| Когато се умориш |
 hamelin написа
„Имам голяма уста” помисли си той – „Твърде много плямпам. Понякога се чувам да изговарям невъобразими глупости......”
Едно чуждо на света момче вървеше с наведена глава без ясна посока, просто вървеше. Мислите му се блъскаха в челото и главата му пулсираше, но не стигаше до смислен извод. „Кога ще се нуча, кога ще спра да бъда такъв глупак?!”, „Когато се умориш” кънтеше друг глас, някъде в съзнанието му. Мъглата беше гъста като ситен дъжд, изпаренията от колите се смиваха с нея и мъчно се натикваха в дробовете на детето. Дали да се прибаре в къщи или да отскочи до кафето, по това време след училище се събираха всички.... Много му се искаше да я види, момичето с белите Пуми. „Как да отида, нямам една стотинка, пак”, сети се, че и днес джобни няма, както нямаше и вчера. Спря пред една витрина и се загледа в нея. Отражението беше чуждо, далечно, непознато. Приведено, слабо тяло на момче. „Аз не изглеждам така, нали? Не може да изглеждам така?!!” Даа, когато в едно дете се настани ниско самочувствие, то свива гнездо там и погубва искрата. Тогава той осъзна, че не бърборенето му я е отблъснало, момчетата бърборят, видът му е причината. До сега не си даваше сметка, че изглежда така...неугледно, бедно, като децата от селските автобуси. ....Гледайки окаяното мокро дете в отражението на витрината той се видя през хорските очи. Богатството на душата му не можеше да огрее навън.Сега разбра, че бляскавия ум не струва нищо, когато изглеждаш жалък. Заваля дъжд, истински студен есенен дъжд. Едрите ледени капки го заудряха в лицето, като шамари. Не изпитваше нужда да се втурне като другите хора, за да се скрие от дъжда. В момента не. Стоеше и съзерцаваше образа си. „Какво ще стане ако откажа да живея както ми нареждат другите? Ако просто откажа да се подчинявам на глупавите им правила, да робувам на марки и на ненужни вещи......”. Замисли се за това, колко отдавна не беше поглеждал хората в очите, и колко добре щеше да е да може да забрави за овчето им бездушие. Сякаш демони бяха изпълзяли изпод земята и бавно се вселяваха във всички. Сякаш някой умишлено целеше да изтрие всичко човешко у хората. А имаше толкова много любов да даде. Искаше му се да го беше опознала, момичето с белите Пуми, да бяха поприказвали, той щеше да я разсмее, тя щеше да надникне в слънчевото му сърце и да се влюбят. Но вече е късно за нея, за това ще спаси само себе си. „О, Боже”, простена и закри лицето си с шепи. Дъждът все така си валеше. Мократа витрине не отразяваше чувствата му, не отразяваше страховете му, не отразяваше уязвимостта му. „Защо ще създадеш дете, ако не си готов да му отдадеш любовта си, опита си, да го защитиш, да го подготвиш за живота, да му кажеш, че живота е несправедлив, то трябва да знае. А не да го захвърлиш в калните коловози, да го мачкат говедата и да му натякват, че ако не се държи като говедо е загубено. Ако имам дете аз ще му дам всичко. Аз няма ....аз не бих.....” мислите пак се злутаха. Понякога няма начин щом се чувстваш различен. Няма начин да намери отговорите сам. Твърде дълго никой не му подаде ръка и той загуби пътя. Без унижения, без страх, виждаше само един възможен път.
Времето за миг беше спряло. Не можеш да предвидиш непредвидимото.
На Ники и всички деца, които погубихме с безразличието си.
|
Публикувано на 25-11-2009 @ 00:00:00 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.76
Гласове: 38
|
|
|
|
