Русе – малкото Гюргево
дата: 09-04-2007 @ 00:00:00 EEST
рубрика: об-зор на
Сантиментална история за живота и киното от Велизар Бойчев
През 1867 г. в Русе* е построена първата ЖП линия в България. Пак там само за една година, 1881-ва, е построен първият метален кораб, създадени са първата частна банка „Гирдап“ и първото застрахователно дружество „България“ и е учредено морско училище под името Морско машинно училище, което през 1900 г. е преместено във Варна. През 1883г. е построена първата метеорологична станция и е учредена първата търговска камара. През 1897 г. в Русе се провежда първата кино прожекция в България.
През 1972 г. съм се родил аз. През нея са се родили и голяма част от приятелите ми и, според общото ни мнение, това е най-благоприятната година в историята за раждане на умни и добри хора. Разбира се, не изключвахме напълно някаква незначителна вероятност това да не е точно така, тъй като срещахме значими за нас хора, родени през други години, като най-дълбоко смущение пораждаше фактът, че Джон Ленън всъщност е роден през 1940-а.
Но основния ни и най-неопровержим аргумент в теорията за измисленото ни величие беше, че сме родени през въпросната година в Русе. Тези две обстоятелства бяха като плътността и температурата, станали предпоставка за Големия взрив, дал живот на планетата.
Осъзнали веднъж важността на произхода си, ние използвахме абсолютно всеки възможен случай да заявим колко съдбовно е да си русенец и с някакво паническо въодушевление обсъждахме възможността да се родим другаде, като така си правехме малки трилъри за повече разнообразие (понеже такива не се въртяха често по кината). А ние знаехме във всеки един момент какво се прожектира там, тъй като ходехме почти всеки ден на кино.
Първите години от живота ми преминаха в началото на ул. Плиска и кино „Култура” беше на две-три минути пеша от дома ми. Именно там родителите ми за първи път ми показаха какъв друг може да бъде животът, освен щастливия, който аз тогава приемах за единствен. Тяхното внимание за това на синовете им да бъдат представени всички възможни средства на познанието, създаде у мен навик, който аз запазих до днешни дни. Това беше навикът да ходя на кино и в началото на всяка седмица да проверявам афиша.
За първи път отидох сам на кино на шест годишна възраст. Беше изключително преживяване, едновременно поради страхотното усещане да съм отново в салона и сладкото и замайващо предчувствие за първите признаци на самостоятелен живот, т.е. детското ми желание да порасна се беше сбъднало или поне имаше големи шансове да се сбъдне. Седях в тъмнината, гледах „ Тигърът на седемте морета”, оглеждах салона, пълен с мои връстници, доведени от родителите си, и някак си се изпълвах с надежда за себе си, че като порасна ще стана дори по-добър в битките и от пирата на екрана.
В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век в Русе имаше около двадесет кина, от които три летни, от онези без покривите, в които по-големите момчета и момичета се целуваха под звездите, а по-малките, накачулени по оградите, гледаха всички филми безплатно. Посещавах всичките кина, независимо къде се намират и само филмът имаше значение. С брат ми често ходехме дори до кино „Димитър Благоев”, което с много условности може да се приеме, че беше в рамките на града. Там, до Захарната фабрика, даваха велики филми. Не знам кой и как е определял афиша на конкретното кино, но в него излъчваха само класики: „Синовете на Великата мечка”, „Зоро”, „Синият войник”, „Сандокан”, „Оцеола”. Затова и ние често бяхме там.
Едно от ходенията в „Димитър Благоев” остана паметно за нас – появи се самият Петър Гюзелев, който явно имаше концерт в Русе с „Щурците” и искаше да си прекара спокойно час-два преди шоуто. Придружаваше го страхотна жена, която и до сега мога да опиша безпогрешно. Брат ми беше по-малък и не знам дали тази среща му е дала повод за някакви обобщения, но аз тогава реших, че, ако си печен, винаги ще имаш готино гадже.
Този първи досег с мъдростта, лудата любов по рока и разбирането за това какво искат момичетата накара мен и приятелите ми по неразбираем и досега начин да се обединим в различни музикални групички, което се оказа толкова заразително, че в един момент вече не познавах човек, който да не свири някъде.
Впоследствие в Русе се проведоха няколко открити и мирни демонстрации на „Екогласност” – революционни за нашата естетика събития – и всеки жител на Русе и България усети, макар и само интуитивно, че е възможно да има и друг стил на живот, различен от безметежния конформизъм на ежедневието ни. Тогава и без това силно изостреното ми чувство за принадлежност към Русе и неговите ценности придоби истински досадни размери – използвах по възможно най-натрапчивия начин свободолюбието на русенци в разговорите си с не-русенци, за да им покажа колко велико е да се родиш в този град и как само този факт вече те прави по-специален.
После режимът беше сменен и голяма част от приятелите ми, онези от добрата селекция, родените през 1972 г. в Русе, заминаха, и започнаха да затварят кината. Тъй като помещенията бяха големи, най често ги превръщаха в битпазари и бинго зали. Летните кина, понеже не ставаха за това, те нямаха покрив, ги разрушиха напълно. Постепенно, ясно видимо и без да предизвиква особено съжаление в населението Духът на Русе – този, който накара мен и приятелите ми да предпочетем метафизиката пред физиката – напусна града и сега сигурно се скита без покой, тъй като не е у дома си. И като го нямаше Духът да определя доброто и злото, из града плъзнаха някакви второразредни призраци, които трябваше да заместят имагинерния си предшественик. Те се оказаха толкова радикални и продуктивни, че за кратко време започна да ми липсва сладникавият мирис на хлор, който беше безвъзвратно заменен с този на скара. Призраците на фолка, егоизма и липсата на потребност извън първите две направиха града призрачен. Русе заприлича на декор за уестърн по времето, когато не се използва – изкуствено достолепна и пуста сцена на нереални действия, като киното.
През 2007 г. декорът се раздвижи. Започнаха да се появяват нови актьори, като всички говореха добре румънски. Именно тези неизвестни за сега персонажи с много труд и безспорно повече талант нарушиха тишината в музея, с което предизвикаха възмущението на местните, заприличали по-скоро на недоволни статисти. Разбира се, пришълците нямаше как да знаят, че това е бившата Малка Виена, поради което със замах започнаха своя живот в града, който не възприемаха като свое велико завоевание. И вероятно точно тези герои (поради тяхната енергичност и безкрайната духовна леност на местните) ще определят бъдещето на града на сърцето ми.
На 23.03.2007 г. затвориха последното кино в града. Бесен съм! А вие как сте?!
Б. а. – Съзнателно не уточнявам, че Русе е град, тъй като това все още не се налага.
|
|