Разнесеност
дата: 02-04-2008 @ 10:03:03 EEST
рубрика: по света и у гъз
Решихме ние да одиме на концерт на Аморфис с жената... Ами не точно. Аз бех решил да ода. И тъй като се бех изхитрил да ида на Апоклиптика и на Соулфлай без нея, тя най-кротко ми обясни, че ако зема да пóвтора тоя номер с Аморфиста, тя лично ш’ма светне на нов начин да си епилирам ташаците, а именно – скалпиране*. Решаваме да отидем у Линдау. Баш на границата. От едната страна говорят на Баварски, от другата – Тиролски. Швейцарците и помежду си не се разбират. Европейски езици говорят бай Иван Циганина и брат му.
Поради некакъв още неизвестен подтик рекох да звънна на Филипоф. Мани ти другото, и му звъннáх. Заеби, ма той и се нави... Тук може би е моментът да спомена, че като карам малко по малко се изнервям. А аз карам. Всеки ден пеесе километра до работата и пак толкоз обратно. Всеки петък шестотин километра до жена ми и в неделя обратно. За Филипоф в този случай изборът беше да се държи много кротко и за всеки случай да си носи вазелин...
Е не си беше земал. Зема си уиски. Освен това ми дойде наквасен. И реши да ми навигира. “Тука,” вика, “че слезеш от главнио път, че минеме през едни села през една Швейцария”, т.е. нáпреко. Каква станá тя, въртехме се като гламави по горите тилилейски, губихме се, Филипоф слизá да пикае, на мене ми паднá пердето, после по капако имаше червени петна, ама той Филипоф ме успокои че не бил бил честен... за какво говорехме? А, пътя, та накрая излезохме на същия тоя главен път, като междувременно в едно село ме щракнáха за спомен.
Еле по едно време Филипоф заспа, с което ме освободи от намерението ми да му организирам лобно место у Шварцвалд. Останали без навигатор, земахме да следваме табелите и я виж ти – Линдау. Спрехме на една бензиностанция да нараним дзмейо и да питаме за залата. Каката на касата – колан с капси, пиърсинг на веждата, както и преполагах ме ориентира без да се замисли. Докато палех колата Филипоф се понадигнá: “Аааааааагррррррррррввввввееее?” – “Не бе, спрехме да питаме за залата.” – “Знхсазчнемойтсопраитсми!” и заспа преди да имам време да докопам първия по-тежък предмет и да почна да го лупам по главата.
Нейсе, те ни и нас пред залата, половин час до отварянето на вратите. Залата – част от некакъв комплекс, явно играе ролята на местния еквивалент на Базън дискотеката**. Покибичихме половин час ние на студа и айде, земаха да ни пущат. Ние сме резервирали места по интернет, вътре една листа с резервациите, минаваш, казваш си името, даваш шеснайсе кинта, получаваш печат на китката, да си те познаят, ако решат постфактум да те искат за булка, и разгеле – вътре. Вътре – мека кожена мебел от шеесе и втора, ниски мраморни масички от шеесе и четвърта, големио снег, абе се едно съм у Коки***.
После се оказá, че това било антре, а у залата още не пускáли. Земахме си по бира. Седнáхме като бели ора на ниската кожена мебел. Докато пийнем по едно и хоп- залата отворена. Айде вътре. Макар и изненадващо за мнозина Филипоф си строши главата нанекъде, ние предвидливо се нанесохме в срещуположния ъгъл. Излезнá първата група – Инсомниум. Като запраа тия младежи на мене ми паднá чеенето – стил близък до тоя на Аморфис, чисто свирене, добри вокали, залата с капацитет към триста човека и озвучаването – перфектно. Солата на китарите се припокриват частично с вокалите – красота ви думам! По-късно попрочетох малко, те даже не били професионална група – сите си бачкат/учат, единият даже за хирург специализира... Вокалът даже на немски говори, нема надувки, нема никой. Дейба майка му дейба, сетих се за Кирил Маричков, дето разпряваше, че, видиш ли ти, Щурците били българските Дийп Пърпъл, ма начи таковата, системата им пречила да издадат трийсе албума... Както и да е, без да се отплесвам – много добре беха момчурляците. Викам си, тия като подгряваща група им ебаха майката на Аморфисите.
Следващата група така и не им фанáх спатиите какви се строяват. Наредили се шестима като кегли един до друг на сцената, вокало с некакви потури, с некаква плетена шапка-идиотка, дере се там нещо, ич не можах да им схвана идеята на тия братовчеди, та отидохме да пийнем по бира. Голема грешка! Гледам си телефона – петнайсе пропуснати повиквания, кой – Филипоф. Еле по едно време се изръси и той: “Айде да си одиме!” – “Ей са кой ти не ебе путката майчина на тебе...”, жената ме отвлече нáстрана, да не ме изфърлят за побой.
Влезнáхме у залата, след малко се прибраха художествените самодейци и не щеш ли ти – Аморфис. Както се оказá малко по-късно, притесненията ми относно Инсомниум са били напълно неоснователни – тия свирят по-добре от студийните албуми. Вокало верно си превключва ефектите на микрофона и, за вас лъжа, за мене истина, си взима грухтенето и високите едни след други като пич. После ясно – свирене, бисове, Black Winter Day за финал, автографи на първия ред и кой откъде е. Ние с жената фанахме Филипоф за врата, метнахме го на задната седалка, прибрахме му остатъка от пиенето и хай през Шварцвалд обратно към дома.
Как не заспах по пътя, аз си знам, ма така или иначе в два и половина сабалем си бехме у селó. Разтоварих Филипоф пред квартирата на некаква рускиня, връчих му бутилката и го засилих с един шут към вратата. Прибрахме се ний с жената и даже си отспахме като белите óра.
*Жена ми е цивилизована. Никога не ме е плашила със спиране на секса. Или свирките. Хомо хомини лупус, дето са рекли древните роми, или човек човека лупа... абе човещинка.
**Базън е едно село некъде по северна България, Плевенско май, ама утепай ме, ако знам точно. Та в Базън имáло много голема дискотека. Ама аз не съм бил. Бил съм веднъж у Плевен, летото, от жегата ми се разтопи пластамасата на огледалото на колата и термометъро беше паднал и се беше строшил... После как се чисти живак, мамата си ебало... по два пъти на ден.
***Коки – къде точно да започна? При настъпването на демокрацията, кино-видео клубът на Банско (както и киното между другото) беше превърнат в заведение. За обзавеждането, сигурно се сещате де – ниска кожена мебел и мраморни масички. Та по темата за Коки – веднъж с колежката ски-учителка Ваня (към метър и седемсе, готини цици, хубава физмония, свестна фигура, възпитаничка на Френската гимназия****) излизаме с група наши група ученици по кръчмите на Банско. Учениците – евреи, на възраст между двайсе и трийсе, шоу отсекъде (пет дзвезди). Ваня ни води в едно кафе – чистичко, спретнато, като извадено от кутийка. Един от ученичите (2 х ***): “That’s a coffee shop, I don’t want a coffee shop, I want a pick up bar!”. Понеже английския ми е лабав, питам за уточнение: “Бе т’ва да не е такова, дето се ебе по кенефите” – “Именно!” – “Ми айде към Коки тогаз!”. Ваня ме поглежда ужасено: “Сашо! Там има бъи!” Бе ние точно такова търсехме, ма оди обяснявай на жена...
****Всяка една ски-учителка трябва да знае френски. Устно. И да не я е гнус от миризмата.
пет дзвезди: Примерно, една от каките паднá и се уплаши лошо. Какво предприемам аз – айде на гръб (поне седемсе кила, ше знаете) и Аспен по склона. Долу я нося към една от кръчмите а там ме пресреща Яне (летото колега-тракторист, зимата – машинист на рактрака): “Шо я носиш туа, я я нóси в гората!”
2х***Еал. Както казах – евреин. Иде от пясъка човекът. Първия път си беше обул чорапогащник, над него – дълги гащи, над тях – анцуг и най-отгоре – грейката. Беше като космонафт на пистата... Тука обаче приключвам със ски-учителските простотии, че писанието заплашва да прерастне в повест...
|
|