Приказка за самотата или бягство без край.
дата: 24-09-2007 @ 00:00:00 EEST
рубрика: анализи
... И прероди се Господ. Той отново бе всесилен, всемъдър и всевиждащ. Той бе Словото, в него бе всяка идея. Можеше да създаде каквото пожелае, да нарисува всяка своя фантазия, всеки свой извод. Но в мига, в който осъзна мощта си, Той осъзна и слабостта си – самотата...
Имало едно време една голяма глинена топка. Имало едно време и много малки човечета по нея, които щъкали под необятното небе и се чудели защо ги има. Търсели отговора в страданието, в радостта, в науката. Правели си живота по-хубав, като измисляли какви ли не джаджи, какви ли не изкуства, които от своя страна ги правели малко по-щастливи. Животът за миг сякаш ставал по-лесен, но бързо се връщала сянката на съмнението, нови желания и тревоги изниквали и малките човечета неусетно се впускали отново да търсят решение на проблемите си чрез остроумието си. Оставал си обаче въпросът откъде идват те, откъде идва всичко това?
Малките човечета обсъждали дълго този въпрос. Колкото повече мнения се изказвали и бивали дискутирани, толкова повече тези същества се убеждавали, че са с една крачка по-близо до истината. Помогнала им и науката, собствените им творения ги доближавали все повече един до друг, в скоро време всяко едно от тях можело да се свърже с което и да е друго върху тази топка, а и не само. И така те се превърнали в частици от един цялостен мислещ организъм, аналогично на клетките в човешкото тяло. И започнало голямото търсене на истината. Малките човечета кръстосвали цялата Вселена, търсейки истината. Събирали всяко камъче, всяка прашинка, защото в тях откривали частица от така жадувания отговор и с тях те създавали все по-остроумни джаджи, с които да си помагат в търсенето, слабо осъзнавайки че събират парченцата на един огромен пъзел. И дошъл моментът, в който всяко кътче на Вселената било преровено, всяка хипотеза проверена обмислена и отхвърлена. И тогава разумът, който произлязъл от всичките малки човечета, техните джаджи и прахта, пръсната преди хилядолетия по необятното небе, се почувствал съвършен.
И прероди се Господ. Той отново бе всесилен, всемъдър и всевиждащ. Той бе Словото, в него бе всяка идея. Можеше да създаде каквото пожелае, да нарисува всяка своя фантазия, всеки свой извод. Но в мига, в който осъзна мощта си, Той осъзна и слабостта си – самотата. Цялата сила, която притежаваше, се дължеше на факта, че Той беше всичко. Можеше да пресъздаде себе си милиони пъти, да направи още милиони вселени, но неговите копия нямаше да са по-различни, тъй като рано или късно щяха да станат и те Всесилни и да мислят като Него. И чрез своята всемъдрост Господ преоткри любовта. Реши тя да бъде негова съставна част. Така той никога нямаше да бъде самотен, с изключение на безвременния миг на неговото върховно съществуване.
И превърна се Господ отново в прах, създаде отново времето и законите на новото си съществуване, разпръсна се в необятното небе, което наричаме Вселена. Скоро под неговите природни закони от тази прах щяха да се формират други същества, достатъчно хитри да се приспособяват към всякаква среда и достатъчно паметливи, за да го забележат. И ще започнат и те да се чудят защо ли въобще съществуват, често забравяйки, че единствено докато обичат те са наистина живи и най-важното – не са сами.
Владимир Висоцкий:
Я дышу - и значит , я люблю !
Я люблю - и , значит , я живу !
|
|