Момчето, което имаше крила
дата: 18-01-2008 @ 00:00:00 EET
рубрика: злоборадостно
Вятърът движеше леко тревите по хълма, които бяха пожълтели през лятото и издаваха шум като от прибой. Ако се довереше само на слуха си, човек би помислил, че се намира на брега на голямо езеро. Да, точно така – голямо езеро, защото триенето на стръкчетата едно в друго все пак не беше натрапчиво като морската врява, а тихо, едва доловимо, сякаш слушащият държеше раковина, спомен от плажа.
Върху грапава издатина на склона стоеше едно момче. Положението на тялото му не можеше да се нарече удобно – тежестта падаше изцяло върху единия му крак, но въпреки това то не помръдваше. Дълга сянка лежеше зад него върху почти половината хълм и, за разлика от момчето, полека се придвижваше на изток. Времето сякаш бе спряло, детето сякаш бе вкаменено. Единствените неща, които подсказваха, че е живо, бяха вялото повдигане на гръдния кош при вдишванията и очите му, следящи точка в небето.
Навремени вятърът разрошваше косата му, но то дори не вдигаше ръка да я махне от лицето си.
Знаеше много добре, че не бива да гледа слънцето. Всъщност съвсем не искаше да го гледа, но онова, което наблюдаваше, в момента се къпеше във вятъра и се сушеше на слънчевите лъчи, а гледката дотолкова бе омагьосала момчето, че не беше променяло позата си повече от час.
Ястребът отново изкриви опашка и мина пред слънцето с разперени криле. Светлината се плъзна по напръсканите със сиви и кремави петънца махови пера, погали коремчето и за момент направи птицата да изглежда като излята от мед. Момчето само присви вежди и се вторачи още по-упорито в целта си, а клетките на ретината му изгаряха от слънчевите лъчи. Зрителното поле стана червено, изпъстри се със светещи точки, като при повреден кинескоп, а после пред погледа му се завъртяха дъговидни сияния. Очите му не издържаха и се насълзиха.
Като изключим стичащата се по скулите на хлапака вода и свиването на веждите, той все още не беше помръднал. И обяснението за това беше съвсем просто.
Момчето знаеше много за ястреба – знаеше латинското му наименование, чело беше за превъзходното му зрение, наясно беше, че този вид птици са на изчезване и се закрилят от закона, но към момента си беше позволило да забрави всичко това. Нещо повече, в момента то беше забравило дори собственото си име. Само гледаше и дишаше.
Беше дошло на хълма, за да види света през очите на птицата, да полети високо-високо, там, където нямаше да хвърля сянка, и да погледне поне веднъж на нещата с пренебрежението, запазено за боговете и небесните хищници. И му се беше удало да го направи.
Летеше с ястреба и докато собствените му очи невъзвратимо се повреждаха от слънчевата светлина, гледаше с очите на мишелова, чуваше свистенето на вятъра между перата си и плачеше заради болезнената яснота, с която виждаше всичко. То имаше крила ! Крила, които нямаше да се разтопят от лъчите на голямото светило и нямаше да му осигурят място в легендите, но то летеше и душата му ликуваше. Прииска му се да завика, да запее, да направи нещо.
Високо горе птицата изкряска кратко ... и може би радостно. Размаха криле и от тях се отрониха няколко пера.
Момчето се отърси от вцепенението си и веднага усети пълзящите мравки в опорния си крак. Мигът беше свършил и беше платило цената за полета, по най-високи тарифи – както впрочем и очакваше. Очите му пулсираха от болка, но то продължи да наблюдава падащите пера – чертаеха спирали, подобни едновременно на пеперуден полет и движение на есенни листа, и святкаха като обсипани с кристалчета. Отново се просълзи, без да иска, този път не заради предизвикателството на ястреба към слънцето, а защото перата бяха тъй красиви ...
- Уважаеми колеги, господа директори, искам да ви напомня, че събранието на Борда започва след по-малко от четвърт час и старият не толерира закъсненията, така че се приготвяйте овреме. Марко, това в ръката ти какво е ?? Да не си почнал да пишеш с перо ?
- Ъъ, не. – окопити се мъжът и махна към видеоекрана в конферентната зала. – Но идеята е добра.
Намираше се на шейсет и четвъртия етаж на един небостъргач в Манхатън. От момчето на хълма го деляха дванайсет хиляди мили и тридесетина години, но перото си беше все същото като в онзи ден, когато го бе хванал, преди да докосне земята. Мишеловът сигурно отдавна беше мъртъв, ала перото му стоеше непроменено, като страж на мечтата.
Човекът се приближи до прозореца и панорамата на огромния град заграби сетивата му. Отдавна гледаше на нещата с пренебрежението, характерно само за боговете и софтуерните милионери, но от онзи ден насам душата му не беше летяла – което означаваше, че всички тези години са просто изгубено време. Той затвори очи и се постара да извика точно деня на хълма от хилядите дни на живота си. Имам десет минути за целта, помисли си горчиво.
Започна с топлината на онзи следобед и финия прах, който бе полепвал тогава по лицето му, носен от вятъра. Сухото тракане на климатика и овлажнителите за въздух обаче пресякоха пътя на спомена.
Опита се да чуе шепненето на тревата, но през дебелото стъкло долитаха резки като замахване на сърп шумове на коли и боботене от реката. Как пък не, рече си той и се намръщи.
Оставаше само слънцето.
Асансьорът бързо го откара на последния, сто и първи етаж. Оттам две стълби го деляха от покрива, а площадка за кацане на хеликоптери – от ръба на сградата. Перото беше в ръката му и той леко го въртеше между пръстите си, гледайки право в забуления от смог слънчев диск. Нещо проблесна в небето и го накара да се усмихне, но беше просто самолет, отиващ към летище “Ла Гуардия”.
Вятърът не го обгръщаше, а направо блъскаше лицето му. Споменът отказваше да се завърне.
Внезапно, като по собствена воля, пръстите му се разтвориха и перото бавно отлетя встрани, а след това и надолу, с познатите спирални движения. Мъжът се втренчи в слънцето почти със злоба.
- Имам крила. Все още имам. – рече той.
После затвори очи и се гмурна в празното.
|
|