Пънкари, сини звезди... и още някой
дата: 24-11-2007 @ 00:00:00 EET
рубрика: дневникът на
Тичам супер бързо. Страх ме е – признавам си. Всеки път си ме е страх като правим така. Когато влязохме в книжарницата, знаех каква е процедурата оттук нататък. Дори и без да сме се наговорили. Ама адреналина е ненормален.
Габриел ми препречва пътя на ъгъла и ме хваща. Смеем се – много смешно, че сме откраднали някакви глупости от книжарницата. Какво изобщо правим… никой не знае, всички сме много напушени. След малко Мариела и Лили идват от някъде и се хилят ехидно. Мариела е откраднала „Кале”. Браво, Мариелке, много хубаво!
Половин час по-късно. В Габи. Пълен шаш.
Тази картина ми изплува първа, когато видях ухилената физиономия на Габриел. Въпреки, че съм ходила с него две години, въпреки всичките ни чувства – точно за това се сетих. Стана ми ясно, че и днес няма да вляза на лекции, а ще пия бири в бара. Все пак не съм го виждала от години.
Сядаме, а тъпия пънкар си поръчва направо водка – голяма, като за девет и половина сутринта. Няма начин – ще се напием. Не е проблем нито за него, нито за мен.
Гледах лилавата му коса и се радвах. На какво се радвах : на полупиян, наркоманизиран тип с купища психични проблеми и ни най-малка представа за реалност? Да, радвах се да го видя. Пиехме водка, пушихме цигара от цигара, смеехме се, псувахме силно, а под масата Габи свиваше масура, който изпушихме след малко в кенефа. В общи линии си прекарвахме добре. Дори и след като ни изгониха от там – от къде да знаем, че няма да харесат „Exploited Barmy Army”, изпълнена с пълно гърло от нас двамата в един глас. Още на „don’t mess…” бармана смига на охраната. Махнахме се, псувайки всички. Като цяло с Габи винаги сме били подвижен цирк. Все нещо ни се случваше. Все нещо не им харесваше на хората в нас.
Разходихме се около университета мъртво пияни, понатискахме се малко на една пейка, излъгахме се един друг, че ще се видим пак тези дни, дадох му една синя звезда и си взех маршрутката за към вкъщи. По пътя щях да повърна шестнайсетина пъти, обаче някак си се стегнах и се добрах до нас. Легнах и заспах победоносно. Мога да спя само през деня. През нощта – никога. От години. Не знам защо. От многото ходене по кръчмите ли, от многото амфетамини, от многото алкохол, от празните мисли за празните ми връзки или от нещо друго – не знам, въпреки че отдавна не живея по „онзи” начин – организмът ми се научи да не спи през нощта.
Станах в два. Навън отдавна вече беше тъмно. Направих си топъл шоколад.
INSOMNIA. Вече свикнах… отдавна свикнах. Цигарата догаряше в пепелника – никога не ги гася до края. Така и не се научих. Синият човек клечеше в ъгъла и рисуваше звезди по пода. Идилия. Станах и взех молива му. Дразнех се от скърцането му по мраморния под. Дразнех се от цялата тази гледка. Той не реагира. Обърна се с лице към стената. Сините му ръце се отпуснаха безжизнено до синьото му тяло.
Нищо не мога да направя.
Запалих поредната си цигара и се загледах в тишината на собственото си пренебрежение.
- Искам букет от макове… – каза синият човек.
- И аз.
- Къде мога да си набера? – попита той.
- Не знам. Сигурно в градината.
- Къде е тази градина? Не я виждам.
- И аз.
Поредният привидно безсмислен разговор. Той отново взе молива и започна да рисува по пода. Нарочно! Напук на мен, напук на себе си, напук на всичко. Звезди – звездите, които не ми сваляше; звездите, които никога не ми поднесе в шепите си. Може би, нечии чужди звезди. Може би, беше една и съща звезда – неговата звезда. Може би, той я бе свалил и я бе запазил само за себе си. Или пък не той – аз съм била, аз съм му я свалила…
„Престани да ги рисуваш – по пода, по леглото ми, по мен самата, по нервите ми. Има ги навсякъде. Толкова много звезди има – толкова много знаци на това, че аз и ти живеем там някъде – в синьото.”
Толкова звезди нарисува. Сините му ръце шареха отгоре им. Нямаше вече празно място в ъгъла, на които клечеше и за това стана. Седна на стола срещу мен. Сините му очи ме погледнаха със същата тревога, с което го гледах и аз. Очите ни се опитваха да се излъжат взаимно, че нещата са под контрол.
Той не е моят приятел. Дори не ми е приятел. И не е приятел на мой приятел. Той е моят демон ( дори и името му е подобно). Син демон. Синя звезда в ъгъла на стаята ми. Синя мисъл в главата ми. Син блясък в огледалото. Синьо петно на блузата ми. Синя пеперуда, която се блъска в затворения прозорец. Сините очи на първата ми любов. Синята блуза на момчето, с което спах в петък, след клуба. Синьото копче, с което изтрих номера му след това. Синият прожектор на собствения ми театър. Синьото кюрасо в джина преди сън. Синият белег на крака ми, който ми остана след като паднах от Рая. Сините пламъци на огъня в Ада, в който се преместих да живея след това. Синият океан, който никога не съм виждала. Сините сенки на сивите хора. Синята усмивка на Смъртта. Моята усмивка… Моята тъга… Моята истина... Моята INSOMNIA… Моята лудост…
Запознайте се – това е моят демон!
На него му е приятно. За вас не знам…
|
|