Писател v.s. Фотографка
дата: 29-11-2007 @ 00:00:00 EET
рубрика:
"Опита се да намери думи но не успя. Какво общо имаше с непознатата до него? Какво можеше да я попита? С какво можеше да спечели вниманието и? А трябваше ли да го печели?
Нищо не измисли. И в место да изтърси нещо от сорта: - А колко са мокри улиците, а луната как им се присмива на пук!
Просто седна до нея. Изтръгна цигарата от ръката и без да я погледне. Приближи я към лицето си. Дръпна рязко, с почти отработен жест. Хвърли я на улицата и я стъпка."
part 1
(All best from Greece)
„ ...и в Париж вали есенен дъжд”
К.
Сезона е есен. Жълто-кафяви листа зарива парижките улици. Кални локви отразяват, уличните светлини. Нямаше айфелова кула в далечината, а само тесни пресечки със захлупени стари къщички по тях. Къщи с уморени фасади. Светещи прозорци, пречупващи смяха през мокрите капки. Мъж на 30-на години вървеше монотонно по тротоара. Гледаше и попиваше всеки миг и всяко лице. Чудеше се защо няма кални пудели по улиците, а може би и момичета с торбичка в ръка. От която издайнически се подават две франзели, а за капак да имат и големи безформени шапки. Да държат чадър, а реално шапката им да е по голяма от него.
М.
В края на малка затънтена уличка. Затапена от всички нейни пресечки. От онези улички който търсиш с часове и обикаляш около тях, само за да намериш от къде се влиза. Младо момиче, стоеше само под дъжда. В първия момент се беше облегнала на мократа фасада, част от стара тежка сграда. Държеше в ръка чаша бяло вино. Вдигна тост на парчето, подаваща се луна и отпи. Предаваше си сериозен вид. Но дори и тя не знаеше в кое море е плувнало съзнанието и. Извади от някъде цигара. Запали я непохватно, като почти успя да излее чашата си с бяло вино. Дръпна от цигарата. Задави се тежко, огледа се издайнически. Видя, че я гледат и дръпна отново. Тази и реакция предизвика още по голямо давене. Вдигна чашата си и допи рязко бялото вино. Хвърли чашата върху улицата и бавно се отпусна на стълбите до нея. Сви се и продължи да се дави.
...............................................................................................................................................
Господина се мотаеше без посока. Беше оставил куфарите си при някой далечен познат. За първи път идваше в Париж. Не разбираше, какво толкова има в този град. Би казал град като град. Не се водеше от резките културните набези който искаха да му причинят всички. Честно казано въобще не му дремеше за пост културно-исторически програми. Искаше да състави свой си образ. Определено се зачуди, на вече изградената си представа за града. Обикаляше без да мисли къде е и как се е озовал там. Не знаеше и дума френски. Имаше листче с надраскания адрес на неговия познат и в краен случай щеше да го покаже на таксиметров шофьор. Чувстваше се доволен, чужд избягал. Обсебваше го чувството да не знае къде е.
Имаше нещо опияняващо в това да е сред непознати хора, улици и сгради. Погълнат от тези си мисли с поглед шарещ из облаците. Се озова в малка, мокра уличка. Затисната от надвиснали тежки стари фасади. Навярно щеше да подмине уличката, но чу някой да се дави в далечината. Хищно приближи, предаваше си небрежен вид за да прикрие явното си любопитство. Видя пред себе си младо момиче седнало на мокро стълбище. Гледаше към луната и държеше цигара в ръка. Приближи я, като по краката му строшени стъкла скърцаха и се дона-трошаваха. Спря се до нея, погледна я властно и попита:
- Защо пушиш, като се давиш?
Момичето малко се стресна, но това най вероятно се дължеше не на това, че беше пред нея, а на факта, че закриваше луната. Без да му обръща особено внимание отговори:
- Не знам, аз не мога да пуша.
За негова радост, отговора не беше на френски. Което от своя страна първо го изненада, а после му наложи задължителен отговор. Опита се да намери думи но не успя. Какво общо имаше с непознатата до него? Какво можеше да я попита? С какво можеше да спечели вниманието и? А трябваше ли да го печели?
Нищо не измисли. И в место да изтърси нещо от сорта: - А колко са мокри улиците, а луната как им се присмива на пук!
Просто седна до нея. Изтръгна цигарата от ръката и без да я погледне. Приближи я към лицето си. Дръпна рязко, с почти отработен жест. Хвърли я на улицата и я стъпка.
Тя дори не го погледна.
Той също не местеше погледа си от небето.
Стояха така може би 30-на минути. Без никой да отрони дума. Не се знаеше даже колко щяха да мълчат и да гледат нощта. Ако дъжда не беше ги застигнал. Започна да вали като из ведро. Тогава тя прошепна:
- Нека влезем вътре.
Той се чу да казва:
- Добре.
Изправи се и се опита да запази равновесие на изтръпналите си крака. Тя вървеше пред него. Той обходи с поглед входа на сградата. Над вратата видя голям транспарант с надпис:
Мари:
„...и в Париж вали през есента”
За негово огромно учудване, вътре беше препълнено с хора. Явно бяха минали през някакъв заден вход и това беше скрило от погледа му голямата навалица в която се наби. Някой му подаде чаша бяло вино. Отпи рязко без да се замисля. Някой издърпа единствената му „улична позната”. Остана сам и без избор. Реши да огледа къде се намира. Допи на един дъх чашата и се огледа за нова. Бързо се сдоби с още една и бавно и внимателно започна да мери с поглед.
По-стените и дори по-тавана имаше хиляди фотографии. Доста интересен подход си помисли. На заден фон, налепени като тапет имаше фотографии. Пръснати във всички посоки по стените, без ред и форма. На преден план в тънка рамка бяха поставени симетрично по стените други фотографии, който навярно бяха предмета на изложбата. Придаде си изтънчен и разбираш вид. Никой не познаваше, а и честно казано не искаше. Бавно отпиваше от чашата и с наслада внимателно се спираше пред всяка снимка и спускаше задълбочен поглед в нея. Не знаеше колко часа е обикалял така. Но накрая уморен от целодневното си скитане се спря пред нещо като канапе. Тежко се отпусна в него и впери поглед през прозореца до него. Искаше в сякаш да проследи дъждовните капки....
Изобщо не беше разбрал как се е унесъл. Дълбоко беше потънал в страната на Морфей. В просъница осъзнаваше, че спи. С затворени очи, се взираше през прозореца. Чуваше капките останали от дъжда, ритмично скачащи от капчуците. Някъде из нощта се чуваше мяукаща котка. Навярно бягаща по мокър покрив на стара сграда. Със сянка посветена на луната. Звезди надзираваха свои отражения в уличните локви. Накапали листа събираха далечни летни спомени.
И тогава някой го целуна нежно по бузата. Бавно отвори очи. Тя стоеше срещу него. Не знаеше дали е сънувал целувка или не. Дали се будеше само от гален от погледа и. Разкъса тишината:
- Хубави фотографии.
Тя само го гледаше, в сякаш дори не го чу.
Той се почувства неловко. Огледа се наоколо всички хора се бяха разотишли. Само тя стоеше срещу него и го гледаше.
- Навярно ти си Мари?
Като чу името си го погледна задълбочено. Изписа на лицето си една от онези усмивки с който посрещаш някой при запознанство и каза:
- Да, приятно ми е Мари.
Той се засмя. Заслуша се в музиката.По уредбата звучеше
SKUNK ANANSIE - She's my heroine.
Думите нямаха значение. Изчака да свърши песента и каза:
- И на мен ми е приятно, казвам се К. Харесва ми изложбата ви. Радвам се че се запознахме но трябва да вървя.
(Реално изобщо нямаше къде да ходи. Никой не го чакаше. Никой не познаваше. Имаше само ключ за къщата на далечен познат и онова листче с адреса. Не знаеше колко часа е. Не закъсняваше за никъде нито подраняваше. Притесняваше се от големите кафяви очи който се взираха в него.)
...................................................................................................................................................
Тук някъде тя го попита с какво се занимава. Разказа, и че пише разкази. Има издадена един сборник с разкази. С пари от нея реши да обиколи из Европа. Дойде в Париж и така случайно заспа на канапето и. Почти всичко можеше да мине за нормално ако не беше една глупост която из цепи. Не се сещаше точните думи. Но значението и беше, че фотографията не е толкова реално изкуство като писането. Използва излишната си гордост и засегна младата фотографка. Изпаднаха в задълбочен и безсмислен спор. На вън почти се показваше слънцето. Цяла нощ бяха спорили и ако разговора приключеше сега едва ли биха се поздравили дори на улицата. Всичко излезе извън контрол. Но нали той не обичаше границите, а тя имаше претенциите да ги пресича. Играта загрубя. Тя почти му викаше, а той се дръгнеше единствено за да не признае, че позицията му е грешна. Накрая слънцето изби хоризонта с първия си лъч. Париж, беше отчаяно затихнал. Беше пустинно тихо, не типично за огромен и пренаселен град. Почти си помисли, че всичко би могло да приключи с една целувка. Рязко тя се приближи до него. С кафявите си големи очи гледаше право в неговите. Черната и коса се спускаше като патриархално наметало над нежните и рамене. Приближаваше лицето му все по близо и по близо. Той вече усещаше изгарящия и дъх върху себе си. Вече почти усещаше допира на огнените и устни върху своите.
Когато тя рязко с дръпна назад. Извади някъде из зад гърба си фотоапарат. С едно движения щракна само пред лицето му. Светкавицата се впи смъртоносно в очите му.
Помисли си, че това беше вече върха. Изрече единственото което дойде на ума му:
- Ок, така да е. За да докажем кой е прав. Аз ще пиша/разказвам, а ти ще снимаш. Почваме сега. Няма правила. Отпусни фантазията си. Снимай всичко и всеки. А аз ще разказвам. Съгласна ли си?
А тя само отговори:
- Нека победи по добри я!
to be continue...
|
|