Меню
· Начало
· АРХИВИТЕ_СА_ЖИВИ
· Топ_50
· Рубрики
Мисли на хартия
дневникът наpro-panda-ganda написа
Понякога (доста често всъщност) ми се иска да се намирам в лагер за политически затворници в Сибир, извършвайки продуктивната и силно значима дейност на носене на вода в кофа с пробито дъно от реката и обратно. Има някакво успокоение в това да осъзнаваш цялата абсурдност и ненужност на това, което извършваш, защото ги виждаш с очите си всеки ден, всеки миг. Струва ми се по-жесткото и непоносимо това привидно спокойствие и сигурност, които си създаваме и на които се уповаваме безрезервно. Живеем в лъжа и с цялата упоритост, на която сме способни, я поддържаме и дооформяме. Винаги се оглеждам в очите на хората, на които държа – търся поне частица здрав разум, която да ме успокои, че и те осъзнават глупостта на държанието ни, но не би. Те явно са потънали достатъчно в своите си излюзии, но защо държат да ме въвлекат и мен с тях? Или по-скоро ‘повлекат’? Аз ги разбирам, те мен – не. Отчаяно се опитвам да им обясня, че това не е необходимо, защото точно както сами създаваме лъжите си и сами отнемаме силите им. Но никой не се вслушва в това, което искам да кажа...и то тлее в мен, заедно с несигурността, с която не спират да ме попарват.


Оптимизмът не ми е присъщ, омаловажаването на реалността също. Но достатъчно рационално мога да разгранича реалното от абстракното и да видя когато проблемите са дело на второто, а не присъстват в първото. Тактичността и уважението към другите (дори към собствените им излюзии) не ми позволява да им кажа, че аз не съм способна да градя живота си върху яйчени черупки. Не мога да живея с мисълта,че създавам нещо само за да бъде разрушено на по-късен етап. Промяната е най-голямата константа в живота и всичко рано или късно си отива от нас, но аз знам, че има и неща, които са вечни. Аз ги нося в себе си, но никой не иска да ги вземе от мен. Предлагам ги на хората, които значат най-много за мен с надеждата да потуша несигурността, с която са се обградили, но те ги отблъскват учтиво с ръка и в замяна ми предлагат още несигурност и безпокойство.
Игрите, игрите са най-изнервящи...Изобщо англичаните с прословутата им поговорка ‘моят дом е моята крепост’ могат съвсем спокойно да отидат и да се гръмнат някъде. Именно в нашите домове ние сме най-далече от това, което сме и което искаме да бъдем. Мотивите са добри и алтруистични – да не нараним близките си, но същевременно по-често водят именно до това. Губим години, за да разберем, че всичко, което ни е било необходимо е да сме честни един с друг. Ние с теб изгубихме някъде към 2, на мен ми стига, а на теб?...Ако знаеш, че аз никога няма да си отида и винаги ще съм край теб и ще те обичам безрезервно (каквато всъщност съм аз) ти ме цениш по-малко и заради самото предизвикателство на ‘завоеванието’ има голям шанс да отидеш при друга...Искаш сигурност и спокойствие, а същевременно отхвърляш тези, които аз искам и се опитвам да ти давам. Не е ли спокойствие знанието, че винаги ще съм край теб? Не е ли сигурност това, че като твой най-близък човек винаги ще те разбера, подкрепя и утеша без думи на укор, без съдене, без обвинения? Ти искаш от мен и от себе си да играем игра – да има неизказани неща, да вярваш, че можеш да ме загубиш и аз да се държа така,че да подхранвам тази вяра. Ти искаш от мен да бъда друга, не тази, която съм..За да ме цениш...Не знам дали го мога това. Прекарах години, правейки се на друга. Мислех, че ме хареса затова, което съм...Може и да не е така.
Няма значение всъщност. Създаваме, рушейки и рушим, създавайки. Явно няма излизане от този цикъл. Създадени сме по този начин, живеем по този начин и умираме, следвайки го. Разбирам човешката природа достатъчно добре, за да знам, че сме напълно подвластни на агресията и деструктивността, които носим в себе си и това не ме натъжава. Но не мога да живея така с някого до себе си. Самотата в някои аспекти ми носи дори повече сигурност и спокойствие. Не се нуждая от някого, с когото да се надцакваме, нараняваме и надиграваме...Имаше време, когато това можеше да ме амбицира, но вече знам кое е важното за мен в живота ми, за да пилея време в безсмилена агресия спрямо хора, на които държа...И близките ми нямат право да искат това от мен, не позволявам. Това е единственото, което може да ме отблъсне от теб, от всеки друг...
Няма момент в живота ми (пред близки или чужди), в който да не съм се чувствала неразбрана. Но и с това свикнах да живея – човек наистина е приспособяващо се животно. А и винаги ми е носило по-голямо удовлетворение да разбирам и изслушвам – аз мога и сама да се разбирам и справям с моите си неща. Но когато и желанието ми да давам, което ме е водило и води винаги, ми бива отказвано, тогава наистина нямам нищо, на което да се облегна и да започна да градя...А без основа отказвам да градя каквото и да било. Страх ме е, че някога съществува възможност ти да го ритнеш със злобно задоволство и то ще падне по-бързо отколкото е било съградено...Най-налудничевото в цялата история е това, че дори и след това, което ми каза (дори и писмена декларация да дадеш, че смяташ някога да ме нараниш съзнателно) аз пак ще градя, противно на това, в което вярвам, на това, което искам, на това, което ми носи опора...Аз ще го съградя, само за да гледам как го разрушаваш след това и ще съм ти благодарна за което. И няма да спра да те обичам...
Мога да живея със спомена за теб, но не съм сигурна, че мога да живея с действителния ти образ и постоянното очакване на момента, в който ще срутиш моята кула от карти...
А може и да се окажеш прав – явно на някои от нас не ни е писано да имаме близък човек до себе си...
Публикувано на 08-02-2010 @ 09:02:21 EET от blondie
 
В тази рубрика
· търси в рубрика: дневникът на
· търсене в статии от: blondie


най-четената статия в: дневникът на:
Из дневника на дядо Коледа

рейтинг на статия
средна оценка: 4.06
Гласове: 15


отдели само 1 секундичка и гласувай за статията:

отлично
мнооо добре
добреее
Regular
лошооооо

опции

 разпечатай статията разпечатай статията

Свързани теми

дневникът на

коментарите са си собственост на тоя дето ги поства. ние не носим никаква, ама никаква отговорност за съдържанието им.

анонимниците не могат да тургат коментари. аре да се регистрираш, а?