Enjoy The Silence
дата: 20-08-2007 @ 00:00:00 EEST
рубрика:
Наближаваше три през нощта. Трета ми бира се спотайваше в дъното на бара. Отегчения ми поглед се луташе из задимената дупка. Задника ми беше изтръпнал от скапаните столове, въобще всяка жива част от тялото ми беше се сковала. Запитах се пореден път защо не спя!?
Отговора беше все еднотипен. Не ми се спеше сам, не ми се спеше и с някоя „случайна”, По добре да бодувам до припадък, отколкото да позволя на без това размитото ми съзнание да блудства с измъчената ми душа. Очите ми изгаряха от затлачения въздух. Прииска ми се да запаля, но за съжаление така и не пропуших. Шибано, шибана нощ, шибана неделя – мразя неделите. Единственото допълнение на за тази октомврийска нощ е един есенен дъжд. Да измие наслоилият се прах от неверие. Надигнах отново бавно измореното си тяло, изправих се, подпрях се с лакът на лепкавия бар-плот. Опитах се отново да фокусирам в някой който го няма, търсих, и спирах за миг очите си в блуждаещите фигури. Изпсувах на ум, изпсувах втори път като думите следваха извивката на тъжно ми и смирено лице. С полу-замаяна походка се отправих към изхода. По дяволите мразя да пия сам, мразя да пия. Тръпки побиха изтерзаните ми плещи.
Вече бях на паркинга пред бара. Отпуснах се бавно в кожените седалки на „рекса”. Потупах леко таблото с една ръка стиснах волана и завъртях ключа на стартера. Касетофона засвири както винаги до дупка, пак любима песен „the slow drug”. Включих на скорост и потеглих на полу-съединител, щракнах фаровете отворих прозореца и натиснах газта.
Обичам да карам късно през нощта. Настъпвах газта по празните улици колкото мога. Всъщност ако трябваше да избирам как да пукна то определени бих избрал един от онези моменти. Музиката проглушаваше изхабената ми същност и подтискаше шума от свирещите гуми. Отправих се без посока без мисъл. Празния път ме нахъсваше да настъпвам все повече и повече 200-то коня под мен.
Затворих очи. Искаше ми се да видя многобройните моменти или поне отделни мигове от парченцата слепен с изветряло лепило живот. Не се получи, нищо нямаше пред очите ми. Музиката започна да звучи някак фалшиво. Искаше ми се да се почувствам „мъртвешки” жив. Исках да напомпам с милиграм адреналин засъхналата по жилите ми съсирена кръв.
Отворих очи. Погледнах пред себе си. Километража беше изпълнен до край. Музиката ревеше. Почувствах се жив....
Хубав миг, радвам се че успях да го запомня. Именно поради факта, че се оказа миг. Предната лява гума се заби в зеещата дупка пред мен. В последствия силния удар гумата се пръсна. Познах по искрите който хвърчаха като новогодишни фойерверки от предната ми лява джанта. Загубих контрол, завъртях силно волана на ляво и веднага на дясно, за част от секундата си помислих, че ще успея да овладея колата. От тук нататък знам само че чувствах, че летя.
Опитах да помръдна. Беше тъмно, непрогледно тъмно. Клепачите ми тежаха, направих усилие да ги отворя, но в съзнанието ми се прожектираше, как се разпъват като дъвка. Взех ръката си придвижих я бавно към лицето си. Потърках очите си, ронех
Корички, навярно от съсирена кръв. Прегръщаха с топла целувка уморените ми клепачи. Избърсах ги и отворих очи. Хиляди черни дупки се сливах едновременно. Тихи отблясъци на остра светлина пробождаше ледено тъмнината. Направих свръх естествено усилие, което ми помогна да се надигна колкото мога. Опитах се да намеря вратата за да я отворя но такава просото нямаше. Загубил равновесие изпаднах от колата или по скоро увиснах на колана който оплиташе тялото ми. Изхлузих се някак от него и се строполих на земята. Ако имах някакви сили щях да надам кански рев от болка. Рев от натрупалите се съсирени кървави сълзи. Нямах, нямах себе си.
Движих се. Като за начало това мисля, че беше най важното. Огледах пространството наоколо и установих, че се намирах в средата на нищото. Втълпен в себе си не бях обърнал никакво внимание на къде съм подкарал. Нямах идея къде съм и как да се прибера. Искаше ми се да мисля, че се дължеше на катастрофата, но едва ли. Бях изминал не повече от стотина метра когато силите ме напуснаха окончателно. Почувствах се като птица с подрязани крила. Строполих се на земята. Довлякох се до бордюра, като се опитвах да се надигна до толкова, че да седна на него. Затворих очи.
Тежка миризма на парфюм издевателстваше с запушените ми от кръв ноздри. С затворени очи се опитвах да осъзная какво ми се случваше. Навярно някой се опитваше да ме надигне. Хиляди безрезултатни трепети напираха в блокиралите неврони на усмъртеното ми тяло.
Тя, беше тя.
Беше ме обхванала с две ръце през гърдите, полу-влачейки ме. Искаше да придаде някаква нормална форма на тялото ми. Не знам дали от нежната гръд която се допираше в мен или благодарение на желязната и прегръдка но все пак се поизправих.
С отворени очи се взирах в нея. Исках да се усмихна но опита ми за усмивка причини такава болка на лицето ми, че то се сгърчи като изстискан лимон. Гледаше ме право в очите. Дори да имах възможност да произнеса някоя дума то не намерих подходяща. Просто я гледах. Някак детски, някак наивно. Гледах я с поглед крещящ „твой съм”, живота ми е в твоите ръце. Русите и къдрави коси залепваха по окървавено ми лице. Сякаш попивах всичко опетнено от моята остатъчна храброст. Облегнах се колкото мога на ръката и. Опитваше се да ме носи и да ми помага да вървя някак. Все пак успявах с препъване да влача краката си.
Не говореше. Не бе казвала ни една дума.
Вече няколко минути откакто бяха се стоварили изпитателните погледи на сервитьорката и двамата клиенти навярно тираджий в затънтеното кафе. Подаде ми чаша кафе. Аромата му се постели из въздуха с далечен намек за живот. Протегнах ръка за чашата кафе, но в следствие нарушената ми координация почти забих дланта си право в нейните ръце. Погледнах я, стовари мил поглед върху уморените ми очи. Сякаш взе отворената ми душа, погали я, стопли вледененото ми сърце, усмихна се и прошепна „ПОСЛЕДВАЙ МЕ!”.
Днес станах рано сутринта. Излезнах в градината полу-гол. Отрязах няколко червени рози покрити с живи капки роса. Минах покрай басейна и с учудване видях нападалите първи есенни листа във водата. Усмихнах се на напиращите първи слънчеви лъчи. Изкачих се на бегом по трите стъпала. Влезнах в кухнята изцедих един грейпфрут и два портокала. Приготвих палачинки. Взех каната с кафе и се отправих към спалнята. Оставих подноса до леглото. Целунах я нежно по челото. Моята любов се пробуди. Целуна ме. Целуна ме отново. Придърпа ме при себе си в леглото. Обви ръце около тялото ми. Изхлузи тениската ми. Свали копринената си нощница и долепи гърдите си до тялото ми. Впиваше устни в моите. Прегръщаше ме. Целуваше ме. Докосваше ме с нежните си ръце. Повали ме на леглото и се качи върху мен. Люби ме с цялото си сърце.
По късно излезнахме на разходка аз тя и малката ни дъщеря.
Това беше един от многото хубави дни в живота ми.
Никога не посмях да я попитам.
Никога не попитах онова 19 годишното момиче с къдрава руса коса - житове от зряла пшеница, пазеща следите от червена кана вплетена в тях. Не попитах защо беше с парцалива къса пола покриваща великолепните и бедра, през октомври. Не я питах защо беше с черен разпран потник с почти изскочили навън меки нежни прелестни гърди. Защо беше омазано цялото и детски невинно и чисто лице с черен молив и защото алено червено червило застилаше прекрасните и устни. Никога не питах моя ангел защо не спи в три през нощта?!
Навярно и тя просто НЕ можеше да заспи сама...
|
|