РАЗКАЗА на ХЕСАПОВ
дата: 29-12-2004 @ 12:00:00 EET
рубрика: хоро-скопяване
така, православния праведник Онуфрий попадна в царството на Кемал Ататюрк.
След като се насладиха на прекрасното добиче, а за “шербет мухабетли газъсъ” обезчестиха и дъртия кратер на злочестия божи служител, анадолските манафи - пограничники удариха по един ритник на добичето и бедния калугер и ги натириха към мрачните странджански гори. За жалост, посоката бе към турското царство, а както знаем, там мъжете също не раждат, но опитите още продължават. Велик е алах, но още по-велика е турската наука и култура…
Започна се многострадалната онуфриева одисея. Дълго търсене на таен път към родния манастир и правителство…
След препъване из пущинаците нашия херой се озова на хубавия път Одрин-Цариград и зачака някое родно превозно средство за до го закара до границата с Родината или поне до консулството в града на българската бойна слава.
Явно, наследниците на падишаха още помнеха българските орли, хвърляли бомби по минаретата на Одрин и използваха всяка възможност да си връщат.
След талкова автостоп, задния двор на монаха заприлича на спестовна касичка, в която бяха натъпкани скъпи спомени от клечането край турския път.
Никой не знаеше колко продължи това укрепване на българо-турската дружба, но в един прекрасен ден, руските проститутки, дежурещи край пътя се разкараха към Анадола. Отец Онуфрий и любимата му спечелиха сърцата на преминаващите мустакати шофери.
На човека и добичето с него започна да им харесва край пътя. Вълнуващите срещи с непознати труженици, освен непознати чуства носеха и добри доходи, та двамата славяни забравиха немотията в манастира и загладиха косъма, ей така от само себе си, в сладък труд и трепетно очакване на тировете, изпълзяващи като хунските орди от към Азия.
Денят течеше плавно и монотонно. Спане, работа, спане и по някога, в мигове на очовечаване, дълбока въздишка, отправена към розовия залез, там на Запад, където в китна зеленина се гушеше родния манастир, притаил в сенките си скромния гроб на Ваклушка.
Така минаваха дните под немилостивото турско слънце, докато една утрин, когато отеца се бе изправил край пътя, в очакване на поредната порция човечета, се появи голям, син (какъв друг?) автобус от България. Разигра се старческото сърце, когато видя любимия на всички православни софийски номер на превозното средство. Чевръсто скочи през гостоприемно отворените врати и чак в Цариград разбра, че се движи в обратна посока. С всяка измината минута двамата влюбени се отдалечаваха от любимата полянка с щир, а наближаваха коварната Анадолска пустиня и нейните трудови хора.
Когато отрезвяването настъпи, козичката и отеца се огледаха наоколо. Целия автобус бе пълен бели българки, тръгнали на посещение при загубените си мъже, вехнещи нейде из Сирийската пустиня. Само на първата седалка дремеше зад черните си очила, ченгето на автобуса.
Нежните поклоннички помахваха игриво през прозорците на загорелите турски джандари, а последните приветливо отвръщаха: “Ебанси автобузли баш гъзъсъ секишли” и помахваха възпитано на прекрасните амазонки…Тези поздрави бяха съпроводени от весело оживление и тежки закани.
В Цариград мрачното плашило до шофера се представи, като полковник Вуев, от разузнаването, мерси.
Това внесе известно успокоение в изстрадалата монашеска душа, друго си е да се возиш с пагон….
Но хубавото продължи до китния истанбулски квартал Коджа газъс бетонли.
Там светиня му бе поканен, като мъжко момче да придружи полковника на тайна шпионска среща, но каква изненада! В сарая дебнеха агентите на турските тайни служби. За кой ли път предателството промени хода на историята по нашите земи.
Полковника бе заловен и поконен да каже схемите на българското разузнаване.
Ех, ако ги знаеше, щеше да си спести изпитанията, които преживя, но има ли български полковник, който да помни нещо друго освен деня, в който раздават заплатите?
И се започна бой дето само нечестивите разани могат устроят. Полковника мълчеше, Онуфрий ревеше.
И така много пъти, докато майор Бин Хасан Кересталар от четиринайсти отдел на турските тайни служби не се сети, как Наум Шаламанов стана Наим Сюлеманоглу.
Този проблясък на мисъл в тиквата на вражеския майор причини обезгащването на героичния български боец от тихия фронт…
Като по-представителен и свеж Вуев бе спечелил сърцата на вражеските оперативни работници, така че имаше известна суматоха кой да посети пръв кафевия салон на героичния офицер. Естествено бе майор Кересталар…
Известно време от кушетката долитаха възклицанията на неверника:”Машала, бах булгар бин мурафет, коджа секишли гюзел гъзъси…”
“Аз шъ ти кажа на теб пеерас мръсен”-пъшкаше мъченически от доло гордия български офицер и надуваше до пръсване бузи.
“Евала, гъзалар, машала ебансъ яманли, баш центрълъ”- ревеше нищо неподозиращия рязан. Половата идиля продължи докато в стаята се разнесе мощен грохот, придружен с известно припляскане и отчаяния вик на турския оперативен работник:”Аууу, шейтан булгар, боздис куралъ”. Тази потресаваща декларация бе последвана от интензивни водни процедури под силно, течащата водна струя, в мивката на многострадалната кухня.
И докато турските разузнавачи подмиваха гордоста на началника си, полковник Вуев, отец Онуфрий и прекрасната козичка се изнизваха към Ебания автобус.
Наследника на Емил Боев бе изключително доволен от себе си:”…ама как му пръднах на хуя, а копеле?”, тупаше по гърба немощния духовник и продължи “добре че си хапнах в Харманли от чорбаджийските чушки, та да им дам да разберат на тея рязяни копелета
|
|