Pain
дата: 17-05-2007 @ 00:00:00 EEST
рубрика: литера-туря
Гневът нарастваше в душата и … Искаше и се да крещи, да вика, да чупи. Мразеше го никога не можеше да бъде щастлива около него. Той я задушаваше , заради него пропусна най хубавите си години от живота. Толкова я болеше заради това. Искаше да се разплаче като малко дете на което са спукали балона с хелий . Та той не я оставяше дори да остане сама със себе си, а тя толкова обичаше да го прави това. Така се чувстваше по- добре затваряше очи и забравяше за реалността. Пренасяше се в нейния си свят и там бе щастлива.
Разбираше, че това на много хора им се струва ненормално, но не и пукаше особено за мнението на хората. Прекалено много бе наранявана от тях, тези рани не зарастваха с времето напротив злобата и се увеличаваше. Беше ядосана на целия свят, че съществува. Постоянно мечтаеше за деня в който тя ще остане сама, скрита в някой тъмен ъгъл сгушила плюшената си играчка и снимката на единствения човек когото бе способна да обича някога. Човека който си замина не по своя воля, човека който ще види само след смъртта си…
Смърт … Често мечтаеше и за това. Понякога изпитваше силното желание да убива и да наранява както нея бяха наранявали, а друг път желаеше тя да умре. Но в повечето случай желаеше убийството и го правеше. Първо започна да убива разни насекоми, просто ето така без причина. Така се чувстваше по-властна разбираше, че е по-силна от тях и това и даваше нужното самочувствие. След това започна да убива други животинки по-големи. Измисляше си разни начини за убийства, когато беше много ядосана ги убиваше с един удар, а когато искаше да се наслаждава по дълго на мига, ги измъчваше като режеше крайниците им или си измисляше нещо друго… Понякога ги задушаваше с найлони, това и беше любимо, притискаше ги плътно към земята за да не могат да мръднат и притискаше найлона към муцунките им. Не винаги се получаваше, но все пак това я радваше…
Когато за първи път уби човек изпита прекрасни чувства. До сега не беше се чувствала така прекрасно, смееше се без причина, усмихваше се на всеки, тичаше нагоре надолу като малко дете, беше щастлива.
Стана случайно. Беше се измъкнала през нощта от къщи и тръгна да се разхожда в гората. Там беше любимото и място в реалността, когато видя момичето и момчето легнали на земята. Момчето шепнеше думи в ухото на момичето и то се усмихваше някак странно. Усмивката на момичето и напомняше на самата нея, когато успееше да задуши с найлона някое животинче. Искаше да разбере какво толкова и говори, но я беше страх да се приближи, седеше там скрита в храстите и не смееше да мръдне. Дори когато почувства, че нещо я лази по ръката стоеше като препарирана и наостряше слуха си. Какво разочарование изпитваше от това че не ги чува. По едно време момичето скочи и заби шамар на момчето, започнаха да си викат… Това толкова я изплаши, спомни си виковете от който преди малко избяга, спомни си шумовете който я караха да настръхва.
Мозъка и се замъгли, искаше да ги накара да млъкнат и щеше да го направи… Излезе тихо от храстите и тръгна да бяга на някъде. Беше се отдалечила от тях и не ги чуваше, но в главата и беше настъпил вече хаос. Бъркаше реалността с измислицата … Чуваше викове за помощ, чуваше звука от плесницата, пред очите и се върна онази зловеща картина, която си мислеше че е забравила … Малката и сестричка на земята, цялата в кръв… Очите и бяха втренчени в нея…
Писъкът й разтърси гората. Искаше да спре да вижда това, не искаше да си спомня. Стигна до едно огромно дърво и коленичи пред него. Започна да рови в рохката пръст пред себе си и от там извади един нож. Обикновено го използваше за да убива бавно и мъчително животинките който и попаднеха или който просто не и харесваха, струваха и се грешка на природата.
Върна се на мястото където бяха момчето и момичето, но те не бяха там, но чу вик тръгна да тича в посока на вика. Очакваше да види нещо ужасно, вместо това видя момичето паднало. Беше се спънала в един клон и си беше навехнала крака. Скри се в близкият храст и започна да чака. Момичето викаше за помощ, викаше и името на момчето, но никои не и отговори…
Седя и я наблюдава час, най-накрая рязко скочи от храстите и заби ножа в стомаха на момичето…
Спомените й свършваха до тук, след това се събуди цялата в кръв и тялото на момичето беше разчленено. Съзнанието й работеше сравнително добре, не изпадна в паника, напротив. Реши, че ще я зарови на различни места в гората и така и направи…
Така гневът й към всички намаляваше, така се чувстваше по- силна от тях, така беше щастлива...
|
|