малките хора: отчето
дата: 27-09-2007 @ 00:00:00 EEST
рубрика: пуйбе са, пуйбе са
селото е накрай света – забравено от бога, и от хората. спираме пред красива църква, кръчмата е отсреща, оглеждат ни внимателно.
- добре сте ми дошли, влизайте – отецът ни кани в пристройката на двора – вземете си сладки, има и кола, сипете си. ами ти, как се реши така да дойдеш при мен? – отчето не се смее, но пламъчето в очите му ми говори доста – познаваме се от почти един живот...
- нали знаеш, рано или късно момента идва... или го чувстваш, или не...
- знам... а ти помниш ли, какво ти казах преди десетина години – аз теб ще те кръстя – а ти се смееше? никой не вярваше тогава... те още не вярват... кога е сватбата?
- другата събота, отец любомир ще ни венчае. ти ще дойдеш ли?
- не мога, на панихида съм в кубрат. една година откакто отеца там си отиде. беше болен от множествена склероза, четири години му помагахме - кой с каквото може... единственият православен свещенник в оня край. навремето е бил барета, огромен човек, скала – а болестта го отнесе без време. поддържаше българския дух там... хората са измъчени, нямат смелост да кажат, че са българи – осемдесет процента са турчоля там - гледат кой ходи на църква, и после – горко му... а тези нашите тука – безбожници. всяка неделя правя служба по час и половина – идват две-три бабички, няма кой една свещ да дойде да запали. виж книгата - за 6 години откакто съм тук - 10 кръщанета и 3 венчавки. и всички – на хора от други места. така са – нямат вяра, всичко е изкоренено. ти знаеш ли, че от 41-ва година, докато не дойдохме да живеем тук, е нямало свещенник в селото? църквата беше порутена, вода течеше отвсякъде... писах до синода, до частни спонсори – никой не дава. на отгоре на всичко, имахме спор със синода – казах им всичко, което мисля – и за печелбарството, и за демагогията, и за това, как само си пълнят гушите. и ми спряха заплатата за 2 години. как се оправяме ли? мъкнем дърва от гората, и каквото изпратят нашите... господ е с нас, не се притеснявай. а църквата я оправихме с дружни усилия – всеки помогна с каквото може, и виж какво стана. тая пристройка я направихме преди месец – да има къде да посрещнем хора по празници.
- а циганите? как се справяш – има доста из село? пистолет, пушка не си ли скатал вкъщи, до колкото те познавам... не за тебе, децата да пазиш?
- знаеш ли – когато господ е вдигнал ръце от крепостта – стражите са безсилни. каквото има да става ще става – смирение и прошка трябва да има. преди години, кохато бяха поръчали да ми счупят краката, лежах в болница два месеца – това беше преди, ти помниш. удариха ме с бухалка по главата, после ме вързаха с белезници и ми извиваха краката - е виж, белега още е тук. разбрах кой ги бе поръчал, и той разбра, че знам. сега питал, разпитвл – как съм, къде съм, какво съм говорел... питаш дали искам да отвърна? прошка, трябва да има прошка. когато си простил, ти си в мир със себе си. а него ще го е страх до последният му ден... още малко остана да съм по тоя край – помолих да ме преместят горе в родопите, по махалите – там няма православни свещенници, турците претопяват хората, смачкват ги. ще изкарам там десетина години, после ще видим. децата? ще им намерим училище, и там хора живеят.
поговорихме още час, а после пристъпихме към тайнството на кръщението. истински ритуал, от истински човек. двама заклети атеисти, на среща след 10 години - никога не казвай никога...
|
|