Мравка
дата: 21-10-2007 @ 00:00:00 EEST
рубрика: литера-туря
Пронизителното звънене на часовника ме разбуди изведнъж. Отлепих очи и се опитах да възстановя предната вечер: солидно количество ром и някакви разбити бутилки – това успях да изкопча от мозъка си. Станах внимателно, за да не се счупя и се дотътрих до банята. Огледалото докладва, че лявото ми око отново е възпалено. Хм.. явно без лекар нямаше да мина. Реших да отида... някой друг път.
Загледах се в двуседмичната си брада. Шефът много се напъваше, че не се бръсна редовно. Глупак! Като че има значение дали си гладко обръснат докато товариш и разтоварваш каси с празни бутилки. Все пак реших да се обръсна. Насапунисах се и прекарах бръснача по лявата буза. Много мъже казват, че обмисляли разни неща или съставяли планове докато се бръснат. Аз не мога. Прекалено много се съсредоточавам в самия акт. Привърших за 5 минути, измих си лицето и се замъкнах обратно до стаята, за да си облека униформата. Над леглото ми висеше малко паяче. Докоснах го леко с пръст и то рязко се заспуска по нишката си. Обичам паяците. Страхотни животинки са. Искам като умра да ме изядат паяци, а не червеи!
Заключих външната врата и оставих ключа в една саксия на стълбището. Беше ми писнало да го губя през седмица. Заслизах по стълбите като прескачах по 3 стъпала. Тази игра я играех от 7 клас: ако успея да сляза до долу като прескачам винаги по 3 стъпала, ще срещна хубаво момиче. Винаги успявах, обаче момичета така и не се появяваха.
Повисях си доста време на спирката, докато се домъкне тролея. Вече бях започнал да се чудя дали пак няма да закъснея, когато синият ковчег с номер 1 се зададе. Шофьорът отвори вратите в движение, аз се затичах и скочих вътре. Много обичам да се качвам и да слизам в движение. Намерих си продупчено билетче под една седалка, взех го и се настаних нахилен. Пак прецаках СКГТ! Да го духат! Шайка общински мързели и шофьори пияници. След 20 минутно клатене стигнах до моята спирка. Няколкостотин крачки и пак бях пред високата ламаринена врата на склада. Колко я мразех тази врата... Имах чувството, че като вляза през нея и сградата ме поглъща и никога няма да ме пусне.
Двамата ми колеги вече бяха на линия и пушеха. Махнах им и се запътих към малкото офисче в дъното. Все пак днес беше ден за заплата. Бутнах захабената врата и влязох.
Шефът седеше в клюмналото си кресло и редеше пасианс на компютъра. Погледна ме отегчено:
- За пари ли?
- Ъхъ. Как се досетихте? – опитвах се да съм учтив с чудовището.
- Умен съм. Обаче пари няма днес. Вчера платих сума транспорт и не остана нищо. До утре сигурно ще се съберат някакви. – каза го толкова безразлично, че направо се вбесих.
- Ама на мен много ми трябват! Закъснявам с наема и ще ме изхвърлят най-накрая!
- И на мен ми трябват. Обаче няма. Това е положението. Оплачи се на майка си. – иронично копеле.
Замълчах си и излязох от офиса. Главата ме болеше. Толкова бях ядосан, че направо се задъхвах. Лявата ми ръка леко потреперваше. Запътих се към рампата, където другите двама тъкмо приготвяха първия камион за разтоварване. Сложих ръкавици и се качих в каросерията.
Разтоварването на камионите с амбалажа винаги протичаше по един и същи начин: двамата, с които работех, заставаха зад свалената каросерия на камиона с големи куки в ръка и издърпваха колоните от касети с празни шишета; стотици касети с хиляди шишета. По някое време им доскучаваше и започваха да се ебават с мен, тъй като бях по-млад, пък и работех отскоро в онази дупка. Дебелия (така и не запомних името му) започваше да ме подпитва за жени: “абе малък, имаш ли си мацка?”, на отрицателното ми поклащане на главата продължаваше: “има една самотна майка в нашия блок, искаш ли да те свържа?” (при което Грозния (направо потресаващо грозен образ! Чак ми беше кофти, че го познавам) избухваше в слабоумен смях и пръски слюнка хвърчаха от устата му), аз се ухилвах накриво на шегата и продължавахме да работим в мълчание докато му хрумне следващата.
Тази сутрин нямаше да е различна. Тъкмо издърпвах първите касети и Дебелия каза:
- Малък, къде си гонил мацките, че са ти подули така фара? Вече 3 месеца си тука, а пък за ни една не си се похвалил?
- Затваряй си устата, че съм крив днес!
- Хехе, що се дразниш? Да не си гонил момченца, а? Да не би да ти е кеф... – тъпият звук от удара на куката в черепа му го прекъсна. Завинаги. Срина се безмълвно като чувал картофи. Грозния застина за секунда и хукна към офисчето, крещейки като обезумял. Свалих си ръкавиците и скочих от камиона. Седнах до тялото на Дебелия, което лежеше до задната дясна гума. Кръвта му течеше на тласъци, като гориво от скъсан маркуч; събираше се в малка червена рекичка, която си пробиваше път по лекия наклон на настилката. Една любопитна мравка допря антенките си до лепкавата червена рекичка. Взех някаква клечка, която се търкаляше наблизо, и вдигнах мравката. Оставих я малко встрани, за да не я повлече кръвта.
Воят на полицейските сирени се процеждаше през необичайно сивия въздух.
|
|