Линори, хей Линори...
дата: 04-07-2007 @ 00:00:00 EEST
рубрика: литера-туря
"Судрипе хи одяри. Мро прал, напсамоши камес те овен? Бис репескере камес бути те керен о цило курко? Адай е пас дий родес ати..."
( Идва студ навън. Братко, по душа ли ти е ангарията? Нима ти се работи за една двайсетачка цяла седмица? Тези пари можеш да ги изкараш и за половин ден.)
(от филма "Таборът отива към небето")
" Ашунес! (Чуй!) Аз не забавлявам с музика пияниците, аз сам съм музиката..."
(от филма "Циганско време"- Емир Костурица )
* * *
Веднъж Али бил повикан да свири на циганска сватба. Зимата била свирепа, студът скърцал. Циганинът усетил острия дъх на ледената утрин и натъпкал скъсаните си обувки със слама, за да не му измръзнат краката. Облякъл той широката си риза, наметнал лилава шуба , пъхнал цигулката под мишница, за да я скрие от снега и студа и тръгнал.
На сватбата пристигнал точно навреме, когато циганите се били вече изпонапили. "Изсвири ми песента за Линори", "Пей за гергьовден", "Изтегли лъка на оная...погали косите ми, Шукриеее"...
Заставили сватбарите бедния Али да изпие половин бутилка сливовица, от тази, дето ако залееш кон, веднага ще му се обели кожата. Останалата половинка му я излели на гърба, докато свирел на всеки по нещо...Всичко било наред , докато бащата на невестата не извадил из плета един колец и не разгонил цялата си рода. Никой не се сетил да плати на бедния цигулар. И така, тръгнал си той в нощта изморен и беден като бездомно куче. В мразовитата нощ. Студена луна висяла върху света, като изрязана от хартия. Край нея щедро невидимият сеяч на небесната нива бе разхвърлял многобройни звезди. Снежните вихрушки се спускали от небето с цвят на бял хром. И вятърът, единствената компания на Али, свирел дълги студени мелодии, които свивали сърцето му в тревожно очакване. Сиянието на звездите се разсейвало в призрачна сивееща белота...
Но Али имал късмет, че цигулката била оцеляла. Всичко може, но не дай боже да се случи нещо с цигулката на циганина музикант и - край: кръвта го удря в главата, той хваща селянина за палтото: "Ела тука, сега ще ти откъсна главата! Ела да видиш какво значи циганска кръв". Линори, хей Линори, луда глава е циганската...
Вървял, вървял чоро Али, загубил се в сляпата нощ. Вървял той, бедният, а студът настройвал струните си на ушите му и звънял тънко. Човек се унася в такъв студ. И на Али му се видял цар, не какъв да е цар, а оня, който господства над целия свят. Царят обявява да се съберат всички цигани, колкото ги има по цялата земя, защото усеща, че настъпва последния му час и иска да чуе още веднъж любимата си песен. Бедният цар. Събират се при него всички роми, стоят и чакат. Тогава им се казва: "Нека влезе оня, който знае песента "Линори, хей Линори..."." Циганите се побутват един друг, но никой не излиза. Само един циганин си пробива път през тълпата: Али. "Ти какво , да не би да искаш да сложиш всички в малкия си джоб? Ти ли селско циганче се намери да изсвириш това, което ние - знаменитите цигулари от богатите кафенета не знаем?" Но Али вървял през тълпата. Стигнал до царя, спрял се пред него, погледнал го в очите, а през това време натъпкал във врата си ъгъла на белоснежната си кърпа. После застъпал с брада цигулката и засвирил без да му трепне окото. В началото съвсем тихичко, после по силно и така: " Циганска сватба ще се вдигне и махалата ще пристигне, Линори хей, Линори..." Но как свършваше тази песен? Добре, че царят на света си тананика, а Али само трябвало да му приглася и толкова. "Синко, имаш златни ръце! Готов съм да дам цялата си хазна със съкровища за пръстите ти и да нанижа на твоя лък всичките си надежди...Тебе и звяр би те слушал просълзен..." И ето: царят помолил Али да седне от дясната му страна и го провъзгласил за придворен музикант...
"- Мро прал, напсамоши камес те овен?"
( Циганино, по душа ли ти е ангарията?)...
Вървял Али в студа и вече бил задминал градините. Снеговалежът бил спрял и светът наоколо сякаш се състоял само от три цвята: тъмносивото на небето, тъмнозеленото на елите и съвършенно неопетненото бяло на пресния сняг. И бе притихнал. Ех, размечтал се Али...Да беше минал по друг път, нямаше да изпращят съчки под краката ти, нямаше да паднеш в тази дълбока яма. Свърши се, циганино, с твоята празнична слава. Вълчият капан си е вълчи капан... "Ох, пресвета дево Марийо, какво направи с мен? Защо ме събори в тази бездънна яма?"- опитал се бедният Али да се измъкне, но не напипал в тъмното нито едно клонче, за което да се улови. Сякаш с кремък бил изкопал селянинът този вълчи капан. Бедният циганин решил да пренощува някак си в ямата, а сутринта все някой щял да мине по пътя и да му помогне...Но бедата никога не идвала сама.
Циганинът чул шум над главата си и изведнъж : туп- и нещо тежко и голямо паднало в ямата близо до него. Блеснали в тъмнината две огнени очи. Вълк... Тогава Али грабнал цигулката си и какво да прави, засвирил като обезумял. А вълкът опулил учудено очи, защото не му се било случвало подобно нещо. Да тупнеш до един човек, да му изцъклиш две големи огнени очи, а човекът да няма нито тояга, нито нищо, а само тази крехка дъсчица с телове и вместо да я запрати по тебе, той стърже, изважда от нея звуци...И то какви звуци. А Али само това чакал. Той разбрал, че ще живее докато вълкът е омагьосан от неговата музика и продължил да свири така, сякаш пред него стоял самият Цар на Света.
И пак се сторило на музиканта, че един от придворните на царя се обръща към него: "Хей, хитър циганино, скитнико. Какво си застъргал тази "Линори, хей, Линори", като не знаеш края на песента? Как се осмели да я свириш тук? Или ще я свириш до края, или ще ти отрежа главата". Царят на Света също поклатил глава в съгласие.
Бедният Али, трябвало да свири, да свири, да свири...защото му се искало да живее. А вълкът седи и гледа. Пръстите се притискали в грифа, за да не измръзнат. " Цигу- мигу, цигу- мигу"- сякаш чувал зад раменете си и гласа на втората цигулка. Трябва да се свири, трябва да се свири до припадък. По- бързо! По- весело! Влей циганската си кръв в цигулката Али и свири! "Добре , синко, добре. Хубаво свириш, но какъв е краят на песента? "Линори, хей Линори..." А по -нататък? Ще загубиш главата си циганино, още тази нощ ще ти я отсека!"
Али разпявал струните. А вълкът седял и гледал, блаженно примижал.
"Булката е тъй- красива, млада циганка игрива, Линори, хей Линори"...
Дзън. Скъсала се струната. А вълкът седял и гледал, примижал омагьосано и гледал. "Свири на три струни, циганино- в тях сега е животът ти. Хубава е песента ти, но какъв е краят и? Лошо ти се пише, бедни Али, ще те хвърля в ямата при вълците"...
Дзън. Скъсала се втората струна. А вълкът седял и гледал, пристъпвал напред към циганина, подушвал го, пак сядал и гледал. "Втора струна вече късаш. Имаш значи още две. Цар ли? Циганино мръсен, тебе вълк ще те яде".
А вълкът седял и гледал, бавно и протяжно се доближавал до Али.
Дзън. Скъсала се и третата струна. Сега ще свърши песента. Студът е вдървил пръстите. Пей! Я се напрегни малко, я покажи на царя какво можеш !
А вълкът седял и гледал, близо на един дъх до Али.
"У-у-у-у-у"- цигулката вече вие с най-високите тонове, трептяла и стенела като вятърът навън. Пази се, циганино. Царят на Света се е наострил да скочи.
Дзън. Скъсала се и последната струна. Дълга, непоносима пауза. Изпод левия клепач на Али се изплъзнала сълза и се търкулнала надолу по смръзналото му лице. След това и от десния. Толкова сълзи беше избърсал в този свой живот...Размазал се краят, света се обърнал. Стхинал в последната прегръдка на осакатената си цигулка Али затворил очи. Последната надежда на циганина се разпиляла по ледената пръст.
Бавно едва започнало да се разсъмва. Над зимните сенки плъзнал пурпурен лъч студена светлина. Селянинът, заложил капана, ставал рано, още преди слънцето. Кучето лаело като побесняло. Наметнал се той с дебелия кожух и тръгнал след кучето. Отнякъде долитала музика. Кой ли там се весели чак до сутринта? Селянинът вървял към звуците на цигулката. Изведнъж се спрял като попарен, а после побягнал с все сили към съседа си, към другия, към третия..."Излизайте, хора, бързайте. Вземете въжета". Бягат селяните, а тоя, който ги е събрал, тича пред всички. Селяните, застанали в кръг на вълчия капан, ахнали. Защото там, на дъното в тъмната му кална дупка един циганин с цигулка без струни, побелял като бор, спял вечния си сън, а в скута му, свит на кълбо и с муцуна отпусната на гърдите му спял същия сън един непознат и опитомен вълк.
|
|