| Спомени от един отминал живот |
 Demonwind написа
Колко безгрижен беше навремето тийнейджърския живот! И дори тази чуждица, неизвестна на гледащите изпод очилата бабички, насядали на пейките пред блока в топлите летни вечери, още не беше навлязла неотменно в речника на хората.
"Вятърът на промяната" току-що беше подухнал, карайки ме да се правя на романтичен по разни купони, като каня мадами на танц на едноименната песен, плюейки на имиджа си на пияница и деградант.
Чалгата и циганията още не беяха завладели с просташките си творения сърцата и душите най-вече на младите хора, а за по-възрастните още беше в сила определението "сръбско и гръцко". Беше някъде пролетта, почти година и половина след "промените". Макар, че "желязната завеса" вече я нямаше, още ходех при Емо Брадата да си записвам най-новите музики. От "старите кучета" — т.нар. "борсаджии", беше останал само той. Съби беше се спасил почти преди година в Канада, за другите отдавна не се и чуваше. А гладът за музика оставаше непроменен. На пазара се появиха нови играчи с незнайно откъде добити пари, които полека завземаха територии. Много от тях ни слушаха и така, благодарение на малката ни, слушаща брутални музики групичка, много от метълите разбраха за групи като Cannibal Corpse, Obituary, Morgoth, Paradise Lost и още много други.
Статията видях случайно в някакъв вестник — в София щели да идват Sodom! Две години и нещо след култовия си Mortal Way of Life здравите германци бяха се съгласили да забият в София. Отначало не можехм да повярвам — мислех си, че тези групи живеят на друга планета и никога няма да дойдат на живо в малката ни постсоциалистическа Родина. Но всичко беше истина. Вдигнах се веднага с вестника при Плебея — стар метъл от махалата, който още по онези времена успя да вдигне на крак две районни управления на Народната милиция, организирайки своеобразен концерт в двора на къщата, в която живееше с родителите си, заедно с групата си "Луминал". Ритмите на Venom, Slayer, Bathory и Iron Maiden, както и собствена продукция с доста твърд звук и текст от рода на "Душата виси с главата надолу и похапва пастет от човешки черва" се смениха с Щурците и Сигнал, щом пристигнаха ченгетата. Тогава още бях новобранец в науката за метълизъма, та бях като омагьосан, а вечерта изтрових нервите на нашите с In League With Satan на Venom, усилено на подходящите децибели.
Та Плебо, още щом видя статията, се ококори срещу мен -
— Ти не знаеш ли бе! Ние ще им бъдем даже подгряваща група! — по онова време Плебо беше вокалист на обещаващата група "Креш", свиреща свой собствен стил, повлиян от Slayer и Metallica — култовите тогава (а и до ден днешен, с малки изключения по отношение на вторите) две банди, вземани за пример от много световни изпълнители.
Щом чух добрите новини, в мен се надигна радост, примесена с чувство на съмнение — още не можех да повярвам, че това е истина. Sodom тъкмо бяха издали Better Off Dead и тормозех яко квартала с 200 ватовата си уредба и ето ти ги — идват в България! Вярно, че през същата година в Москва гостуваше Metallica, събирайки 500 000 души (повече от всички възможни чалгаджии и циганьори в България, които биха посетили концерт на Мухарем, Есма или друга мазна мургава личност на националния стадион, носещ името на Апостола — каква гавра!) на стадиона в Москва, но за нас и Sodom беше дар Божи.
Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам края на август, когато беше и самия концерт. Билет си купих още през май и го пазех като очите си.
В началото на август заминах на море с най-верния си авер — един бивш съученик, който впоследствие ми стана кум, едно много добро приятелче от квартала и Иво Кучето от Мизерно, пардон, Модерно предградие. Мазалото на това море ще опиша подробно в някоя от следващите си творби, озаглавена може би "Кошмарът в Китен", а сега ще се върна към същността.
Концертът на немските трашъри беше нещо като "лебедовата ми песен" преди казармата, която предстоеше и която мислех, че никога няма да свърши. Но, както всички знаем, за съжаление времето лети и полека-полека заветната дойде.
Беше събота. На едно приятелче от квартала, дето щеше да идва с нас на концерта, баща му беше бакшиш — от ония, първите частници, дето се наричаха "Кооптакси" и изчисляваха километрите на листче пред клиента. Та човекът се прибираше от нощна смяна, когато ни видя насядали наежени на пейката пред нашия блок.
— Момчета — вика — знаете ли какво става в центъра? Тълпи от изроди вилнеят, чупят наред и пият, нищо и никой не може да ги озапти! — таткото не знаеше въобще за какво става дума и къде отива отрочето му вечерта.
— А, сигурно пак някакви митинги правят — направих се на ударен, току виж иначе лютия тати секвестирал заветната хартийка на синчето си.
— Не знам, ама не отива на добре ... — многозначително поклати глава чичката и паркира таксито, след което отиде да почива.
Тръгнахме за концерта още по обед, като изрично не бяхме пили и се зарекохме да не пием нищо, освен по някоя друга бира, за да можем ние да гледаме концерта, а не той нас (не мога и до ден днешен да разбера "модата" сред някои да отидеш на концерт кьор-кютук пиян, а после да се събудиш заспал до оградата на залата или стадиона, само че от външната страна и то след края му). Кацнахме на Синьото в ранния следобед. Положението беше нещо средно между Бейрут, Косово и Багдад — нямаше ги само бронетранспортьорите на НАТО или КЕЙФОР. Ченгетата вече бяха овладели положението, като на полесражението бяха останали купища стъкла от строшени бутилки (празни) и изпочупени павилиони. Тук-там тълпи от метъли от цялата страна надигаха бутилки с алкохол и се готвеха да се отправят към стадион "Академик", където щеше да се състои събитието.
Пред стадиона бяхме някъде два-три часа преди началото на концерта. Народ — все едно Бойко Борисов прави предизборен митинг с подаръци. Не можеш да се разминеш. Полицията завардила входовете, а народа напира да влезе. Самите полицаи се мотаеха като мухи без глави и много не бяха в час какво точно трябва да правят — все пак това беше първия концерт на някоя от "забранените" дотогава групи.
Около половин час преди концерта започнаха да пускат. Това, което се случи, спокойно можеше да накара трагедията от "Индиго" да прилича на детска приказка. Най-ясният ми спомен е как Хикса (брутален метъл от махалата, впоследствие деградирал до хероинов наркоман и намерен студен в столичен парк с трицифрено число наръгвания по цялото тяло), целия в кръв, изхвърляше по-слабите от пред себе си, за да се добере по-бързо до входа. Линейките изнесоха поне десетина човека от хекатомбата. Аз разумно изчаках — целта ми не беше да се надъня най-отпред и да ми скачат на главите разни полупияни и кьор-кютук пияни идиоти, докато се кефя на пичовете. Влезнах благополучно точно преди концерта да започне. Не си спомням кой друг освен Креш подгряваха, обаче помня, че Креш бяха точно преди компанията на Onkel Tom. Направиха фурор. Плебея даде всичко от себе си, а Църо на барабаните поне за един ден успя да засенчи Дейв Ломбардо от Slayer. На страхотната музика не попречи дори моментното спиране на тока, когато звук се чуваше само от мониторните тонколони на сцената, а Плебея продължи да пее, сякаш нищо не се бе случило.
Малко след като Креш успяха да взривят стадиона, на сцената се качиха и хедлайнърите от Sodom. Това, което се случваше, няма как да се опише с думи. Просто гледах и слушах, нямах време дори да разклатя морна чутура под звуците на Agent Orange или Christ Passion. Онемях. Дълго след този концерт не можех да повярвам, че това се случва. Прибрах се вкъщи удовлетворен и трезвен — грехота беше да се насвяткаш на такова събитие!
Концертът като че ли отпуши следващи събития, но те нямаха същия заряд, както първия. В България продължават да идват все повече и повече банди — започваме да приличаме на истинска модерна държава (не че никога не сме приличали, но местоположението ни далеч на Югоизток ни поставя в малко по-неудобни позиции за разлика от Полша, Чехия и Унгария например), но никога няма да се повтори това, което се случи в онази августовска вечер.
Емо Брадата отдавна заряза бизнеса си и замина за лелеяните Съединени Щати, които обаче се оказаха не толкова обетована земя, колкото очакваше той (мързелът му и желанието за лесни печалби определено не се вписваха в Американската мечта), въпреки висшето си образование и владеенето на езика.
Църо вече не е сред нас — отиде си нелепо, когато организмът му не издържа след получения мозъчен удар в края на лятото преди две години. Почивай в мир, приятелю!
Сега музика можеш да намериш откъдето искаш и каквото поискаш — стига ти да отвориш някой торент сайт и имаш всичко, но я няма и никога повече няма да я има онази тръпка, когато позвъниш на вратата на Емо и той те посрещне с новината, че току-що са му донесли диска с новия албум на King Diamond, а ти с нетърпение слагаш касетката в дека и записваш заветната музика, за да я слушаш вечерта у дома, обзет от трепети и мечти за утрешния ден...
|
Публикувано на 30-11-2009 @ 00:00:00 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.36
Гласове: 19
|
|
|
|
