| Фантазия за котка, колибри и ковчег в О мажор |
 cataphractus написа
Някога, много отдавна, колибрито не беше толкова пъстро. Тъкмо обратното, беше възчерно като недорасъл гарван или чистокръвен циганин, и хвърчеше както си знае: напред-назад, нагоре-надолу, а бляскавата му чернота преливаше в хиляди оттенъци с всеки мах на крилете. Ако искате вярвайте, но беше още по-красиво, отколкото е днес, защото хората го гледаха и си мислеха – какво ли щеше да е, ако това създание имаше цветове??
(Както е знайно, представите ни за нещата са далеч по-хубави от тях самите.)
Не само колибрито обаче беше различно. Котката, познатата на всички ни домашна мърморана, толкова се различаваше от днешните си потомци, че просто няма накъде повече. И то не като външен вид - съвършенството винаги си е съвършено - а като поведение. Тя просто обожаваше да се плацика и да се гмурка, да се къпоти и да се цапурка, и ако можехте да я видите, въобще нямаше да повярвате на капризите на внуците й, които гнусливо отърсват лапи, в случай че им се налага да преджапат някоя локва. За сведение, третият клепач й е наследство тъкмо от тези водолюбиви времена.
Следующото повествование касае именно това как се стигна дотам котката да намрази водата, а колибрито да уподоби цветята. Въпреки заглавието – което е само евтина игра на думи, имаме доказателства, че събитията протекоха точно по описания начин.
* * * *
Ной, синът Ламехов и внук Матусаилов, стоеше на палубата на кораба си и замислено гледаше водата наоколо. Никога не беше виждал води с такъв цвят (строго погледнато, никой друг също не беше виждал) – близо двестате дни непрекъснато размешение и безбройните мъртви тела в тях ги бяха направили плътни и червеникави като съсирена кръв. Най-старият човек на Земята се почуди какво виждат китовете из тази мътилка и дали не се блъскат в препятствията, които напоследък изобилно бе дал Господ. Можем да извиним тези му съмнения в непогрешимостта на Висшата сила, защото без оглед на сериозната си възраст нямаше даже бледа представа що е то ехолокация.
Ной чакаше. Изглеждаше така, сякаш вече е забравил какво чака, но това се дължеше на шестте столетия, натрупани на гърба му. Праведникът беше съвсем с ума си и имаше завидна външност за толкова древен старец: косите му бяха стоманеносиви като бордовете на кораба, страните – само леко набръчкани, като повърхнината на околните морета, утихнали след половин година бяс, а очите му блестяха с младежка веселост. Имаше защо да е радостен, предвид обстоятелствата.
От мъглата се чу глухо, далечно пляскане на криле. Водите даваха ехо и не можеше да се определи посоката на звука, та Ной, син Ламехов и наследник Енохов, просто зачака гарванът да кацне на релинга - откъм който и релинг да идваше.
Религиозните читатели са забелязали в изложеното дотук несъответствия с книга “Битие”, и понеже чувстваме напиращите в тях въпроси, си позволяваме да отговорим предварително.
Както и да описват Ноевия ковчег, той не беше нито триста лакти дълъг, ни дървен, нито с три дъна. Първият кораб с двойно дъно щеше да бъде построен след няколко хиляди години, а дървено корито, надвишаващо 130 метра дължина, така и не е известно в историята. Мореплавателният съд на Ной бе действително впечатляващ, но не беше дори трипалубник, просто имаше три отделения като всеки друг кораб: носово, кърмово и средно. Дълъг беше точно деветдесет метра (което е постижение за човек, незапознат с тази мерна единица), най-високата му част се издигаше на десет метра над ватерлинията и беше импозантен като за първи опит, но нищо повече. Отгоре на всичко не беше изработен от гоферово дърво, а от гофрирана ламарина, но вие тъй или иначе не ни вярвате, ето защо го отбелязваме само от любов към истината.
И - както винаги става - не беше най-важно и интересно това, побрано в ковчега, а онова, което остана извън трюма.
Под кила му плуваха китове, твърде едри, за да напъхат дори опашката си вътре; зад него цели тридесет и девет денонощия бе гребал Реем – рогатият звяр, толкова могъщ и свиреп, че сам поиска да остане във водата, а над тясното прозорче четиридесет дни летеше Рух – птица-гигант, чиито размахани криле осигуриха на кораба късче сушина насред дъжда и урагана. Но най-ценният товар беше скрит в един същински ковчег (в смисъл на ракла), забутан под леглото в капитанската каюта. Увити в непромокаем плат, там почиваха десетте книги на Ной “Пьрофетiческi сочiненiа” – днес загубени, което е истинска катастрофа, защото в сравнение с тях Библията щеше да ви се стори книжка за оцветяване, и “Зелена книга на изчезналите същества”. Зелената книга съдържаше всички легендарни и полумитични зверове, които Ной сметна за унищожени при Потопа - но ние знаем, че грешеше. Останаха премного дракони, грифони, аспиди и еднорози, които населиха свещените гори на възкръсналия свят, тревожейки деня на мъдреците и съня на младенците .
Самата Рух отлетя на юг да си почине, Реем инатливо бе отплувал нанякъде сутринта на четиридесетия ден от Наводнението, а китовете никакви не се виждаха (което не значеше, че ги няма). Най-големи късметлии от всички бяха дълбоководните риби - те дори не разбраха, че е имало Потоп.
Животните, нагъчкани в кораба обаче знаеха, и болката на това познание им държеше влага до днес. Единственото от тях, видяло въздух и простор за цели десет месеца, бе гарванът, когото Ной чакаше.
Шумът на криле стана отчетлив и благодарение на ехото – много по-силен, отколкото беше всъщност. Черната птица направи един последен завой и кацна на левия борд, залитайки като пияна. Гарваните не харесват кой знае колко дългите прелети, така че изборът на потомъка Иаредов може да бъде окачествен като безсърдечен. В негова чест ще споменем, че все пак изчака пратеникът да си вземе дъх, преди да каже:
- Е?
Гарванът се окашля, стрелна Ной с мънистения си поглед и рече:
- Ваше Корабоводителство, с Ваше разрешение докладвам резултатите от рекогносцировъчна обиколка на периметъра, извършена по Ваша заповед с изходящ номер нула нула едно тире четири от ден седми в единадесетия месец на есента Господня хилядо шестотин петдесет и седма от Сътворението на света...
- Накратко, моля те.
- ... и есен Първа след Потопа. Все още няма никакви, повтарям, никакви ориентири, които да индикират съществено спадане на водите или местонахождението на задрейфилия плавателен съд на Ваше Корабоводителство, но вродената ми интуиция и вградените ми природно от Всемилостивейшия Създател устройства за векторна ...
- Знам, че ти е трудно, но бъди кратък – благо се усмихна Ной, забивайки нокти в опашката на гарвана, която се люлееше като махало току на една ръка разстояние.
- ....оу! -риентация подсказват, че се намираме на върха на Араратските планини, макар и да не бих се учудил, ако в крайна сметка излязат Карпатските такива. Нивото на водата в отбелязаната точка е плюс двеста трийсет и четири, спадане девет, ниво на водата в края на облетния периметър – sans changement.
- Благодаря – все така усмихвайки се, бащицата Хамов пусна опашката, а между пръстите му остана да се ветрее малко перце. Това вече с чиста съвест бихме определили като садизъм. Гарванът подлитна към едно навито въже на палубата, сви се вътре като в гнездо и задряма. Ной го погледна изпод вежди, въздъхна, пусна перцето да отлети и влезе в трюма.
Още от стълбата го блъсна мирис на нервни животни, прясно смляна ярма и нетърпение. Синовете му – а с тях и всички твари, които тогава говореха човешкия език, чакаха новините.
- Водата е високо, чада мои. Още е твърде рано и вестителят е много уморен – обяви той на всеослушание. – Яфет!
- Аз!
- Донеси ми мъжкия гълъб. Както е низпослано, трябва след гарвана да пусна него.
Вместо Яфет, най-малкият, сега се обади Хам. И Хам каза:
- Ъъ, то хубаво, татко, ама има един дребничък проблем...
Проблемът не беше голям, действително, но пък за сметка на това беше брънка от верига десетки по-големи неприятности. И всички те се кореняха във факта, че въпреки изобилната храна, натоварена от Ной и семейството му преди Потопа, животните в ковчега все още представляваха плячка едни за други. А жертвите просто нямаше къде да бягат.
- Какво пак? – врътна очи към небето деветият син на коляното Ситово. – Какво пак?!
- Котките, тате. Отвориха си клетката още вчера, а днес сутринта са изяли гълъбите.
Следващите думи на патриарха не са подходящи за цитиране, но ако можеха да бъдат приведени тук, щеше да стане ясно, че той не е никак доволен от такова развитие на нещата. Което личеше от по-следващите му думи:
- Намерете котката. Намерете ми която и да е от двете котки! Обявявам награда от допълнителна порция ... така де, значка с възпоменателна лента за онзи, който ми донесе котка – в чувал или не, но задължително жива!!
- Хм, какво ще рече “значка с възпоменателна лента”? – попита някой в мрака. А после първенецът на Ноя и Наама, брадатият Сим, изникна като дух между кафезите с нещо обло и меко, увиснало от ръката му в съвсем очевидно безсъзнание.
* * * * * * *
- Такааа. Яфет!
- Аз!
- Донеси ми от онези въженца, с които привързваме чували. Сега ще я науча аз къде зимуват раците!
- Ъъ...
- Какво пак, Хам?
- Споменавайки раци, татко, сутринта не открих и миещата мечка в преградката й. Та много е вероятно раците да са, таквоз...
- Изчезнали безвъзвратно – помогна му Ной. – Цялата тая работа намирисва на пълен провал!
- Ъъ...
- Стига си ъкал! Сим, дай котката тука.
Сивожълтата, хъскаща топчица бе предадена от баща на син с повишено внимание, след което Ной – вече очертал се пред вас като завършен садист, почна да я омотава към котвеното въже посредством тънките връвчици, които му донесе Яфет.
- Тате, нали няма да я ...
- Оо, не, въпреки че идеята много ми се нрави – сега в очите на сина Ламехов святкаше доста по-различна веселост. – Но като приключа, ще й се иска да съм я удавил, майкя й дхейба! – прибави той на съвършен антедилувийски.
Дебелото котвено въже бавно се развиваше под крилата на гарвана. Той стреснато надникна от укритието си в опит да разбере какво става и тутакси съжали: пред очите му се разкри невероятната гледка на Ной, топящ усърдно в кафеникавата тиня нещо, което издаваше котешки звуци, но въобще не приличаше на котка.
- Ссссстига сси бе ...блупблупблуп .... гад такъв! Не бяхххр аз!
- Не ти вярвам! На муцуната ти е изписано даже, пък и какво значение има – котка ги е изяла, а ти си котка и туйто – с типично човешка логика редеше патриархът. – Да ти е за урок! И името ти ще бъде заличено, и няма да се споменаваш нийде в Писанията, че да ти дойде акълът!
- Охххр, добре, сссамо ... гългъл... ме измъкни оттука... пляс...
- Колкото живота имаш, толкова пъти ще те натопя, защото е речено в Писанията ...
- Абе ти ...можеш ли... да броиш??
Строгият, но справедлив правнук Малелеилов застина с котвената тежест в ръце и погледна отцеждащата се котка:
- Защо, колко пъти те гурнах?
- Сседем-емм-надесет! – изплю животното с всичката жлъч, на която бе способно.
- А ти колко живота имаше?
- Девет, тъпако ссссклерозирал! Девет!
- Извинявай, ама не са ми едно и две неща на главата – издърпа я на палубата Ной. – Вярно, че осемнайсет имаше райската птица, да му се не знае ...
Продължавайки да мърмори, той хлътна в отвора към каютата си. Котката се довлачи до фалшборда с хриптене, сякаш се беше задавила с топче козина, и отпусна глава на въжето.
- Да ми окапят ушите – закле се тя тържествено пред гарвана – ако някога вляза пак във вода, освен с камък на шията!
След което припадна.
Ной, седмият наследник Каинанов, обикаляше разстроено в полумрака между клетките и малко му оставаше да започне да си скубе косата от яд. Намираше се в положение, което не би търпял никой капитан в нито една от известните епохи на мореплаването... и беше изпаднал в него по вина на скапаните корабни котки, да им се не видят и деветте живота дано!
- Добре ме насадиха тия рунтави изчадия – мънкаше си той, без дори да осъзнава. – Кого да пратя сега? Райската птица ще падне в морето на десетина ковчежни дължини. Албатросът ... хъм. Той може да лети до отмала, но точно там е белята – пусна ли го, отиде, та се не видя. Жеравът става, ама няма да тръгне самичък, те са на ята. Майкя ви дхейба котешка, защо трябваше да опукате всички гълъби??!
От известно време край ухото му бръмчеше някаква земна пчела, но той, вдаден в настроението си, не й обръщаше внимание и дори замахваше сегиз-тогиз, за да я прогони. Когато обаче застана в светлото петно под стълбата, установи че дразнителят не е шмел, а миниатюрна птица.
- Ти пък какво се явяваш? Хайде, връщай се в клетката си при мама и тате – посъветва я Ной.
- Аз съм тате – с тихо, но ясно гласче отвърна птицата. – И освен това ми викат колибри, за сведение.
- Приличаш на мънинко гардже...
- А ти - на голям глупак. Даже решението да е под носа ти, отказваш да го забележиш. Прати мене.
- Я не ме разсмивай! – патриархът наистина се усмихна. – Вярно, че махаш бързо-бързо с крила, но така само ще се умориш по-скоро.
- Ще се уморя, грънци. Знаеш ли притчата за онази планина, която е на края на земята, висока колкото ... колкото всички планини една връз друга, и на всеки хиляда години едно птиче долита до нея и си остри човката?
- Не ми звучи много смислено, поне дотук. От Сътворението са минали няма и две хиляди години – уместно отбеляза създателят Яфетов.
- Та – не му обърна внимание “земната пчела” - когато последната песъчинка от тази планина бъде изтрита от клъвката му, тогава е изминал само миг от Вечността ... и може да се каже, че птичето е уморено.
- Какво намекваш?
- Виж формата на клюна ми, ако не те затруднява – рече колибрито, а Ной отвори уста. Прав и остър като меч, клюнът действително изглеждаше грижливо наточен.
- И само́ искаш да тръгнеш, така ли?
- Доброволно, без никакви заповеди и изходящи номера – смигна мъникът.
- Литни тогава, и нека Бог да е с тебе...
Отговор не последва. Когато секунди по-късно внукът Матусаилов се качи на палубата, в небето нямаше дори и сянка от колибри.
* * * * * * *
Ной чакаше. Отново. Преди седем дни беше изпратил колибрито на втори оглед, след като първият завърши, меко казано, неудовлетворително. В изтеклото време водите се дръпнаха от планината - видимо дори с просто око, и той се възползва от това, за да изведе на разходка по-едрите създания от ковчега. Наоколо му щъкаха дебелороги биволи, жирафи, изкаляни до ушите хипопотами и други многотонни същества, задъхани от блаженство. Най-тежкото обаче, слонът, си остана в трюма, понеже щеше да затъне в калта.
Понастоящем атмосферата беше еуфорична, теферична и донейде задушевна, благодарение на преживните. Синът Ламехов се наслаждаваше на гледката - най-вече на езерцата, образували се в гънките по склона, като от време на време махваше с ръка, за да пропъди миризмата. И така както вееше с левицата си (никъде не го споменават, ала патриархът беше левичар), трепна и разтърка очи. Птицата, която идваше насреща му, хем летеше като колибри, хем нямаше нищо общо с колибрито, хвръкнало към залеза преди седмица.
Всяко перце по нея искреше в стотици хиляди нюанси на жълтото, синьото, виолетовото и зеленото. Вратлето беше кървавочервено, около клюна биеше на оранжево, и само маховите пера чернееха в краищата, напомняйки за стария цвят. Отгоре на всичко носеше розово листо в човката си и като че се усмихваше.
- Ждрашти – каза боядисаният разузнавач, изплю листото в лявата длан на Ной и подзе: - Сигурно ще се радваш да чуеш, че на три дни път около кораба водата вече е изсъхнала, като махнем някои упорити гьолчета и ...
- Какво е станало с теб?? – можа само да рече отецът Симов. Даже чаканата вест за оттеглянето на водите не успя да измести вниманието му от метаморфозата на дребосъка.
- Защо, има ли ми нещо?
- Ама ти ... ти... Виж си крилата! Виж си главата!! Изглеждаш като мелез между пчелояд и земеродно рибарче!!!
- Тогава трябва да съм доста секси – пошегува се колибрито и литна до близката локва, за да се огледа. – Хъ! Че това аз ли съм?!
- Ти си, ами. Направо да се смае човек...
Птичето запърха край него по свойствения си начин, сякаш търсеше къде да кацне. Хвърли още един поглед в локвата и заяви:
- Сещам се от какво е, но ще трябва да се разнесат е́ ония облаци, за да ме разбереш правилно... А междувременно не бих отказал някоя и друга чаша нектар.
Ной, разбира се, нямаше нектар подръка и затова тръгна към кораба, съпроводен от жужукащото колибри. Зад тях речените облаци бавно се изместваха на север.
Шест напръстника плодов сироп по-късно двамата застанаха на палубата и единият от тях се втренчи в хоризонта като гръмнат. Никое от пасящите из планината животни не беше забелязало това, което той виждаше.
- Мале-леиле ... – измънка Ной името на праотеца си.
- И аз това казвам. Досега не бях попадал на такава извита шарения в небето и реших да видя като какво представлява. Явно е била току-що нарисувана, та съм се омацал. Не че не ми харесват новите пера, много са шик.
Синът Ламехов мълчеше, загледан в единствения останал облак на небосвода. В ума му изникнаха строфи от “Пьрофетiческi сочiненiа”, които просто нямаше как да са по-верни: “... Така рече тогiва Господiн Богов: те тва ша е знакът на завета, който сключвам между Мене i вазе i сека жiва твар, дето е между вазе, до свършека на Еонете. Кхъ. Яз че поставiм Дъга у облака, да бiде знак на кон-тракта между Мене i тва, дека е под Мене. И ега спратiм облак с мiрен дъжд на земята, че се я́вi Дъгата мi в облака. И протчiя, и протчiя ... довършi го там в същiя дух, тi Пророк лi сi илi на петел опашката??”
В момента Ной правеше именно това – оформяше мислено нова глава от “Сочiненiата”, които по-късно щяха да изчезнат без следа и да бъдат заместени от далеч по-неправдоподобни истории. Колибрито беше утихнало, за да не му пречи, и разглеждаше оперението си.
Нито синът Ламехов, нито най-красивата птичка под слънцето забелязаха един много важен детайл в панорамата. От облака се отделиха двойка гълъби и поеха с бърз летеж към Арарат. В човките им - кой знае защо - не висяха планираните за случая маслинови клончета, а недоволно шаваха два малки, бледозелени рака.
|
Публикувано на 16-11-2012 @ 17:25:34 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.85
Гласове: 14
|
|
|
|
