Понеделник вечер
дата: 26-04-2007 @ 00:00:00 EEST
рубрика: литера-туря
Колата пъпли по околовръстното. Задръстването е качествено както обикновено. Вътре двамата с Ники си говорим простотии, за да минава времето. Ако не друго, поне се надишваме стабилно с всякакви изгорели газове – черни, сини, бели...
Телефонът ми иззвънява: майка ми.
- Ало – звуча бодро, винаги ми е приятно да я чуя.
Отсреща мълчание и леко подсмърчане. Осъзнавам, че се е случило нещо...
- Дядо ти почина.
- Кога? – изцепвам се неадекватно (все едно точният час има някакво значение)
- Преди малко. Сега тръгваме с баща ти.
- Добре. Аз ще дойда утре. – гласът кънти в главата ми един такъв чужд – А сестра ми?
- Не сме и казали.
- Аз ще и кажа. И без това след малко се прибирам.
Затварям. Казвам на Ники да ме метне до Студентски, за да повървя до вкъщи, че главата ми се пръска.
Слизам от колата и тръгвам. И почвам да плача... Гузно ми е. Чувствам се като долен лъжец... ще дойда на гости! Естествено, че обещавам! Другият месец, че сега съм нещо зает...
Трябва да се обадя на някого. Звъня на бившата ми приятелка.
- Дядо ми почина!
- Ужас. Моите съболезнования! – официална работа – Ти добре ли си?
- Не, аз съм лъжец! – затварям.
Става ми ужасно зле. Осъзнавам, че тя е на светлинни години от мен... и никога няма да се върне. Отново се разплаквам. Този път заради мен самия. Егоист съм и то голям, ааа да не забравя и лицемер също така.
Слагам си качулката, за да не ме зяпат минувачите. Вървя и си плача. Почти стигам панелката. Спирам да се постегна малко; избърсвам си сополите и сълзите и влизам в блока.
Сестра ми си има гости. Смеят се... Викам я в другата стая. Неразбиращ поглед и много сълзи; аз вече съм приел твърдото изражение и се правя, че ми няма нищо. Успокоявам я. Зрял съм. Мъж.
Изпивам една водна чаша ракия. Звъня на Дани и отиваме на бар да пием. Пием и си говорим за много неща. Предимно за смърт и зъби – Дани е зъболекар. Още е 9 и 30, а аз съм пиян като за 1 часа... Успявам да пия още час и нещо и Дани ме прибира вкъщи.
Гладен съм. Изяждам всичко, до което успявам да се докопам в хладилника. Просвам се на леглото. Всичко се върти. Часовникът изписква – 12 часа. Вече е вторник. Най-после се отървах от тази омразна вечер...
|
|