| Лесът на съзерцанието |
 cataphractus написа
Веднъж, при едно от многобройните си пътувания из Долния свят бунтовният дух, познат като Самаел, Белиал, Сатан или просто Князът, когото толкова често занимават въпросите, свързани с човешката злина и низост, реши да се занимае - за разнообразие, с величието на човека.
Явявайки се добър познавач на хората, Самаел знаеше, че цялата тяхна гордост, всичките им смели, греховни, и, накъсо казано, небогоугодни стремежи, зреят и се концентрират в каменните грамади на градовете. Животът на полето, с убийствено скучното редуване на оран, сеитба, жътва и вършитба, си беше един и същ от времето на Каин и Авел, но в градовете хората ставаха други. Плещите им, навикнали да се свеждат над бразди и ръкойки, се изправяха, очите им светваха с различен блясък и от височината на своите кули и храмове те дръзваха да гледат звездите. Кулите бяха негова идея. Звездите също.
Противно на това, което днешните граждани смятат, на земята винаги бе имало градове, и много от тях бяха строени в хармония със съзвездията. Съдбата на градовете можеше да се прочете – от умели жреци, естествено, не от всекиго – върху небесната тъкан, и то толкова разбираемо, че чак беше страшно. Ето например Ур, Акад и Кносос, издигани под знака на Телеца, бяха отдавна в забвение и от тях стояха само развалини. В края на Овена Вавилон линееше бавно, Атина и Спарта бяха сенки на себе си, Персеполис – пепелище, а Ниневия – легенда, разказвана на децата. Грееха нови звезди, закрилящи други градове и млади народи, а Самаел поиска да ги види всичките.
Казват, че минал от изток на запад, и после обратно. Можем да го потвърдим, тъй като е съзвучно с неговия маршрут и на Горния свят. Казват също, че яздел черен жребец с раздвоен змийски език, но това не е истина. Змийски – с вертикални зеници, бяха очите на жребеца.
Независимо от подробностите, мълвата, която винаги се шири в тези случаи, посочваше, че ездач с такъв кон е бил забелязван по различно време в Картаген, в Тива, Александрия, Библос, в Ефес, при руините на Троя, край Тибър и къде ли не. Винаги бил мрачен, постоянно бързал, и сякаш това, което лежало пред него, изобщо не го впечатлявало.
Едно на друго, така си и беше. Нито в Междуречието, нито в Европа или Африка Сатан видя картината, която бе очаквал при тръгването си. А беше минал близо век от смъртта на онзи, избран да я нарисува, и за толкова години неговите диадохи, синовете им и техните съперници трябваше да са успели и с последния щрих. Докато си отпочиваше във Вавилон, Князът чу, че далеч на изток едни дребни жълти хора били завършили най-големия градеж в историята, и закопня да го види. Техният начин да постигнат величие му се струваше не много уместен, ала явно работеше.
За да отиде в Поднебесната империя обаче, трябваше да прекоси степ, да мине през пустиня и да изкачи планина, като и трите нямаха равни на себе си. Самаел разбираше какво го чака, и въпреки това пришпорваше Змиеокия по стъпките на Александър - онзи Александър, чието име все още кънтеше над степта и над света така, както ги бе разтърсвало приживе, и както щеше да отеква в хилядолетията. Беше много трудно, дори невъзможно да се намери някой истински велик след Двурогия... но ако трябва да бъдем честни, Александър не беше изцяло човек. Търсенето продължаваше.
Степта е известна с това, че прилича на младо момиче: тя е дъгоцветна, плоска и почти през цялото време гола. Добър ездач със силен кон може да галопира часове наред, без да изпита друга умора освен тази от еднообразния пейзаж, а „добър” и „силен” в случая бяха омаловажаващи прилагателни. Нито Белиал, нито конят имаха нужда от сън или въобще от почивка – но тъй като същината на едно пътуване са спирките, те си ги позволяваха винаги, когато имаше нещо интересно по пътя.
Въпреки казаното по-горе, степта не е съвсем еднообразна. Точно както в морето има острови, така и из нея се срещат гори, само че още по-нарядко. Змиеокият не беше отдъхвал вече пет дни, когато пред него и ездача му се ширна най-гъстата гора, на която бяха попадали до момента - а любопитното бе, че от пущинака идваше едва доловима, тръпчива миризма на дим. Във всички останали места, където спираха, не бяха видели жива душа.
Сатан слезе от жребеца, куцайки повече по навик, отколкото от болка, и тръгна напред. Пътека нямаше, ала носът на коня и собствения му усет го водеха безпогрешно към огъня - бил той накладен от хора или малък, разгарящ се току пред тях горски пожар. Все пак се занимаваше с пламъци открай време.
Докато вървеше, му направи впечатление, че дърветата не са обрасли с мъх. По кората на някои имаше белези от нож, а други бяха мацнати с боя, на практика незабележимо, освен ако нямаш много трениран поглед. Като изключим това, гората беше пленително красива... и сякаш безкрайна.
Стигайки до източника на дима, Белиал поздрави обонянието си за успеха. Горяха всичко на всичко четири цепеници, сложени на кръст, и малко съчки, а зад тях седеше старец на трудно определима възраст и лъскаше с парцалче гарванов клюн. Князът се окашля деликатно и рече:
- Добра среща, уважаеми.
- Съмнявам се – кратко отвърна домакинът и остави клюна в скута си. – Ела и седни, бездруго си ми се изтърсил вече.
Колкото и невероятно да звучи, Сатан се изчерви, но нямаше какво да прави. Върза хлабаво коня за едно от близките дървета, така че да може да пасе, и се настани до огъня.
- Кой дявол те води в тая пустош?
- Ъъ... Ами... Отивам в земята на жълтокожите хора, реших да мина оттук – смотолеви гостът.
- Пътят не е този. Защо не използваш керванските пътища?
- Искам да видя свят, ето защо – окопити се Самаел. Старецът го изгледа с тесните си като цепки очи и каза:
- Аз пък искам да знаеш, че не си добре дошъл. Никой не е. Правя изключение само заради жребеца, да си призная. Яздил съм много коне и съм гледал още повече, но досега не бях виждал красавец като него. Това е кон, достоен за хан.
- Не си далеч от истината – усмихна се Сатан. – Даже на царете би им приседнал моя жребец.
- Ще рече, ти си цар?
Белиал поклати глава. Зад гърба му конят, разбрал, че говорят за него, изцвили тихичко.
- Не съм, уважаеми, нито искам да бъда. Ти ми изглеждаш стар и мъдър човек, аꞌко и нелюбезен. Дали имаш толкова години, че да си виждал Александър и Буцефал?
Среброкосият горянин не бързаше с отговора. Вместо това педантично триеше клюна, сбърчил вежди, тъй като димът му лютеше на очите, и от време на време подклаждаше огъня. А заниманието му ще добие смисъл, ако кажем, че в краката му се валяше тиара от човки, която още имаше две-три празнини.
- Виж сега, не знам кой си и какъв си, след като яздиш кон, струващ колкото царство, а нямаш един човек свита. И не ми е ясно кой от двама ни е неучтивият. Подобаваше да се представиш, но за да спазя обичая, ще го направя аз. Син съм на конника Олу Еран, мъжкото ми име е Атан, а заради делата ми ме нарекоха Валир Атан, което значи...
- ... „Прославения лък” – довърши Самаел. Езиците не бяха никаква трудност за него, проблемът бяха хората, които ги говореха.
- Точно тъй, страннико. И е така, аз съм много стар. Сто и двайсет години вече живея на тази земя, около сто от тях – тук, в гората. Колкото до Александър и неговия жребец, срещал съм ги, при това неведнъж. Знам защо питаш: твоят кон е по-хубав даже и от Буцефал. Само не знам как би се държал в битка...
- Не, не. Не питах за това, конят ми не може да бъде сравняван с никой. Интересуваше ме Александър. Колко пъти си го виждал?
- Ами много. Воювах против него, а той не беше от пълководците, дето се крият в шатри и носилки – простичко обясни старецът.
- И аз така съм чувал. Казвам се Мемнон, син на Еос, между другото – рече Самаел. – Как изглеждаше той?
- Мемнон, Мемнон... имаше един наемник от Родос с това име, който командваше армията на Великия цар. Ти да не си грък?
- Приличам ли на грък??
- Честно казано, на нищо не приличаш – заяде се Атан. – Оня македонец беше друга работа. Няма да забравя първия път, когато се изправих срещу него... макар и отдалече. Тогава бях малък, сигурно на шестнайсет-седемнайсет, но вече имах мъжко име и над сто убити врага.
- Над сто? На седемнайсет?
- Не ме прекъсвай, ако искаш да говоря – тросна се бившият стрелец. - Видях го начело на конницата, в бяла броня, червено наметало и без шлем. Беше същински звяр. Целият оплескан и прашен, една ивица кръв минаваше по лицето му... Можех да го убия, но нямах воля да вдигна лъка срещу него. Ръцете ми висяха като отсечени. Тогава забелязах, че очите му наистина са различни: едното беше синьо, а другото златисто, като на лъв...и като косата му. Казваха, че през него наднича божествената му половина. Не знам дали е вярно, но колкото пъти съм го виждал, този поглед ме омагьосваше - а винаги се е намирал в обсега на стрелите ми. Винаги. И не само на моите.
- Не си искал или не си успял да го убиеш, това разбирам. Но не схващам, как така си изтребил сто души още като юноша?
- Над сто. А с напредването на годините станаха хиляди. Защо си мислиш, че името ми значеше „Лък”? Рядко пропусках целта в бой, и това не е хвалба.
- Не е и за хвалене – сериозно кимна онзи, който се беше нарекъл Мемнон.
- Сега пък какво искаш? Бях на война, и всеки един от тези три хиляди сто четиридесет и осем мъже би могъл да ме приключи във всеки един момент. Биех се по-добре от тях и имах късмет, това е.
- Три хи... откъде си сигурен, че са точно толкова??
- Задаваш глупави въпроси, явно никога не си бил във войска. Всички стрели на Великия цар се брояха и бележеха, дори и тези на хора от съюзните племена, какъвто съм аз. Един колчан събира четиридесет стрели, така че знам много добре колко съм изстрелял във всяка битка и колко от противниците са били улучени от мен. Всеки войник от племето на саките се гордее с бройката си – повече, отколкото с числото на любовните завоевания. А мене нарекоха Прославения лък...
- Каза, че от сто години живееш тук, а на седемнайсет си срещал Александър. Кога си имал време да убиеш три хиляди души?
- Личи ти, че идваш отдалеч. Не си слушал внимателно, момче, в степта не говорим напусто. Казах, че съм тук от около сто години, и никога не съм твърдял, че битките ми са били само срещу Двурогия. Сака обаче съставляваха авангарда на всяко нападение в армията на Великия цар, а аз бях положил клетва към него, която не възнамерявах да престъпя. Воювах първо за Дарий, после за Бес, несправедливо присвоил името Артаксеркс, и накрая за Спитамен, последният, опълчил се на македонците. И след това трябваше да убивам, вече във войните на сака – защото, когато Оксиартес даде щерка си за жена на Александър и съпротивата угасна, аз напуснах армията. Но продължих да бележа стрелите си. И до последната ми битка ме наричаха Прославения лък.
- Разбрах, разбрах – малко ядосано каза Самаел. Не всеки ден му се случваше да го хокат като дете, а и старият кръвник май започваше да се повтаря. – Какво те доведе тук, където не си убивал от цял век?
- А, много знаеш ти дали не съм... – изхъхри Валир Атан с нещо в гласа, което трябваше да е прикрита заплаха, но звучеше като хрема. – Гладен ли си?
- Сега действаш с отрова, така ли? – върна му заяждането Князът. – Ще откажа, благодаря.
- Напразно, гарвановото месо е доста добро. Е, хм, твоя воля.
Погледът на госта отново се върна на недовършената корона от гарванови клюнове. Май яде само това от месеци, рече си Белиал.
- Тук дойдох, защото вече не можех да понасям хората, и защото бях убил повече от тях, отколкото душата ми би могла да изкупи. Заварих, разбира се, голо поле, и много труд ми костваше, докато отгледам тази гора...
- Докато какво??!
- Там, откъдето идваш, не са ли ви учили да не прекъсвате събеседниците, особено ако са по-възрастни?
- Извинявай... – смънка Князът. За него, който бе господар на всичко видимо, мисълта, че нещо такова може да бъде сътворено от един-единствен човек, беше абсурдна. Но пък и Валир Атан не беше хрисим, негоден и сбръчкан дядка, каквото бе първото впечатление на Самаел.
- Да, аз създадох тази гора, а тя е най-големият ми подвиг и най-тежкият ми срам едновременно – заяви Атан. – Скоро ще стане вековна, и нито едно дърво тук не е помирисвало брадва от, грубо казано, деветдесет и пет години. Както виждаш, събирам клечки и сека вече падналите дървета. Сещаш ли се защо?
Белиал - Мемнон врътна глава в знак на отрицание.
- Защото всичко започна от три хиляди сто четиридесет и осем фиданки, донесени с много мъка от друга гора - през която може и да си минал, а може и да не си. За девет десетилетия пораснаха пет пъти по толкова, и нито един от хората, които убих, няма да бъде забравен. Написал съм плоча с имената на онези, които знам, и общия брой. Те заслужаваха да живеят... вероятно повече и от мен, но не им бе съдено. Младите дръвчета растат почти със същата бързина, с каквато биха пораснали техните синове и синовете на техните синове. А всеки ден, когато се събудя, гледам изгрева между клоните и виждам – и осъзнавам – колко много хора не дишат само заради мен.
- Едва ли всички, които си убил, са били бездетни... – продума Князът.
- Стига си се правил на по-глупав, отколкото ми изглеждаш, няма да се надскочиш. Нито пък аз. Прочух се в една от най-силните армии на света. Имах коне, имах злато, любих жени, създадох наследници. Но когато си спомня някои мигове и погледна тези дървета, не се гордея със себе си. И затова не искам да виждам никого.
„ Колко странно. Колко странно само. Това, което дириш в градове и между хора, да го откриеш тук, в уединението на дърветата...”- помисли си Самаел. После стана на крака, поклони се ниско и каза:
- Атан, ти си велик човек.
* * * * * * * * * * * * * * * * *
Разказват, че по времето на император Цин Шъхуан-ди в много области по северозападната граница на Китай бил видян ездач с бяла мантия, покачен върху смолисточерен дракон. Това е сведение, което може да се приеме за достоверно.
|
Публикувано на 06-03-2014 @ 17:19:09 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.56
Гласове: 89
|
|
|
|
