Мостът - среща на времето и неговото изчадие
дата: 19-02-2008 @ 00:00:00 EET
рубрика: литера-туря
Тази история не е нито обвинение, нито изповед, тази история не е приключение,защото смъртта не беше приключение за онези, които се изправиха лице в лице с нея.
Тази история е просто опит да се разкаже за едно поколение, което въпреки, че оцеля от гранатите, бе унищожено от войната.
---------------------------------------------------------
Тази история не е нито обвинение, нито изповед, тази история не е приключение,защото смъртта не беше приключение за онези, които се изправиха лице в лице с нея.
Тази история е просто опит да се разкаже за едно поколение, което въпреки, че оцеля от гранатите, бе унищожено от войната.
Стоя на моста и гледам изгрева. Вдишвам хладен и свеж въздух. Вали! Дъждът сякаш ме преражда. Капчиците падат в реката и образуват малки кръгчета, които се губят в множеството други, като тях и остава само спомена. Спомени. Спомням си за изгубената младост, изгубена някъде по окопите. Всъщност не беше толкова отдавна, беше преди не повече от два дни. Преди два дни бях на седемндесет и те бяха на седемнадесет. Те. Призраци бродещи в сумрака на войната, както и аз. Те, двамата..останалата част от моя клас, два дни преди преди прекратяване на военните действия единия с откъснати крака от граната и изтичаща кръв, а другия тичащ да му помогне. Те. Единия умрял от кръвозагуба, другия, от попадение в главата..вероятно снайперист, този ден беше тихо. В този ден двама загинаха, хора, войни...както и другите двадесет и седем, при които отидоха, биеха се....биеха се за тези, които, когато умряха за тях биещите се, не го сметнаха за толкова важно, за да го включат във военното комюнике. Задоволиха се с лаконичното : „В Центъра нищо ново.09.11.18”
Излишни мисли. Излишно е, излишно се натъжавам. Грабвам пушката и започвам да удрям с всички сили където ми падне, викам, плача...първична ярост.
Чувам стъпки, и отделни думи, още не мога да се осъзная...опитвам се да дойда на себе си. Някакъв видимо доста възрастен мъж ме хваща и ме разтърсва, крещи ми нещо, не го чувам, виждам го, но сякаш в мъгла.
Водата се стича на вадички по лицето ми, слива се в едно със съзлите ми, сякаш светът от който вече съм толкова отчужден се опитва отново да се слее с мен, но аз не мога...вече съм отчужден, вече съм друг. Усещам как капчиците падат по мен, сякаш опитвайки се да отмият всяка прашинка от войната. Да, но войната остави петно, кратер.
Човекът продължава да се опитва да установи контакт с мен, вече изглежда доста загрижен.
- Момче, осъзнай се, момче, чуваш ли ме?! – крещи старецът.
Поглеждам го.
- Да..аз..аз....добре съм. –казвам и се подпирам на парапета, едва ли не нищо не е станало, не съм крещял и удрял до сега, а съм гледал гледал пълнотворното спокойствие около мен, мислейки.
- От Батареята „Есен” ли си, разпуснаха ли ви?
Натискам спусъка. Право в гърдите.Поглежда ме втренчено и издъхва, още недоумяващ какво се случва.
Много пъти са ми казвали, че съм от новото поколение, гнилото, което война няма да види, нито ще бъде омачкано от живота, както ‘те’ – великите родители, баби и дядовци, които ни докараха това, са били ‘мачкани’...говеда.Мръсни, гнусни, долни говеда! Видях войната, видях смъртта, даже и се гледахме в очите... бях мачкан...и какво от това? Живях ли? Не, бях прекалено зает за да си пазя живота, за да го живея... някога. Да, на седемнайсет съм..и какво от това? Младостта ми е загубена, живота също. Цял живот ще живея със спомени, твърде неприятни за да мога живея с тях. Цял живот ще слушам, че съм от поколението, което въпреки, че оцеля от гранатите, бе унищожено от войната. Няма смисъл.Аз съм такъв, каквото и времето, в което ‘живях’, аз съм машина за убиване, нямам бъдеще, няма цели..имах идеали..да,преди..сега съм моралнопропаднало животно, което само може да убива и да мисли..да мисли и да убива..е, на това ме научиха, а аз научих, че ние сме такива, каквото е времето, в което живеем.
Имам още един патрон.
Последен изстрел, последна горчива усмивка, последено вдишване, последен удар на сърцето, последна мисъл, последен изстрел.
Nil desperandum?
|
|