ТОЙ
дата: 05-03-2008 @ 10:40:36 EET
рубрика: злоборадостно
Извън любовта няма нищо. Дори онова, което за кратко
е лишено от нея, неистово я търси и се стреми да я
отдава, тоест можем да кажем, че и то живее в лю-
бовта, за любовта и от любовта.
Мъх Чоу
Той беше изключително обикновен човек. Всъщност беше в много по-голяма степен изключителен, отколкото обикновен, но като повечето от нас не желаеше да бъде себе си – което го правеше типичният среден гражданин.
Живееше в малък апартамент в центъра на столицата, работеше някаква скучна работа и ако случайно умреше в офиса си, никой дори нямаше да разбере какво се е случило заради огромната купчина бумаги на бюрото му. Вероятно тъкмо така и щеше да умре – някоя петъчна вечер, заринат в документи, и чистачката щеше да го открие в понеделник сутрин, когато вече би имал приятен лимоненозелен цвят. Поне това си представяше в късните часове, когато по телевизията нямаше нищо интересно.
Може да беше неотличим от хилядите други хора по улицата ( за което бяха виновни техните очи), но имаше нещо, което никой от тях не притежаваше. Огромни запаси от любов. С чували. На буци.
Любов към котките.
От съвсем мъничък се разбираше добре с всякакви животни – далеч по-лесно, отколкото с който и да е човек. Обичаше да наблюдава птиците, можеше да влезе необезпокояван в къща, пълна с кучета, по едно време го беше пипнала гореща страст към влечугите, но нищо не можеше да се сравни с онова, което изпитваше към котките. Именно то го беше накарало да избере тази тиха уличка – там имаше устойчива и многобройна котешка колония, заведена до последния косъм в регистрите на паметта му. Сутрин излизаше минимум половин час по-рано за работа, защото спираше да си поговори с всяка срещната котка. Е, поздравяваше и съседите, разбира се.
Професията му беше свързана понякога с дълги пътувания. И докато след приключване на основната част другите разпиваха или обикаляха забележителности, той търсеше котки. Местата, където беше пребивавал, всяка улица, на която беше стъпвал, отговаряха в съзнанието му на определена котка . Родната му кооперация – стоманеносива женска с бяло петънце на ухото, сигурно вече покойна. Първата му квартира – дебелата котка на хазяйката, скопен мъжки с изражение на будистки свещеник. Първият му собствен апартамент - тигрово коте на име Съни. Вторият собствен ... без котка. Стълбищната рижава прелест се водеше почти негова, но не се задържа достатъчно, за да я нарече своя.
После се премести в друг град, в малко селце, пълно с всякакви котки*, върна се в столицата, отиде за кратко в чужбина ... Този период не можеше да свърже с нищо определено, защото там котки се намираха трудно. Хората държаха лично да замърсяват градовете си.
Помнеше само няколко писани в специални чанти за превоз, с които успя да поговори в самолетите. Естествено, наложи се да се запознае и със собствениците им, но контактът с животните така му липсваше, че го направи почти с удоволствие.
Когато Безкотковата епоха най-сетне свърши, той сметна, че е открил щастието. Обсипваше питомеца си ( скотиш фолд) с толкова много грижи и обич, че предизвика съдбата и малкото същество един ден замина да лови лунни плъхове – което го опустоши напълно. Месеци наред не можеше да се възстанови, и дори колегите започнаха да му обръщат внимание. Но той не искаше вниманието им. Точно обратното, искаше да бъде оставен сам с мъката си.
Оттогава любовта му бе заключена със седем печата и боязливо отпускана – на час по лъжичка, за уличните котараци в стария градски център. Лека-полека бе вкарал чувствата си в калъф, като героя на Чехов, и май само намеса на съдбата можеше да го извади от консервената му кутия.
Не обичаше много зимата . Тогава котките се скриваха по мазета и тавани и той отново обръщаше поглед към небето, за да следи птиците – неговата първа любов в животинския свят. Оставяше трохи на перваза на прозореца, а после усмихнато гледаше врабчетата, които се биеха като същински гамени за оскъдната храна. Харесваше старата поговорка “ Наръси трохи и птиците сами ще долетят”.
През пролетта танцът на живота постепенно увличаше и него, колкото и сдържан да беше по природа. Тогава именно играеше любимата си игра – сядаше вечер в дворчето на блока, затваряше очи и съзнанието му започваше да тъче светли паяжинни нишки към всяка котка в околността. Когато ги отвореше, било след десет минути, било след половин час, от ъгълчетата на двора към него присветваха диамантените блясъчета на котешки погледи.
Отново притваряше клепачи, избираше някоя от животинките и я викаше без думи, само с мисъл. Често не идваше нито една, нерядко се отзоваваше друга котка, но когато се получеше... когато се получеше, на Земята имаше един щастлив човек и една обожавана маца. И десетина пренебрегнати, разбира се.
После им даваше гранулирана храна в чинийки за еднократна употреба, сипваше вода в пластмасова купа и се прибираше. Ако не можеше да заспи, което му се случваше често, излизаше и играеше пак. Нощем котките бяха повече, а хората много малко – идеалната ситуация.
Така течаха дните му – доста еднообразно, но той не изпитваше чувството, че пропуска нещо. А едва ли има по-сигурен белег, че наистина пропускаш нещо.
Беше лято, сутрин, време за работа, отново му се спеше и докато търсеше с подути очи ключалката на вратата, чу зад гърба си тихо и обнадеждено “мяяяк “. Обърна се, погледна в краката си и сърцето му прескочи два удара.
Котето беше черно, кльощаво и глуповидно, с впечатляващи бели мустаци и очи, зелени като ирландска поляна след дъжд. С една дума – неустоимо. Оставяйки ключа да виси като обесен от бравата, той клекна, притисна го до себе си и се зачуди откъде е дошло. Както споменахме, котките, котенцата и котараците в радиус от три километра се водеха на отчет в услужливата му памет, а това не беше там.
След като го включи под номер 243, се запита как ли е попаднало пред неговата врата, докато решеше бакенбардите му с пръсти. И разбуденият му от емоцията мозък бързо изплю отговора – под душа несъзнателно бе започнал да плете топлата си паяжина, а това коте, сигурно млад член на таванната популация, се бе отзовало. Входната врата се затваряше автоматично, така че не можеше да е влязло отвън.
Той вдиша дълбоко, умилявайки се от бебешкия му мирис, и си каза, че всъщност бе крайно време провидението да се реваншира за миналогодишната загуба. Беше готов отново да има котка. Всъщност не можеше да си представи, че няма да има тази.
После надигна глава и дъхът му отново спря.
От горната площадка го гледаше жена. И нейните очи бяха зачервени, но от сълзи, беше облечена в джинси и тениска, и въпреки това красотата й го стисна за гърлото като менгеме. За пръв път имаше мъркащо коте в ръцете си, а беше по-впечатлен от човек в непосредствена близост. Което е по-любопитно, човекът в непосредствена близост също изглеждаше като разтресен от токов удар. Активната част от съзнанието му си каза, че ще да е заради котето.
- Вие сте го намерили ... – промълви жената. По-скоро момиче, поправи се той, след като менгемето го отпусна с някой и друг милиметър. – Благодаря Ви, нямате представа колко съм Ви благодарна ! Мислех, че се е загубил окончателно ...
- Ъъ ... моля. – успя да каже той. След това се съвзе достатъчно, за да качи стъпалата и да й подаде Изгубения Кивот, който рече “мяк”. Тя го пое внимателно и продължи да гледа него вместо любимеца си. После протегна ръка и каза :
- Името ми е Мария, аз съм новата Ви съседка от девети апартамент. Заради Мъхчо още не съм направила закуска, но Ви каня на палачинки. Това говедо много ги обича .... надявам се, и Вие.
- Обожавам ги. – с пресъхнало гърло отвърна той. – Впрочем, казвам се Александър. Приятно ми е.
Този ден за пръв път от много години той не отиде на работа. И никога повече не си помисли за трупове с приятен лимоненозелен цвят.
* Тоест, в Рая
|
|