Из романа: Ловецът на мечти
дата: 29-08-2007 @ 00:00:00 EEST
рубрика: литера-туря
Спря старата си, ужулена кола в страничната уличка. Това бе още една от причините поради които не обичаше да ходи в Мариос. Гледаше БМВ-тата и Мерцедесите на трокаджиите, наредени до самите вратите на заведението, а той трябваше да крие колата си. Отвори вратата и веднага го лъхна вълна от цигарен дим. Въпреки че беше пушач и заведението далеч не можеше да се нарече пълно, димната завеса бе непоносима.
„Българите пушим като комини”- си помисли Иван, „какъвто и да е климатик няма как да издърпа това тровене тук”. Седна на бара, бръкна в джоба и си извади цигарите. Остави ги на бара и се замисли колко кутии са му останали вкъщи от онези евтините по $1.80 дето един познат трокаджия, Златан, му ги купи от индианското казино в Ню Мексико. Жив и здрав да е, че иначе трябваше и от последния си порок да се отърве, защото на цените от $5.50 за кутия в Чикаго, нямаше как да издържи. Махна на адаша да му донесе една водка. Хубавото тук беше че без значение какъв алкохол си поръчваш все е $6 , даже с безалкохолно, което Иван реши тази вечер да не пие.
-Оооо, добре започваме от рано, а?- каза другия Иван като подаде ръка на нашия, стиснаха юмруците си в един, и удариха рамо в рамо по някакъв white-trash-gang-wanna-be маниер.
Иван погледна часовника си. Наистина беше рано, нямаше още 9.30. Даже и постоянните заподозрени още ги нямаше. На Дупнишката агитка буквално им пишеха имената по столовете на бара.
Барманът донесе водката на Иван, после си сипа една и на себе си. Чукнаха се за наздраве и докато Иван потапяше внимателно устни в своята чаша, онзи я обърна на екс.
- Полека бе Ванка, как ще изкараш докрая на вечерта- каза Иван и се усмихна.
- Аре пък ти, трезвен барман виждал ли си?- захили се оня и отнесе бутилката в другия край на бара където наля още две чаши.
Иван усети някой да го тупа по рамото. Обърна се и видя сиямските близнаци- съквартирантите му Пешо и Гошо. Тези двамата бяха като Чепай и Петка. Пълни карикатури и никога не се разделяха. Откакто бяха дошли в Америка , все заедно, все „да си помагат”.
Двамата бяха баджанаци, дошли в Америка през Мексико преди 3 години. В България имали сергия на пазара в Пловдив. Продавали дрехи от Турция. Така посъбрали пари, зарязали сергията на двете сестри и решили да тръгнат на гурбет в Америка. Намерили покана от семеен приятел, който от 20 години живеел в Щатите, т.е тъщата го намерила. Събрали нотариалните актове на цялата рода. Лиценза на фирмата. Парите в банката, общо 10 хиляди долара и отишли в посолството. Консулът питал Пешо за какво отива в Америка и той гордо отвърнал че бил български бизнесмен и искал да види как е бизнеса там. Още преди да довърши изречението вече пътувал към вратата с отказ в паспорта. Дошъл реда на Гошо, ама нали са с една покана и консулът веднага го попитал дали и той е бизнесмен. Наш Гошо още по-наперено казал: «Да!» и така и не разбртал защо онзи му върнал паспорта веднага. И двамата обаче не се разочаровали от неуспеха. Защото са тарикати. Намерили връзка в посолството на Мексико. Човекът им казал че за по $500 им вади визи за Мексико, а оттам имал човек дето за по $4000 ще ги прекара през границата. Двамата плеснали с ръце и се прегърнали. Докато се усетят били вече на самолета за Мексико сити и щом кацнали веднага тръгнали да търсят човека дето трябва да ги прекара. Намерили го, само че се оказало че Педро Гонзалез бил само свръзка. Казал им че трябвало да отидат в някакъв град край границата, чието име и двамата не могли да запомнят. Трябвало да се запишат в единствения хотел в града и да седят и да чакат. Но най-напред да му дадат половината пари, другата след като минат границата. И до сега на Иван никак не му бе ясно, на какъв език са се разбирали, защото и двамата до ден днешен не знят английски, а пък за испански да не говорим. Качват се нашите двама патиланци на някакъв автобус и започнали велико пътуване от ден и половина. Било жега, автобуса нямал климатик и бил препълнен не само с хора, но и животни. Гошо разправяше било такава жега че «камък се пука» звучало като името на курортен град. Пътниците в автобуса били бедни фермери, стари баби и петли. «Братче, три петела имаше в този автобус и ако щеш ми вярвай -коза»- разправяше Пешо. Въпреки неудобствата и двамата бяха единодушни- мексиканците по душа са си чисти българи. През цялото време някой пеел и на всички някак по-леко им ставало.
След безбожното пътуване стигнали до забравен от Бога град , който по-скоро приличал на село. Не било трудно да открият хотела, защото бил единствения в града. Настанили се в стая която никога не била чувала за изобретяването на климатика. Обаче имали късмета да се изкъпят в единствената баня на етажа с естесвено стоплена от жегата вода. Седнали и зачакали. Два дни. Най-накрая на втората вечер някой почукал на вратата. Друг Педро Гонзалез. Много приличал на Спиди Гонзалез само дето на мястото на неминуемото сомбреро стояла протрита козирка на Ню Йорк Янкис. Усмихвал им се на врата с малките си миши очички и само махал с ръка давайки знак че трябва да се бърза. С ужас, двамата баджанаци разбрали че трябва да продължат без багажа си. Всичко три куфара оставили там. Тръгнали и изчезнали безследно в нощта. Малкият Педро ги завел в някаква къща където чакали и други бежанци- двама поляци и един македонец. Братска душа, на която много се израдвали. Попрегърнали се даже и тръгнали. Било топла и ясна нощ с луна облещила се като погача. Петър не бил много сигурен че е доволен от факта, все пак граница ще прекосяват. Ама има ли избор, вече си е сложил главата в торбата, ще върви където му каже Педро. Тръгнали през пустинята пеша и все пеша. След около два часа прекосили Рио Гранде. «Ебаси Риото, ебаси грандето брато, верваш ли ми че не беше по-широка от двайсет метра и до колене»- с насмешка си припомняше Гошо. Иван така и не си направи труда да му обясни че зависи от сезона и че когато приижда тази същата Рио Гранде понякога отнася цели села. Нека да вярват че са открили един от великите парадокси в природата. Така се чувстват значими. Като минавали реката Педро ги предупредил да напълнят бутилките си с вода. Пешо и Гошо се подвоумили. Де пият вода от тъпата река, кой знае коя коза е пикала по-нагоре. Даже си казали « Ебаси, влизаме в Америка , ще си пием вода в кенефа на някоя бензиностанция». Двамата още от България гледали по филмите че даже и в най-далечните крайща на пустинята Мухаби , където холивудките продуценти много обичали да снимат, все има някоя прашна бензиностанция, защо не и тук. Браво че бил Драган, македонеца, дето им казал да си напълнят водата и без това нямат багаж, няма да им натежи. Като тръгнали, та 40 мили. Ден и нощ вървели и то навътре в пустинята, далеч от всякакви пътни артерии за да избегнат граничния патрул. Първия ден изгорели от слънцето , на втория ден вече приличали на черни арапи. Вечер спели край огъня, който Педро им палел.
« Кактуси като дървета брато, такова нещо не си виждал»- разправяха оживено двамата баджанаци. Най-накрая стигнали до някакво селце или таун, както вече трябвало да свикнат да наричат всяка керемидка по пътя, ако ще да има и дванайсет жителя, трите кучета и едно магаре. Влезли в къщата на семейство Мартинез, или както Пешо с умиление ги наричаше- ятаците. Дали им да ядат, да се изкъпят и по чифт чисти дрехи. Преспали, а на сутринта ги натоварили в един пикап и право в съседния град на автогарата, да хващат Сивата хрътка и кой от къде е. Нашите юнаци се натоварили на автобуса за Оклахома сити, а от там право в Чикаго-българският град. Там ги чакал аверът дето им изпратил поканите. Подслонил ги за две седмици докато си намерят работа на канстракшъна. Онзи им намерил работата, и не забравил да им вземе по $200 за престоя. Побачкали на констракшъна нашите юнаци, но дошла зимата, а зимата в Чикаго не се търпи от студ и решили че трябва да си търсят някоя работа на топло. Поразпитали имигрантските среди и «О, чудо!» оказало се че техен приятел чистел Wal Mart през нощта за някакви руски еврей и даже имало две свободни места за мъже, че машините за полиране на пода били тежки. $1800 на месец. Още по-доволни останали като разбрали че вярно трябва да се седи в магазина 8 часа, ама пък работата била само 2-3 часа. После се мотаели в магазина и спели по фотьойлите. Така се сбъднала американската мечта на двамата баджанаци- да работят по български и да им се плаща по американски.
- Оооо, браточка кво праиш тука?- захили се Петър. – Как така да се появиш? Утре не си ли на работа?
- Не!- отговори кратко Иван
- Ееее, не ми казвай че пак са те уволнили?
Това предположение накара и Гошо да се заинтересува от зараждащия се разговор и да престане да оглежда заведението за мадами.
- А, верно ли бе?- попита той и сложи ръка на рамото на Иван. – Какво стана?
- Нищо- пак кратко отговори Иван и отпи от водката. Започваше да му се струва че самотния американски бар бе по-добрата идея.
-Абе като ти гледам джуката, не е нищо.
- Трябва да видиш другия- изтрополи Иван това клише от американските филми.
- Абе, да не си напукал Стоян?
- Сборичкахме се малко.
- Ха, супер! Разправяй!
На Иван обаче никак не му се разправяше. Съжали че е още рано и музиката не е достатъчно висока, иначе щеше да се измъкне с няколко «Какво? Не те чувам», накрая двамата щяха да се откажат и всички мълчаливо да пият и зяпат мадамите на бара, което си беше оригиналната идея на Иван. Явно обаче нямаше да стане. Той се изправи, изпи водката на екс, остави $7 на бара и каза:
- Sorry, момчета, аз ще ставам, ще ви разправям друг път.
Пешо и Гошо изглеждаха разочаровани, но не възразиха. Вече бяха сменили обекта на интереса си и го бяха насочили към две руси каки, които тъкмо се наместваха на бара.
Бележка от автора: Публикувам тази малка част от романа като спецЯлен трибут към Симена, който много искаше да му разкажа някоя приказка иззад океана.
Сименчо, ако беше чувал за Конфуций, много щеше да внимаваш какво си пожелаваш :)
|
|