Една нужна сутрин
дата: 02-07-2007 @ 00:00:00 EEST
рубрика: как да прекараме...
Останалите две изречения от миналата вечер се сливаха почти с жълтеникавия лист, свит на хармоника и поставен отгоре на масата.
Сутрин парчето хартия се нагрява от лъчите. Не че те бяха най-ярки тогава, просто нямаше някой, който да не иска да посрещне изгрева - дори и забравените на масата вещи. По обяд на слънцето никой не му обръщаше внимание и то така беше свикнало- всичко хубаво е приятно, докато е ново и блести. Това, че после блясъкът му все пак остава, но вече е друг- понякога и по-ярък, няма значение.
Лъчът се спусна и попари още веднъж похабения стих. Светлината е тук.
Тя седна на масата и затвори очи, наслаждавайки се на меката топлина, която прескачаше прозореца и упояваше тялото й. Де да можеше да движи ръката си, без да ги отваря... Мисълта й се стопи набързо и тя се облегна назад. Люлеещите се крака на дървения стол я приспаха фино. Нямаше друго подобно място. Светлината ли минаваше през нея или обратното? Спокойствие и разум. Тя отвори бавно едното си око и погледна през стъклото на прозореца. Секундите се стичаха през времето и капеха по перваза. „Трябва му доста време, за да се измокри...” Нагрятата й ръка се придвижи до листа и тя записа още две изречения.
„Покоят настъпва, когато си сам. Дали и със смъртта е същото? Трябва ли някой да ти държи ръката, за да не те е страх от светлината? Може би наистина най-светлите неща са най-страшни... Казват, че когато умираш, някъде светва тунел. А сега е толкова хубаво.”
Шумоленето на листа я караше да се унася още повече. Нямаше ли миризма на нещо тъжно преди?...
А когато е тъжен денят, всичко мирише на тъга. И на досег е такова. Дали беше за радост, че сега денят й се промени мигновено... защото после ще последва друго. Най-вероятно ще стане отново тъжен или по-тъжен даже от преди.
Страх от светлината. Страх от деня. Страх от изречения. Страх от страха.
Колко отделено място за един страх, който дори и половин секунда не заслужава.
Може би това, от което всички толкова се страхуват, защото просто не познават, витае именно, когато са щастливи и брои красивите им минути, за да им ги натресе в обратния вариант след време. Дали тя щеше да продължи да се наслаждава на меката сутрин, ако знаеше това?
Да предположим, че в следващия момент се сети за подобна вероятност.
Съзнанието й ще се отвори за грозните неща наоколо.
На прозореца ще се появят петна от умрели мухи, объркали пътя.
Яркото слънце ще започне да й дразни нахално очите.
Люлеещият се стол ще й се стори неимоверно глупаво изобретение.
Сутринта ще стане друга (не че преди е била различна).
И светлината ще е различна.
Тялото й ще отхвърли всичко красиво, което в момента я свързва с природата.
После умът й ще намрази тази красота, която все още вижда, но вече не му е присъща.
Най-накрая тя отново ще се сети за смъртта и ще се замисли дали наистина тя е на-страшното нещо, което може да й се случи, или то е някъде наоколо, докато сме живи. После ще помисли за нея не като за математическа задача, а като за част от природата (може би сега отново ще се доближи до нея, но по друга причина). Ще я обхване някакъв нов, непознат вид тревога, която тя сама е извикала в опита си да погледне от различен ъгъл света...
Може да си бие някой шамар.
После и да се обвини в самоубиийство.
И на-накрая вероятно ще заключи: „Липсва ми вчерашната сутрин, когато това щеше да бъде просто глупост.”
И вече ще гледа на своите стихове по различен начин- не като на математически уравнения, които се решават с думи, а като на отрязани части от нейните думи.
И ако не намереше точните, просто оставаше осакатена.
Но това, ако се сетеше за подобна вероятност.
Тя отвори очи и се усмихна блажено, сякаш е опитала нов вид сладолед.
„Колко много начини има човек да моделира своята сутрин.” , каза си тя и взе един парцал, за да мине прозореца.
|
|