отГЪЗче 3
дата: 13-12-2007 @ 07:52:00 EET
рубрика: злоборадостно
Мъжът и жената се приближаваха един към друга бавно, сякаш не вярваха на очите си или пък ги беше страх, че все някога ще трябва да се докоснат. Накрая това неловко положение бе променено от жената, която сведе глава и каза :
- Добре дошъл, Рави.
- Не ме наричай така. Знаеш поне колкото мен, а можеш дори много повече. И аз се радвам да те видя...
- Какво повече мога ... Рави ? – усмихна се жената. Под скулите й се появиха сладки трапчинки, като на малко момиче.
- Можеш да ме дразниш и да ме изпълваш с копнеж в един и същи миг. Можеш да си толкова красива, сякаш не са минали единайсет години, а единайсет дни. Можеш да се усмихваш като никой друг. Можеш да ми родиш син.
- А може вече и да съм . – подхвърли тя, само за да се наслади на моментното смайване, окръглило физиономията на мъжа. Съзерцаваше я, както чираче гледа картина от стар майстор, и трябва да се признае, че имаше какво да види. Жената беше висока почти колкото него – ще рече, доста висока, с бледо лице, от двете страни на което се спускаха разкошни бакъренорижи коси. Очите й бяха сиви, с гъсти мигли, и в тях блестеше огънчето на буден ум, помрачено от едва доловима тъга.
Луничките и меднозлатистата коса бяха необичайна гледка в тези земи и можеха да значат две неща – тя или беше плод на кръвосмешение, или просто беше чужденка. Първото се изключваше поради съвършените черти на лицето й, а второто не можеше да бъде изяснено нито по говора, нито чрез облеклото.
- Тогава ще ми родиш дъщеря, красива като теб.
- Личи ти, че единадесет години си бил само сред мъже. – отново се усмихна жената. – Да влезем вкъщи, сигурно си уморен и гладен.
- Именно защото от толкова години странствам, не ми се пъха в тази теснотия. – рече мъжът. – Нека поседнем в градината, докато стане време за вечеря.
Къщата на жената беше съвсем близо. Всъщност не беше малка – поне по тукашните мерки, но пътешественикът, свикнал с просторите на Азия и със съня под открито небе, предпочиташе да не влиза между четири стени, без да се налага. Единадесет години – една трета от живота, прекарани в чужди земи, са достатъчно време да придобиеш нови навици. А и преди не го свърташе на едно място.
В дворчето на дома й имаше извор, което обясняваше пищната зеленина. Нощем тук се събираха славеи и пееха почти до сутринта, но сега едва падаше здрач. Беше времето на щурците.
- Как са твоите ? Сигурно има много новини за толкова дълго време.
- Сестра ми се омъжи в Капернаум. Съпругът й е умен човек, книжник, но с ... особен характер. Виждала съм го всичко четири пъти, и не държа да го видя за пети път.
- Имат ли деца ?
- Не. Обвинява нея, разбира се . – въздъхна жената. Блясъкът на единствената факла в градината правеше косата й да изглежда като тлееща жарава, а мъжът не откъсваше поглед от нея.
Двамата бяха стигнали до малка каменна пейка и тя седна, сваляйки шала си, за да му го постели. Той като че отново се подразни, бързо го вдигна и обкрачи пейката, надниквайки в очите й.
- А брат ти как е ?
- Мъртъв . Не нося траур, защото не са намерили тялото му.
- Съжалявам ...
Желанието му да я погали беше почти материално, но мъжът се задоволи да наметне шала върху раменете й.После все пак не се сдържа и нежно оправи косата й, разбъркана от движенията му.
- А ти ?
- Аз съм грешница, Рави. Трябва да бъда благодарна, че ме оставиха на мира.
- Не ме наричай така, моля те. Говориш глупости. Всичко, що има тяло, не може да избяга от повелите на плътта. И никой не е по-грешен от другиго. Нима продължиха да те съдят ??
- Не са. Злословят зад гърба ми, но нека, щом това им доставя удоволствие ... – отвърна жената. Мислеше си, че на изток гостът й много успешно се е научил да бяга от повелите на плътта. “ Или може би съм остаряла ? “ Не беше, знаеше, че не е.
Чу се звук от счупване. Мъжът изпсува тихо и се наведе под пейката. Измъкна глинен чиреп, който представляваше предната част от тяло на куче, само с един крак.
- Това пък какво е ?
Тя погледна осакатената животинка с недоумение – защото отначало не я видя добре, а после се сети. Трудно можеше да забрави онзи, който й я беше оставил.
- Разквартируваха войници от дванайсти легион. Дворецът не стигнал за всички от първата кохорта – нали тя е най-голяма в легионите, и при мен пратиха трима. Хората казваха, че трябвало да пратят дори повече, аз съм щяла да се оправя с тях. – в гласа на жената звънтеше стаена болка. Мъжът си наложи да не пуска останките на глинената твар, защото иначе нямаше да се сдържи и щеше да я целуне. – Бяха дисциплинирани и любезни, съвсем млади. Притесняваха се не по-малко от мен, те не са свикнали да са извън лагерите си. Един от тях непрекъснато правеше разни неща – от глина, дърво, рисуваше в пясъка ... Направи дори моя статуетка, ще ти я покажа. Много странно момче.
- И къде са сега ? Дванайсти легион е още в града, пълно е с войници.
- В друга къща. Помолих опциона да се настани тук вместо тях. – тя припърха с мигли, за да илюстрира как точно го е помолила. – Ще дойде утре вечер.
- ??
Мъжът не разбираше. Просто беше нелогично. Ако едни легионери се държат учтиво и правят играчки за домакинята, какъв смисъл има да молиш да дойдат началниците им – които почти сигурно са пияници и скандалджии и не се боят от наказания, защото сами ги налагат ??
- Този, който ми подари статуйките. Всеки път, когато го видех, просто се разтрепервах. Не правеше нищо, разбираш ли – нищо лошо. Поздравяваше ме, носеше вода, подаряваше ми фигурки... Но ме побъркваше от ужас. Издържах една седмица, повече не можах. Очите му ... А и около него сякаш се събираха всички мухи от околността.
- Но си пазиш фигурките ?
- Само три. Другите, както виждаш, е пръснал навсякъде из къщи, да се препъвам. – тя направи опит за усмивка, който излезе почти успешен.
- Умее да подчинява глината. – забеляза мъжът. Главата на кучето беше съвсем като жива.
- Трябва да видиш онези трите. Хайде, да влезем у дома.
Отвътре къщата изглеждаше дори по-просторна, което в немалка степен се дължеше на скромното обзавеждане. Жената сложи рогозка за сядане пред огнището и запали свещ, а мъжът се огледа. За повече от десетилетие тук се бяха променили твърде малко неща.
Сред промените беше и хубава полица от тъмно дърво с три стъпаловидни отделения. Върху тях, заедно с малкото съдини на самотната домакиня, бяха наредени и тезоименните статуетки. Още в първия миг, когато пламъчето на свещта премина през тях, мъжът трепна. А когато жената остави свещта на полицата, той се олюля, сякаш някой го бе ударил по носа.
На най-долното рафтче беше сложена женска статуйка. Леко приведена, “облечена” в същите дрехи и дори наметната със същия тъмен шал, фигурката повтаряше едно към едно силуета на живия модел, а червеникавата глина перфектно бе послужила да се изваят красивите й коси. От изображението струеше печал - и в същото време огромна душевна енергия, уловена от легионера по магически начин. Мъжът се срамуваше да го каже на глас, но така би могъл да скулптира само влюбен ...
Не това обаче го беше накарало да поема въздуха на глътки. На горния рафт, към който статуетката на жената сякаш гледаше, стоеше дървен кръст с разпънат върху него мъж от глина. Той беше чувал за това ужасно наказание, а тук все едно виждаше самото му изпълнение – бледо оцветеното тяло бе някак разкривено и изтерзано, върху главата му имаше някаква странна корона с шипове, а мускулите бяха предадени с точност, характерна за questionarius. Очевидно войникът познаваше добре не само човешката душа, но и тялото.
А лицето, не можеше да не забележи мъжът, напомняше силно собственото му лице.
Той вдигна поглед още нагоре и изтръпна : от дъното на глинена чиния го приветстваше златно слънце, в средата на което имаше рисувано око. Внезапна болка преряза ребрата му под сърцето, окото се разтвори и той видя в него онова, което го преследваше цял живот : великият Йершалайм, тълпите, кръвта ...
Кучешката глава в ръката му сякаш се хилеше злобно.
- Какво ти е ?? Какво ти стана, Рави ??
- Нищо. – с мъка проговори той. – Много са красиви, особено твоята статуя.
- Нали ? А тоя разпънатия, казаха момчетата, бил най-доброто, което другарят им направил досега. Затова го запазих, един ден може да струва скъпо. Харесва ми.
- Според мен чинията е по-ценна. – измърмори мъжът. Болката още туптеше в гърдите му, а той се стараеше да не гледа към окото и, естествено, не можеше да измести погледа си от него.
Жената спря да шета насам – натам и застана пред госта си. Две кротки сиви очи се взряха в неговите и тя каза тихо :
- Мислиш ли ? Тогава ще вечеряш в нея, защото за мен ти си още по-ценен.
После му подаде ръка да стане, а той изненадващо я дръпна към рогозката и се разсмя.
Предстои финалът, да го еба
|
|