот или мнение, но с право на мисия. А в Босна, в едно забравено от Бога градче с име Бугойно, избито, заличено от лицето на света, съдбата го срещна с една камбана, останала без глас от страх в една война; камбана, която с глух стон викаше живи и мъртви...
Войната, в която християни и мюсюлмани враждуваха помежду си, заставайки зад инертните си оправдания на религията. Онази религия, в която Бог с всичките си имена уж повелил: "Не убивай", но се убиваха, защото мислеха, че са различни. Онази религия на хаоса, в която важно беше да отмъщаваш или да бъдеш отмъстен, сякаш животът винаги имаше право на втори шанс и всеки имаше право да умре повече от веднъж ...
Миришеше Бугойно на барут, на кръв и на смърт в онази зимна нощ, когато сърбите оплакаха и мъртвите си, и къщите си, останали разсъблечени под едрите звезди без покриви, с нахапани от снаряди неми стени. Миришеше и на стъпките, с които пет хиляди сърби, до вчера жители, а днес бегълци- утъпкаха мръсния сняг и като призраци по първи петли напуснаха ослепелия си град. И поеха с някакво тихо, смълчано смирение след оттеглящата се сръбска армия, всеки със своя си Бог, побиращ се в медалионче на шията. Имаше и оставащи, болни, ранени или просто старци, чиято памет не помнеше броя на зимите и летата, подписали личната съдба на живота им, но помнеха войната. И в редките случаи, когато се заговаряха един друг или само изпсуваха по орисията си, думите им миришеха на война и имаха оня оловно тръпчив вкус на куршумите, които разпиляни из ледената пустош на града бяха повече от камъните. Той и другите войници- холандци и българи от контингента на SFOR-NATO, ги наричаха: живите мъртви. И понеже отдавна нямаха нито минало, нито бъдеще, нито име, нито памет, дом или мечта, те- живите мъртви, живееха в руините на малката църквица "Рождество Богородично" само с вярата си и с упованието си в оня, белязан от кръстния знак на съдбата си хилядолетия преди тях и побрал се в медалионче на шията им; оня, невъзмутимият, който ги гледаше с избодените си очи от стенописите в храма и мълчаливо оставаше част от нещото, което все още наричаха живот. И когато нощите се изпразваха от тъмнина, те живите мъртви, двадесеттина на брой, коленичиха пред обруганата икона на Богородица, която намерили сред руините на храма с нож, забит в окото и просеха милост за живите.
Ням и глух беше порутеният храм, викал с трикамбанния си глас всяка неделя от 1882 година насам миряните и озвучавал някогашния цветен околен свят. И понеже викал, първо него убили, първо неговите три гласа заглушили и стъпкали там някъде сред пустошта, между битието и небитието. А сините войници на мира, години след това пристигнали, за да спасяват неспасяемото, да стъпват в мините на мъртвия град, сякаш разказан от Хичкок и да намерят случайно единия, който беше полегнал в кофата на багера така, сякаш си търсеше ковчег. Прибраха камбаната в базата, почистиха я до блясък и светна името и написано на черковнославянски език: "Рождество Богородично" 1884 година.
В тринадесетия ден на януари, когато шепата оцелели празнуваха нова година по сръбския обичай, войниците почукаха на вратата на храма. Отвори им отец Славиша, същият този, който беше пренесъл сам камъни и дървета, за да укрепи божия дом и да сглоби крива камбанария, от която като обвинително насочен към небето показалец стърчеше кръст. Кимна им да влязат и пак така мълчаливо приседна до масата, около която седяха смълчани и другите, и на която бяха подредени шепа традиционни ястия, жито и ракия. Подадоха мълчаливо по залък хляб на гостите, по чаша с ракия и шепа жито. И пак така мълчаливо, напрегнато и осъдително ги наблюдаваха с потъмнелите си очи. Той, войникът, не изпита нито срам, нито страх, нито отчаяние или съжаление, защото беше добър войник. Без право на избор, без право на личен живот или мнение, но пък с право на мисия. Сведе поглед надолу, там където на гърдите му в ляво от светлината на свещта бяскаше месинговия надпис "Българска армия", изля от ракията на земята, изрече сухо: "За Бог да прости" и се прекръсти. Оживяха стопаните на храма, избухнаха в противоречиви емоции и заприличаха на хора. "Ебем ти маму бугарска, наш си!", казаха и се ослушаха да чуят за пръв път избелелите си и изтънели като снега навън гласове. После сипаха ракия на земята, прекръстиха се, вдигнаха очи към Бога си и отпиха шумно, и жадно, като живите. После войниците им подариха икона на Свети Георги да ги пази и закриля. После отец Славиша каза, че тази икона винаги ще стои до тяхната, онази обруганата, заради доброто, което е направено и в което са ги накарали да вярват. После някой запя песен. А още по после друг един войник разказа за камбаната. После заплакаха всички...
И във всички сфери на малката им вселена събитията случайни или целенасочени, времето и човешките съдби, подвластни на хаоса и алогичността, в първия ден на новата година възвърнаха предопределения си космичен ход. Звездите, милионите очи на небето, светнаха с обичайния си цвят, планетите стъпиха в обичайните си орбити и на една от тях един човек на име Мирослав Григоров спокойно въздъхна в равносметката си, защото вече имаше право на личен живот и мнение. И имаше право на избор. А мисията му беше не само възможна, тя беше необходима и нужна...
( Разказано по действителен случай (1998- 2003))
|
Публикувано на 20-02-2009 @ 00:00:00 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 2.7
Гласове: 20
|
|
|
|
