| Сърбия |
 koleca написа
Нали знаеш, как всяко ново нещо променя света ти, който до преди същото ново нещо така добре си познавал. Та и тоя трип доведе до чисто нови неща. До новооткрито приятелство с един стар познат, който се оказа много точен пич.
Той запали неговия престарял Мерцедес, сложихме слънчевите очила и заедно поехме по пътищата. Предвид, че пътувахме от север към Сърбия, бяхме длъжни да спрем за по бира в Будапеща. Трудно се влиза, а още по-трудно се излиза от тая столица, за сметка на това по средата е готино.
Всеки път, когато минавам от там ми харесва тоя град. Имат винаги качествена, потна бира и сладки сервитьорки, неразбиращи друго, освен моджорски. Което ги прави някак екзотични.
След успешен флирт, неколкочасово пътуване и с начесано его пристигнахме в Нови Сад. Очакванията ми бяха като името на града - пародия на Нови Йорк, или нещо подобно. Като във филм на Костурица, сещаш се- няма-няма и току прехрвъкне някоя риба из въздуха. Заради тия филми все си мислех, че Сърбия е някак нереално да е държава. Е, опровергаха ме тия сърбаци! Особено след третото „пиче”, което не значи нощо повече от „едно малко”. Както ей така си се хилиш на сръбската простащина и още пътувайки за щяло и нещяло вкарваш звучни псувни, се оказваш в средата на един прекрасен град. Сред двеста годишни, белосани къщи, десетки кръчмета, музика и мадами. Ченето ти фриволно се мести към ташаците докато се опитваш да осмислиш постигнатото от тия типове. Някакви смесени чувства от яд на нас, благородна завист и приповдигнато настроение. Последното силно имаше общо с местния ритуал на пиене- пиеш, па местиш. С други думи процедура, която те кара да обхождаш всяка кръчма и да вкарваш по една от домашната ракия. Айде, тая е крушова. Айде, сега дюлова. Опа, я виж- крушова с мед, я тука майстора кво ше предложи... Така късата уличка с поне четиресе заведения на нея ти се стурва адски приятно дълга. Особено след народната музика в клуб Лондон имаш чувсвтото, че залепените едно за друго кръчмета играят хоро заедно. Айде сега и отсреща, клуб некъв-си-козел, малко на сръбски пънк. Интересна, музикално колоритна сцена си имат тук. Всичко свършва с бърза закуска - трийсетина кебапченца, плескавички, шолчета и каймак. Що каймак не знам. И не искам да знам. В случая важното бе блажното.
Оказахме се достатъчно схватливи, за да разберем що покрай виенска, френска и английска закуска няма сръбска такава. То ти е толкова лошо, братче, че се свеждаш до вода-кафе-бира-ледена. От там до Белград се стига лесно. Магистрала като слънце, возиш и пийваш пиво Лав.
Стария Мерцедес, освен четри скорости имаше и друго удобство- без климатик. Няма да мислиш, дали да го включваш или не- сваляш прозорците и вдишваш Сърбия. Има си меланхолия да усещаш изпаренията на оловен бензин от спрялото до теб на светофара Юго. За самия Белград думи няма да хабя. Ще кажа само- отиди го виж. Било и само като турист, било за няколко часа, на прескока към западна Европа. Загледай се в хората, някак по-поддържани от нашите, загледай се как Сава отдавна се влива в Дунав, загледай се и в мацките. Ако щеш се загледай в бомбардираните министерства, които още си стоят до пипнатите сгради, някак за да различиш грозното на войната с красивото на новото време. И си прави сметката сам, щото на мен не ми се критикува София в момента, а ми се разказва за пътуване.
Белградската нощ не разбрах точно как е, щото бях след рок-концерт. На стадион Партизан, който беше пълен с разни фенове на Селтик. Двата отбора са побратими.
Та след рок концерт не е час от денонощието, а състояние на духа и тялото. Все едно излизаш на улицата след тридневен секс- изцеден до отслабване, но усмихнат. И гладен. Затова и не усещаш кога си хапнал и заспал.
Идната нощ изкарахме в някакво село между Белград и Нови Сад. Скара, вино, ракия и мач. И трима циганина, които представляваха музикалното оформление. Тия местните хич не се бъзикат със свободното си време. Специалните поздрави за гостите из Бугарско бяха хита на вечерта, всеки се надпреварваше да ни поздрави с нещо още по-известно. Така се представят на туристите гордите сърби. Надеждите ми, че ще се стреля във въздуха не се изпълниха. Точно както и очакванията ми, че ще качат циганите на някое дърво, за да свирят отвисоко. Навремето го правили, днес явно поддържаха реноме. За последно само горкият контрабасист Миле го били пуснали в басейнчето. Наложило му се да вдигне баса над главата си, за да „свири као Джими Хендрикс, знаш“.
Така се запознах отвътре със сръбската идея, донякъде я схванах, донякъде я и харесах.
Добре, че на следващата сутрин валеше дъжд, та да си и тръгнем, сваляйки слънчевите очила, вдигайки прозорците на стария Мерцедес и без болка от раздяла, а с дерзаене.
|
Публикувано на 10-06-2009 @ 00:00:00 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.59
Гласове: 32
|
|
|
|
