Нещата от живота (Part 2)
дата: 17-06-2008 @ 00:00:00 EEST
рубрика: дневникът на


по изричното желание на fscommand, ето и част втора. Съжалявам (повече от теб) че няма да е с настроението на пърата

Цял ден се сгледаме със Селия като котки в самотна задна улица.

При всичкия ми цинизъм, започвам леко да се развълнувам. Просто е разкошна. Извивката на врата й, дългите й фини пръсти, сладкият й задник за който твърди че е твърде голям понеже откакто не танцува професионално е качила 10кг, а всъщност е ходещото определение на съвършенството.

“Ще ми помогнеш ли за това?”, “Ще ми помогнеш ли за онова?” – дългите й пръсти се плъзгат в дланите ми. Уж по приятелски, а космите на врата ми се наелектризират от допира й. “Няма проблеми” – отегчено казвам. Не може да се разчита на сигнали подадени от жени, които искат от теб нещо.”You know you’re my favorite” – отговаря тя с най-пленителната си усмивка. Неизвестно защо радарът не отчита нищо по скалата. Или просто вече съм се оплел в много параноя. Болезнено трезвен съм също. Това хич не помага.

Въртя се уморено на едно място. Тя отново идва. Мълчи усмихнато известно време и после пита “А ти какво ще правиш тази вечер?” Обръщам се с полуневярващ-полу-очакващ-да-спечели-шестица-от-тотото поглед. Как да й кажа, че ще се алкохолизирам с подръчни материали, съвсем сам и най-вероятно ще свиря Pantera докато припадна в ранноутринен пиянски сън.

“Ми, ще видим. Планове – разни.” – отговарям неопределено с неутрален тон. Тя - “Ами ние с ...(кратък списък от общи познати)... ще ходим в ...(доволно заведение, където бирата се лее като вода и е отворено до късно)... Смятам че и ти трябва да дойдеш. Искаш ли ми телефонния номер?”

Чувствал съм се и преди така. Когато на масата за покер държиш асо и поп а на зеленото сукно стоят усмихнато два попа, девятка, четворка и последната карта се обръща в откровено ухилено Асо Пика. А играчът отсреща си бута всичките чипове на масата.

“Ми, може, ще видим” – отговарям полузапазил самообладанние, но отново радарът нищо не отчита. Неизвестно защо.

В следващите няколко часа Селия ми напомня поне 4 пъти да дойда и преди да си тръгне подхвърля закачливо, че вече съм обещал. Очертанията на устните й носят обещание за безсмъртие, за спасение на грешната ми душа, за онази изгубена или ненамерена близост, липсата на която ни задушава всички.

След работа се разбираме с брат’чедчето Лукас къде кога и как и работата е уговорена. Неизвестно защо ентусиазмът ми се губи постепенно докато не стига до нулата докато се прибера до вкъщи. Стоя под душа. Излизам мокър, пръскащ вода навсякъде, коригирам си леко катинарчето и отварям google maps да видя къде беше т'ва заведение да го еба. Нищо не пия, нали трябва да карам мамка му мръсна.

Оказва се че дънките ми Hollister откровено не ми стават повече. Имайки предвид че тренирам само спортно гребане с лъжица и спортно вдигане на шише, не е точно изненада. С 301 зора се натъпквам в тях като оставам горното копче откопчано и пристягам колана на (почти) приемлива ширина. Иска ми се да кажа култовата си фраза “какво значение има”, но осъзнавам че има. И то огромно. Йеби го. За 5 минути не може да се заличат хроничните повреди на системата нанасяни месеци и години наред.

Докато се натуткам, братчедчето Лукас звъни от мястото на срещата. Успокоявам го, че съм на път докато си обувам обувките. Настроението е повече от странно. Все неизвестно защо. За да допълня необичайността на вечерта забирам за колата диск с руски поп и диско мп3ки и се понасям по улицата. Страничен наблюдател би помислил, че по улиците жули обикновен руски рогач из предградията на Санкт Петербург.

Пристигам доволно закъснял. Няколко минути по-рано съм получил смс че са седнали отвън в бирената градина. Захождам бавно, прозорците свалени, от колоните пердаши съмнително руско поп парче. “Фатката е да си различен” – както беше казал некой. Фиксирам ги как са насядали. Повечето обръщат глава да проследят червеното купе, което бавно преминава, включително и Селия. Махвам им разсеяно и паркирам наблизо.

Запътвам се към бирената градина, повдигнат на 4 сантиметра от кожените си ботуши Skechers, с черно кожено яке Calvin Klein, титаниева огърлица почти плътно около врата и титаниев пръстен на средния пръст на дясната ми ръка. Черна фанела с подозрителен сатанински мотив допълва гардероба на този, на който съм решил да се правя тази вечер.

Повечето около масата са познати лица. Останалите не съвсем. Подавам ръка на този, на онзи. Неква бледа путчица седнала в края ми подава ръка. Хич не й запомням името. Уж гледам всеки с който се ръкувам в очите, а с бялото на очите си гледам Селия, която стои редом до тъпкача си. Близостта им е съвсем очевидна и неприкрита. Изведнъж блесва светкавица в ума ми и загрявам защо радарът не е отчитал нищо цял ден.

Сядам и си поръчвам тъмно наливно. Носят ми една халба, а аз имам нуждата да изпия проклет океан от New Castle. Не шибана халба.

Най-гадното е че пичът е готин. Симпатичен, приятен, не е некъв “лозАр”. (непреводим емигрантски термин. Уж като “loser”, но с български оттенък). Кататоничният ми мозък започва да изравя факти, изпуснати реплики, на които не съм обърнал внимание и постепенно конструира картината. Пича е програмист в местна (добре известна) софтуерна фирма. Прави пари на месец сигурно колкото половината на масата събрани. Може и повече. Буквално издържа Селия. Плаща й всичките сметки. Често и наема. Пичът е вероятно някъде към 23.

Обръщам треморен взор към брат’чедчето Лукас от дясната ми страна. Опитвам се да поведа неангажиращ разговор добре осъзнал в к’ви лайна съм се набутал. В момента какви са причините, по които Селия е решила да ме покани на т’ва мероприятие нямат никакво значение. Тънкият мирис на лайно се усещаше от началото. Хвърлям си асото и попа на пода. Поглеждам ги, настъпани от подметката на ботуша и се оказва че са двойка купа и седмица спатия. Нервно решавам че си изпивам бирата и се омитам. Селия и братчедчето Спенсър си гукат като гургулици на пролетна стряха. Иде ми да скоча и да му навра халбата в гърлото. Заедно със зъбите. Паралелно се усмихвам и само и само за да не ги слушам, си вадя мп3 плейъра и си слагам само лявата слушалка (блокирайки аудиото откъм тяхната страна) и удавям болезнените си настроения в “The Elephant Man’s Alarm Clock” на Buckethead.

Братчедчето Спенсър е всъщност съвсем приятелски настроен. Както казах – готин пич. Проблемът си е мой че искам да му еба гаджето. Лигавя се, говоря глупости. А всъщност се моля земята да се разцепи и да ме погълне в адския огън, който и без т’ва гори в мен. От немай къде се местя на другата страна на масата. Заприказвам се с безличната девойка. Тя всъщност се оказва че не е никак безлична. Просто надрусан от емоциите си към Селия хич не съм я забелязал. Казва се Мери. Заприказваме се. След точно 3 минути хич не се сещам коя беше Селия, какво съм си мислил за нея и какво ми е казала тя. По едно време Мери тръгва да си ходи. Полу-нахално полу-нахакано и вземам телефонния номер. Леко е изненадана. Нещо споменава за България, което не мога особено да филтрирам. Но вероятно е било с “екскламационен” характер, че българите и ние сме хора. Еба ли го. Ще види тя кон боб яде ли и магаре леща сърба ли.

Мери си тръгва. А аз оставам там, ангажиран в безполезен разговор със Су-Джин от братска Южна Корея. Селия и Спенсър цокат бира. Ядат хамбургери. После отиват заедно до тоалетната. Като се връщат още по-усмихнати и щастливи установявам че съм емоционален инвалид, защото вече не ми дреме изобщо. Неква путка, некъв рогач... буквално какво значение може да има.

Уж всичко е точно и всичко е шест. Тръгваме да се пръскаме. Докато се доразправяме с братчедчето Лукас аз гледам с половин око как Селия и Спенсър се натискат непринудено на паркинга и после се товарят на футуристичната му Хонда Елемент, която на мен ми изглежда като голям кашон на колела, но минава за много “hip”.

Докато си вземам довиждане с Лукас и приятелката му осъзнавам че мразя т'ва леке Спенсър със цялата си същност. Списъкът е дългъг. Може би го мразя, защото е роден тук и не е трябвало да се справя с 1% от лайната, през които аз съм трябвало да премина. Може би го мразя, защото целият му живот е вървял в една насока и както казваме в България се е “реализирал”. Може би го мразя, защото единственото човешко същество към което съм си позволил да изпитам нещо през последните години тази вечер ще му смуче пишката. Може би го мразя защото, когато аз умра той все още ще живее усмихнат, финансово стабилен и удовлетворен. А истината е че не ми дреме за нищо от това... Мразя го защото просто е тук. Сега. С нея.

********************************************************************

Денят нахално ми бръква в очите с пръст. Изпсувам и майка му и леля му и татко му и се завивам през глава. Снощната вечер изглежда като далечен кошмар. Но не мога да заспя отново. Сядам в леглото и се оглеждам. Същата стая. И аз съм същия идиот.

В момента, в който осъзнаеш че животът не съществува, се събуждаш от глупав сън в реалност от която ти се разтракват зъбите. В такъв случай най-мъдрото, което можеш да направиш е с възпитано нетърпение да чакаш да умреш.

Отварям си бутилка Leinenkugel’s Creamy Dark за закуска. Спокойно, всички цели се постигат. Както казват one day at a time… one day at a time…






статията идва от E-bane - Even Better Than The Real Thing (Literaturen Front)
http://www.e-bane.net

URL-ът на статията е:
http://www.e-bane.net/modules.php?name=News&file=article&sid=2788