Диспут или тази пут...
дата: 01-11-2007 @ 00:00:00 EET
рубрика:
Когато бях малка се научих да чета сравнително рано. Неполезно рано. Четях некролозите, залепени по вратите, спирките, стълбовете ... Не задавах въпроси. Мислех си, че на некролозите пише как е умрял човекът.
Тъжна вест – казали му нещо и той не го преживял. Скръбна вест – плакал толкова много, след като му съобщили нещо, че умрял. Възпоменание – споменали нещо пред него и до там.
Сега не съм голяма. Не пораснах, спрях на 1,50. Не съм научила нищо друго неполезно рано. Дори си изоставам прилично от останалите. e-bane например е хубаво нещо, а аз толкова късно го открих. Но... Продължавам да чета некролози, когато имам възможност. Задавам въпроси предимно към себе си. Питам се защо не пишат как е умрял човекът от некролога. Всички въпроси, които си задавам са от тоя сорт - безсмислени. Но пък си измислих обяснение защо имам проблем с въпросителните изречения. Като съм четяла некролозите като малка и в съзнанието ми вероятно е останало, че хората умират, когато им кажат нещо – тъжна вест, скръбна вест, възспоменание ... И подсъзнателно сега се страхувам да не чуя нещо, от което да умра и за това не питам. Звучи глупаво може би ...
По-интересно е как стигнах до тази хипотеза. Но много неща са по-интересни от безинтересните. Та как стигнах до хипотезата, ами случайно. Прочетох едно постче за свободата, в което авторът разказваше за ученическите си години. И си казах – що да не споделя и аз за моето детство ... И обичам да се хваля по принцип, да говоря хубави неща за себе си. И с какво да се похваля, не съвсем в мой стил ще споделя, че няма кой знае колко много неща, с които да се хваля, освен това, че започнах да чета сравнително рано. Но не става само с четене, трябва и ... разбиране. Та започнах. Обаче преди това имах проблеми с отварянето на текстообработващата програма, няма да споменавам коя, че не заслужава. И сигурно защото много време и цветуща българска реч отне отварянето ... не че има някаква връзка ... поне не очевидна ... и продължих с некролозите. И по едно време, почти през смях ми светна – това е, няма друго обяснение. Един потенциално близък по едно време до мен човек беше достигнал до прозрението, че мисленето ми не се е променило много от детските ми години. Може би е прав, защото не разбрах и все още не ми е ясно какво искаше да каже. И ако не бях чела толкова много некролози като малка и нямах проблема с въпросителните изречения, щях да го попитам ... но ...
Докато пишех, слушах едно предаване, няма да споменавам кое, че не заслужава. Но интересна интерпретация на думата диспут чух, звучи като [this пут..]. Та предполгам, че ако сте прочели това, ще предизвикам диспут. Ей сега ще преодолея и въпрософобията си. Кой възбужда диспутите, които текат в България?
|
|