| Никога не бях виждал (продължение) |
 DJ_BARMAN написа
Свободен съм!!! Свободен съм. Поне за малко, но съм свободен. Имам някакъв шанс все пак.
Да се разхождам по улиците не беше добра идея, защото е ясно, че ще ме хванат веднага.
Оглеждах се небрежно насам-натам се едно, че си търся загубеното куче – не, полицаи нямаше засега. За снайперисти по-добре да не гледам – те не се виждат; или вече е твърде късно. Небето беше доста черно като за обяд. И нямаше нито една птица. Какво става тука, ве?! Видях патрулка и влязох в първия вход. Тръгнах нагоре по стълбите. Заслушах се дали не са ме видели и те, и да са тръгнали да ме гонят. Шшшшш…. Не. Всичко е наред. Почнах да гледам табелите на вратите. Семейство еди си кое и т.н. Не става. Не става. И това не става. На четвъртия етаж, обаче видях една много привлекателна табелка: „Ангелина Димитрова”. Това на сама жена ми бие! А, дано!
Почуках на вратата. Деликатно. Сигурно е имало звънец, ама кой да ти гледа за такива неща – само допреди малко за звънец ползвах канчето по решетката. Щото нали нямах в клетката тоалетна. И прозорци нямах. Съвсем вампирясах там, даеба. Пак почуках. Никакъв отговор. Тогава почнах откровено да блъскам по вратата и замалко щях да извикам: Отваряй да се изпикая, ве! (споменах ли вече, че нещо май така бях поотвикнал с живота на вън).
Както и да е. Отваря една кака. Секунда-две се гледаме в очите. През тая секунда аз си мислех как да действам. Минаха ми поне 100 варианта, от които десетина, за мое оправдание да кажа все пак, изключваха физическо насилие и при това бяха приемливи, но аз реших да действам по старото правило: говори истината – това е най-лесно. И почвам аз да й обяснявам, както си стоим на вратата, а ръцете ми са в джобовете, че да не ми паднат панталоните. Обясних й, че съм издирван от полицията, защото току-що съм избягал от следствения арест, където съм бил задържан 5 месеца по несправедливо обвинение (опаа, ко стана, ве мой, нали щях да говоря истината?!), задържан цели 5 месеца по мръсно, долно обвинение, скалъпено от завистлив бизнесмен, който е втория мъж на майка ми (ехее, ти вече зе да се оливаш), но не я обича и даже я бие тайно, и се е оженил за нея, за да обсеби и брутално присвои за себе си семейната ни фирма, и понеже аз съм законният притежател на фирмата, този мръсник ми направи гаден номер и ме тикна зад решетките, където аз съм стоял търпеливо досега, твърдо уверен, че справедливостта ще възтържествува и аз ще бъда пуснат на свобода, а истинският виновник ще бъде наказан. „И щях да стоя още там – продължавам аз на прима виста – ако не бях научил новината, че майка ми е тежко болна – този гадняр, след като се е отървал вече от мен, сега иска да убие майка ми, за да наследи всичко!!!”
Е, то стана вече ебаси сапунката.
Та това й викам на каката, а тя ме гледа някак странно и си върти главата насам-натам. Виждал съм някъде тоя поглед. Това е поглед на нетрениран човек пред внезапни камери. Тя си мисли май, че я снимат нещо и си върти главата да види камерата къде е. И веднага се светнах – погледнах я в очите и се засмях с най-очарователната усмивка, на която е способен човек, току-що избягал от 5 месеца изолатор. Та ухилих се криво-ляво, постарах се имам предвид. И й викам: „Честито! Вие сте пред скрита камера! Сигурно гледате нашето предаване! Усмихнете се на червената точка! Усмихнете се!” Като казвам това, посочвам неопределено някъде зад мен на етажа. Тя се усмихва. Деца на телевизията – толкова са лесни! Ние сме все още на прага на вратата й. Виждам в апартамента й срещу входната врата голям прозорец. Посочвам го. „А, я сега помахайте с ръка на Владо!” Тя маха с ръка през прозореца си към отсрещните блокове. Продължава да се усмихва. Вече сме вътре. Затварям вратата.
И тогава честно й обясних всичко съвсем просто: „Бъди послушна и няма да пострадаш!”
Обясних й също, че има 14 различни гримаси, които прави човек малко преди да извика и аз ги знам и четиринайсетте. „ И когато се каниш да викаш, аз ще знам това даже преди теб. И ще ти счупя врата с едно движение.” Лъжех естествено – нямаше да й счупя врата, а само щях да я стисна за гърлото докато се усмири.” „Владея перфектно карате!” – поясних аз. Бойното изкуство, което владеех не беше карате, но ако й кажех името му, тя щеше да си помисли, че е някаква НОВА боя за обувки, а аз исках да бъда максимално добре разбран от нея; да не стават грешки.
Освен това нарочно погледнах демонстративно към ножовете, които тя си е поръчала по телевизията отдавна, но никога не ги е ползвала. Естествено, че нож нямаше да употребявам – „само се пречка в ръцете на истинския майстор”.
„Мирише на деца.” – оглеждах се неспокойно аз.
„На съседите детето беше тука преди малко. Гледам го следобедите, защото Янка е втора смяна в завода, а пък не са си изпълнили плана и миналия месец й орязаха заплатата и не успя да си вземе роклята от „бутика” дето си я беше запазила, обаче тя има рожден ден на 12-ти и ние с Ванчето и Надя ще й я купим, а пък Генчо (мъжът й на Янка) не се прибира въобще. Той и неговит…”.
Добре нека си говори да се поуспокои малко. Огледах жилището. Очевидно живее сама. Слушах гласа й без да чувам думите. Само да си помислеше за нещо различно от Надя, Ванчето и „бутика” и щях да го усетя в интонацията й. В изолатора бях станал крайно чувствителен. Мамка му – без да я гледам усещах, дори когато тя машинално си поглеждаше ноктите.
„Чакаш ли някого?” – прекъснах я аз внезапно и се втренчих в очите й?
„Ами, не.” – каза простодушно тя. Явно е самотна.
„Деца имаш ли?” . Тя: „ Дъщеря, но гимназията й е в Ссссс… друг град.
Аз: „Добре. Кога се връща тя от София?”
„Не знам, след няколко месеца.”
„Имаш ли тука алкохол някакъв?”. Накарах я да седне спокойно срещу телевизора, близо до мен и да изпие чаша уиски. После я накарах да изпие още една. Исках я спокойна да не прави глупости. През това време аз изпих половината бутилка. Как ми светнаа! Пък как не бях пил отдавнааа! Ох, на батяа!
Значи на съседите детето гледаш? – дрее ми на мен, ама да поддържам разговора.
Да, Катя се казва, на 4 и полувина е.
Е, детска градина няма ли, че ти го дават на тебе да го гледаш детето?
Тя: Има, ама я изключиха.
Аз: Ъ?!
Тя: Еми да. Искала да си играй навънка с други деца, но й забранили и я накарали да стои в сградата на детската и тя поискала от другарка... ъъъ.. учителката ножица да си отреже косата в знак на протест. Учителката й дала ножица, защото тя е била декоративна (има такива тъпи ножици нарочно да не се порежат децата). Катя почнала да реже, но естествено не успяла нищо да отреже. И докато другарк... ъъъ ... учителката се смеела на напразните опити на детето, тя, Катя, й взела внезапно запалката и си подпалила косата. Упорито хлапе. Стана голям скандал.
Телевизора продължаваше да си стои изключен, но на мен това ми направи впечатление, чак когато я забелязах как тя гледа към телевизора – сякаш стои пред загаснало огнище.
Аз: „Какво ъъъ… (как беше думата, ве, мамка му, съвсем съм забравил телевизионния жаргон - „очаквайте”, едно-друго)… какво дават сега?”
Тя се оживи: „Влюбени в мрака.”
Ари ве - викам си – ебаси якото име!!! Но ми бе трудно да повярвам, защото тона, с който тя го каза, въобще не предполагаше такова съдържание: „Моля?”
„Влюбени в лака” – повтаря тя. Подавам й дистанционното и разочаровано се отпускам на стола си.
|
Публикувано на 25-10-2010 @ 16:16:24 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 2.46
Гласове: 30
|
|
|
|
