| Летуване през зимата |
 koleca написа
Скочих напред. Гмуркайки се в небесносинята вода осъзнах, че е вцепеняващо студена. Ускорих движенията си докато се адаптирам, после погледнах към кораба и по него се ориентирах към плитчината на коралите.
Групата туристи, които също бяха скочили от борда на корабчето, изостана зад мен. Обърнах се, но не ги видях. Плувах напълно сам в Червено море.
Пасажите риби постепенно зачестиха, значи наближавах целта.
Синята дълбина отдолу рязко свърши. Светна. Ето го, на метър под мен. Разтегнал се широко, равен и безкраен коралов риф. Върху основния, кафяв цвят сияеха хилядите ярки и шарени отделни корали. Не, няма такива багри над морското равнище, не и в тази пъстрота.
От безбройните рибки наоколо към мен се стрелна една любопитна, ясносива и триъгълна. Опитах се да я докосна, но тя се стрелна в друга посока, а аз се завъртях без да искам. Така видях групата туристи да се връща към корабчето. Върнах се и аз.
Стоях на кърмата, подпрян с две ръце на белия, метален парапет. Наблюдавах две едри риби, които се бяха хванали на дългата корда и още закачени за куките припляскваха след нас в морето.
Забеляза ги и още един турист. Нисък, млад руснак с капитанска шапка. Главата му имаше формата на картоф. Той извика към останалата дузина от руската група и кърмата в миг се препълни. При вида на улова руснаците вдигнаха силна врява. Свалиха двете риби от кукичките и започнаха да се фотографират с тях, поотдеално, но в еднаква поза. Държаха вече мъртвата риба като бебе и - щрак.
Слънцето бавно клонеше към залез и оцветяваше бялата лодка в червено. Изпитият от морето, мършав капитан с блаженство допуши. Идваше краят и на този му работен ден. Той умело завъртя корабчето, остави ни да слезем и широко се ухили за сбогом. Имаше усмивка на добряк.
Качиха ни в бусове, за да ни откарат обратно по прашните пътища до хотелите в Шарм ел Шейх. Седнах във возилото, погледнах кафявата, суха планина Синай и се усетих, че не знам коя дата е. Знаех само, че е февруари. Толкова ми стигаше да знам. Кротко заспах.
Разбуждането дойде няколко часа по-късно. Седяхме с гологлавия Едгар пред магазина му за сувенири и той почерпи по един силен чай. Толкова силен, че ми се разхлопа сърцето, а ми омекнаха и колената.
Едгар имаше по-светла кожа от другите египтяни. И по-подреден и светъл магазин. Имаше и дете в Италия, на което явно държеше, но за което не обичаше да разказва дълго. По-приятно му беше да говори за рускини и да пуши хашиш. Много хашиш. Сигурно от същия, който беше сложил в чая. И заради който с ехидна усмивка ми намигваше сега, а го предупредих да не ми слага опиати. Действието им ме смазва, а тепърва ще бушувам по заведенията.
След тази вечер с Едгар пиехме само кафе. Хашишът му в горещата вода наистина не се разбра с погълнатите после алкохолни напитки. Това разбрах по-късно излизайки от фрашкания бар абсолютно сам, пиян и изгубил останалите.
Чувствах се безсилен като двете риби на кукичките.
Опитах да фокусирам Синай, трябваше да е пред мен. Но тя отдавна беше черна, прикрита в дълбоката нощ. Само подсещаше, че е наблизо, пращайки съсипващата си жега директно към улицата на която стоях.
Закрачих към морето. Залитнах и за малко да блъсна някаква рускиня и чисто новото й гадже арабин, прегрешил вече всичките си светски и религиозни норми, заради желанието да й свали бикините, нелегален с нея в хотелската стая. Наоколо стояха стотици подобни двойки.
Не знам, дали се извиних, но тя със сигурност измрънка. Той не ме и погледна, не го интересувах. Придърпа си я обратно и продължи с обяснението, как винаги щял да я държи така в ръцете си. Винаги. Тя забрави за мен, не го прегърна, но изчурулика нещо на руски.
Изкикотих се на изкуствената им сценка, щях и да ръкопляскам, но се спънах във високия бордюр. Черно-белият бордюр, който трябваше да предпази красиви, рядко симпатични дългокоси рускини от автомобили с тротил.
Някак си стигнах тясната плажна алея. Нямаше никой. Само тук-таме се подпираха, оклюмали в дрямка, нощни пазачи в бежови униформи. Ходех бос по топлите плочки.
Чувството ми бе познато. Обстановката ми бе позната. И историите на всичките рускини, арабските им свалячи и заспалите пазачи ми бе позната. Историите, когато доброто спи и злото бди. Защото в тях нямаше нищо ново. Нищо различно от многобройни нощи в Слънчев Бряг, Златни пясъци и няколкото нощи в Албена. Нищо различно от ММЦ Приморско и скалите на Стария град в Созопол. Май само в Несебър нямаше толкова много еднакви, курортни рускини, но не бях сигурен.
Умислен подминавах пустите, затворени плажни барове. Мъчех се да подредя пошлите си свалки с подобни летовнички, които са ми се стрували любопитни някога. Вглъбен в себе си, някакъв вик ме сепна. Викът беше отправен от тъмна маса на плажа. Някой бе припознал в мен приятел и ме викаше с арабски акцент. Приближих се.
Сред самотните маси на нощния плаж седяха двама, по-ниски и по-слаби от мен. По средата имаше бутилка. Поканиха ме да седна и не ги разочаровах. Левият ми се усмихна широко и белите му зъби блеснаха в тъмнината. Разбрах, че ще бъда „май френд“ и получих чаша водка.
Отпих. Беше качествено питие. Погледнах левия до мен, поздравих го за избора и се сприятелихме. Мохамед. Той и приятеля му вдясно ми дадоха по две поздравителни арабски целувки по бузите, доволни, че европеецът одобрява избора им на водка.
Двайсетгошните момчета се представиха. От Саудитска Арабия са, избягали в Шарм ел Шейх - града, който не спял, преди два дни. За две седмици имали два кашона водка. А аз видях две умрели риби следобяд. Двамата се засмяха с гърлен, но искрен смях. В дискотеката са на бира, признаха след малко, бутилката водка е триста евро. Била долетяла и тяхна позната, била сладка, но се напила и спи. Ще я видя утре, екзотичната, пияна саудитка.
За два кашона водка в Саудитска Арабия ще да те убият с камъни, майфренднах Мохамед. Той се ухили самодоволно и вдигна тост. Тост за цялото скапано кралско семейство. И отпи. Е, затова ще си позволят и патрон в главата ти, май френд, казах след него и протегнах ръката си. Наздраве. Мохамед отново се ухили с правилните си бели зъби.
Дразнели се на кралското семейство, но освен това не живеели прекалено лошо, имали спортни автомобили и нямали данъци. Но плячката от петрола прибирал единствено кралят. И по-лошо съм виждал, отвърнах на Мохамед, докато приятелчето му се мъчеше да си свали ризата. Не, че му е топло, но искал да легне на пясъка пред вълните. Била много скъпа риза.
Гол до кръста, меркантилния приятел на Мохамед имаше сериозно окосмение за малкото си тяло. Той взе шишето със себе си към пясъка пред вълните. Двамата го последвахме, докато Мохамед обясняваше за семейството си. От многото деца бил най-голям, много ги обичал, но му се и купонясвало, с пиене и мацки. Не му се водел закостенял живот.
Дълго лежахме на влажния, ситен пясък, неблизо един до друг. Морето беше черно и застинало, сякаш не искаше да безпокои колониите многоцветни корали. Не бях виждал толкова тихо море. Нямаше и следа от живот, само миниатюрните вълни отмерено докосваха краката ни.
Караха ме да разказвам. За София, Виена и Ибиза, за безкрайни купони и пиянства, за живота който искаха да имат вкъщи. Разказвах, докато се съмна.
А се съмна много, много бавно. Слънцето, залепено за хоризонта, се излюпваше и небето бледо почервеня. Морската вода плавно се оцвети в сутрешното наситено синьо. Вдясно слабо се очертаха закотвени навътре лодки. Тишина.
Мохамед беше влязъл до кръста във водата, ризата му полепнала по него. Отстрани само силует, той тихо съзерцаваше хоризонта. Разпери ръцете си, разпери ги докрай и изкрещя. Фрийдъм. Фрийййдъм! Дис ис фрийдъм!
Така е, май френд.
|
Публикувано на 27-04-2010 @ 09:51:27 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.63
Гласове: 11
|
|
|
|
