Сизиф
дата: 07-02-2008 @ 00:00:00 EET
рубрика: дневникът на
"Ти искаш просто да ме изчукаш."
Права е, разбира се, въпреки че не знае за какво говори. Наистина това искам най-много от всичко. Не искам сладникавите разговори и тромави обяснения в това или онова, не искам да я водя на кино, не искам да си "споделяме," не искам да "излизам" с нея, не искам да се държим за ръце и да се гледаме влюбено. Не че имам нещо против тези неща, но за мен те представляват само традиционно утвърдената досада по пътя към най-важното, за което все още не успявам да я навия.
Искам нежния и език, искам зърната на гърдите и, искам влажната и путка между широко разтворените бедра, искам допира на просълзената копринено-гладка мекота, която се разтваря за да ме пропусне и любовно ме обгръща и гали докато се плъзвам навътре, искам звука на всеки сподавен стон, който тласъците на бедрата ми ще изтръгнат от гърдите и, искам..."просто" да я чукам..."просто"...като фасул.
Казвам и, но не ме бива в приказките. Думите грозно скърцат в устата ми, търкалят се неравно като скални отломки, и се разбиват в краката ни на остри парчета. Така и не чувам какво съм казал.
Тя ме гледа с укор и презрение. "И ти си мръсник, като всички останали."
"...Като всички останали." Не съкровище, аз съм твоят мръсник -- мръсникът, чието сърце бие само за теб. Яд ме е, че се държи като повърхностна овца и ми пробутва мухлясали морализми от времето на баба си, яд ме е, че не мога да и обясня колко много означава за мен, че и аз не разбирам защо я желая, защо точно нея от всички путки наоколо, и че в това няма нищо "просто." Искам да разбия измисления и свят на парченца, за да мога да я приютя в моя...хм...истинския...
Тя си отива. Гледам с отчаяние как последните песъчинки на времето ни заедно изтичат между непохватните ми пръсти. Чувствам се като животно в клетка. Искам да я погаля, но ноктите ми я драскат. Искам да и обясня, но от гърлото ми излиза само жален вой, а от устата ми капе отрова. Губя най-скъпото си същество, и ужасът от това ме сковава. Животът е сън, пълен с болка и омраза.
Тя си отива. Отива да се изчука с някого -- с когото и да е, само да не е мръсник, и да не я дразни колкото мен. Мечтата ми ще се претвори в горда резка върху таблата на нечие легло. Магията на живота ми ще бъде нечие съботно-неделно развлечение. Душата ми се превива под непосилния товар на унижението.
ТРЯС-С-С!!!
* * * * *
Бавно, и без особено желание, събирам разпилените парчета. Едно по едно, намирам ги и ги залепвам едно за друго, последователно и методично. Бездруго нямам кой знае какво за правене. Животът е сън, пълен с досада.
* * * * *
Един слънчев ден с изненада осъзнавам, че животът ми вече не е мизерен и окаян. Болезненият спомен на загубата вече не ме преследва нощем, забравил съм лицето и, смеха и, усмивката и, очите и. Трудно ми е да повярвам, но споменът вече не изгаря душата ми, не обсебва съзнанието ми. Тя вече не е "Тя," нито дори "тя," а просто...някоя си там... Небето отново е синьо, тревата -- зелена, и птичките отново пеят. Животът продължава. Е, в дебелите книги пише, че така трябва. Време беше, просто не вярвам че съм дочакал деня.
* * * * *
От тъпо деформирания thumbnail ме гледа неясна физиономия. Знам че е тя. За 15 години, мисълта за нея вече ми е писнала.
Някой в дъното на съзнанието ми отвреме-навреме поглежда крадешком към снимката и ме дърпа за ръкава. Водя безумно тъп разговор с 20-годишното си аз.
"Да хвърля едно око, а?"
"Мпфхм?...не беше в тоя frame, във вътрешния...F5"
"Колко ли се е променила..."
"Бах ли ма'аму...F6...откъде се взе тва NPE сега..."
"И все пак..."
"Имаме работа бе, келеш, не ме занимавай с глупости."
"Тогава утре?"
"Тц, и утре няма да искам."
В един момент, и двамата -- аз, циникът, и аз, все още 20-годишният хъшлак -- се пресягаме и щракваме върху линка - "А'е да приключваме, че има и други работи" - "Мхм...що се бави толкова?"
Гледам снимката с лека насмешка -- вечер е, в приповдигнато-заядливо настроение съм. Изглежда малко поувяхнала (с леко усилие потискам злобата си и прогонвам следващата си мисъл.) Не, почти не се е променила. Погледът ми пробягва по усмивката, спира се за кратко на едва забележимите тръпчинки, и внезапно потъва в очите и...
А твои, твои глазища
Твое имя на заборе
Я согласен выпить море
Лишь бы доползти до днища
Господи, тази усмивка...
Спомените внезапно оживяват, надигат се като вълна, и се стоварват яростно върху мен. Спомням си как копнях за тази усмивка, как я исках само за себе си, как бях готов да убия всеки който дръзнеше да посегне и за искричка от нея. Спомних си как ревнувах от всичко и всички, които я правеха поне една идея по-щастлива.
За 15 години така и не намерих сили да си призная пред себе си какъв глупак съм бил. 15 години сглобявах парчетата накриво, така както повече ми харесваше, за свое собствено успокоение.
Премигвам глупаво в лъчите на усмивката, подарена на друг. Душата ми жално вие под товара на спомените. Ако можех да я питам...Ако можех да и кажа...
ТРЯС-С-С!!!
* * * * *
Нямам сили за нова драма. Поемам дълбоко дъх, и бавно потеглям...да събирам парчетата.
Животът продължава.
|
|