| Departure gate C-15 |
 Generala написа
Вкъщи.
Толкова малка, а толкова силна дума. Но какво точно означава? А какво означава за мен?
Седейки тук и философствайки напразо. Опитвайки се да придам форма на едно усещане. Усещането за края на пътя. Усещането че е време да се върна у дома.
През годините подсъзнанието самичко разиграва театрални пиеси, прави постановки, представя посред прегорелия от алкохола мозък “Триумфалното завръщане на блудния син”, трагикомедия в 3 части. С много емоции, резки обрати, неочаквани герои, невероятни ситуации.
Когато всичко става реално. Няма нищо. Просто няма. Не усещаш нищо. Освен онази далечна тревога, като едва-доловимия мирис на задаващата се буря зад хоризонта.
Пет години от живота ми.
Все едно излизам от затвора. Животът за теб, там навън е спрял. Със захлопването на желязната порта зад гърба ти. Помня как хлопна, но звука беше друг - оглушителния рев на двигателя приготвящ се за излитане. Тебе вече те няма. Времето е спряло, но само от твоята страна на вратата. От другата страна хората се обичат, женят се, раждат деца, живеят, умират. Изумителната сила на живота продължава и насред икономическата чума.
Не се страхувам. Най накрая, след толкова много време съм в мир със себе си. Дали това не беше наградата за кръстоносния ми поход? Времето ще покаже. За съжаление няма по-нестабилно нещо от мира.
Мисълта че няма кого да видя освен преки роднини, даже ми действа успокояващо. Вероятно ако се разходя по главната улица на родния си град – няма да видя нито едно познато лице. И това е ОК. Имам нужда от тази тишина, от тази анонимност. От успокояващата констатация “Реално всъщност на кого му дреме?”. Може би мога да започна отново по малко да живея така.
Единствено очаквам с неудоволствие онзи разговор. В който ще трябва да дам равносметката. Но не на себе си. Или на някой друг. А на онзи балкон загледан в сивите панелки. Онзи неголям балкон, който така добре знае всичките ми тайни, всички мечти и болки, надежди и терзания. Знам, че ще ме чака все така сив и навъсен, с повдигнати в очакване вежди. “-Е, разказвай! Постигна ли мечтите си, хвана ли Господ за шлифера?”. Тонът и сарказмът му са също така сиви и студени. Не мога да очаквам друго от него. Знае безбройните вечери които съм прекарал на него загледан в късчето небе между неравните назъбени силуети на потъващия в нощта град. Знае всичко, което се е случило в относително краткия ми живот, мотивацията зад всички решения които съм взел. И сега ще чака... и ще разпитва с неумолимостта на еврейски банкер. А аз ще мълча с полу-наглото нехайство на заклет комарджия.
Пет години от живота ми.
Също като затворник през целия срок несъзнателно планираш с кого ще се видиш на първия ден след като излезеш навън, с кого на втория, на третия...
Но без да си надарен със свръхестествени способности усещаш с кожата си че нищо няма да е същото. И разбираш че тези хора вече ги няма. Или са вече други, имат друг живот, други цели, желания, отговорности. И няма да е никак странно, че няма да ти се зарадват. Призраци от един отминал свят не са необходими на никого. А и аз не смятам като призрак да бродя по местата, на които съм живял.
- Двупосочен? – гласът на служителката ме изтръгва от унеса.
- Не, еднопосочен. – отговарям вяло, осъзнавайки напълно еднопосочната грешка, която най-вероятно правя.
Но нещата отдавна са се размили в лепкавата мъгла между “правилно” и “неправилно”. И не вчера, и не онзи ден и не миналата година... В крайна сметка ако прераждането не съществува – не можем да бъдем отговорни за грешките си – щом нямаме втори шанс да ги поправим. Остават две пътеки – на меркантилната философия, че живота е трупане на блага за сметка на другите, което е благородно, оправдано и “в естествения ред на нещата”. И другата, че човек може да вземе от този свят само това което е инвестирал в себе си. А може и двете да са съвсем неправилни. Нямаше да навреди Създателя на Голямата Игра да ни даде и manual.
- Calling all passengers for British airways flight 777 to London. This flight is now starting to board, could all passengers for this flight please make their way in an orderly manner to their departure gate C-15. Thank you.
Осъзнавам че Лондон е на два часа и половина път от София след смяната на самолета. Стомахът ми се разтреперва, втурвам се в тоалетната и повръщам. После отново.
Всяка една останала причина да се обърна назад изскача от дебрите на ума ми и неистово започва да размахва ръце пред лицето ми. Но назад също няма нищо. Ако ще е от пустиня в пустиня – поне нека се върви напред.
Слаба, отчаяна логика. Но осъзнавайки че не всичко в този живот зависи на %100 от нас, смекчава тремора на адския ужас който започва да завладява тялото ми. С вързан на възел стомах се запътвам към departure gate C-15.
След 24 часа ще съм в България...
Баси мамата...
|
Публикувано на 28-04-2009 @ 00:00:00 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.16
Гласове: 61
|
|
|
|
