“И т’ва е всичко”?
дата: 08-01-2009 @ 00:00:00 EET
рубрика: на всеки в устата
И в курвенско безверие тя протегна ръка. Стената беше мокра и студена. Пожълтелите плочки носеха допира на нещо непознато. Тя се приведе почти на две от спазъма в стомаха си и повърна върху немития под. Някой блъскаше по вратата.
- Алоу, излизай ма...
Непознатият женски глас, дали с откровеното си нахалство, дали с настойчивия си тон предизвика още един спазъм. И тя повърна отново опитвайки се да се задържи права върху токчетата, които се хлъзгаха по съдържанието на стомаха й на пода. Другата й ръка опря насрещната стена на тоалетната и тя някак успя да се закрепи в почти хоризонтално положение. Беше пикала права. Тоалетната чиния не подлежеше на описание. Гласът отвън, явно дочул недвусмисления звук, се отдалечи псувайки тихо. Жуженето на луминисцентната лампа използва затишието за да се натрапи неканено. Сякаш имаше за цел да умъртви изцедената й душа, а започваше скромно с болезнено издевателство над ушите й. Жени пусна водата да тече в малката мивка и си изми ръцете. Сапун разбира се нямаше. Нажабурка се и се изплю. Водата в мивката се завъртя, придобила нов цвят и си проправи път между намачканите фасове за да изтече в канала. Инстинктивно плисна шепа вода в очите си и се взря в бледото си лице с вече разтекъл се тъмен грим.
- Господи... – почти изплака тя.
После се изсмя на себе си и разтърка очи. Вероятно за пръв път произнасяше думата на глас. Отново протегна ръка... и тогава забеляза светлината, която се прокрадваше като тънък лъч през малката дупка в ъгъла над казанчето. Тя постепенно се усили пред невярващия й поглед, докато не удави луминисцентната лампа, а после и всичко останало, докато не остана само тази бяла, пухкава светлина която я обви като майчини ръце и я вдигна нагоре. Мръсният кенеф се стопи някъде под нея. Тогава чу дълбокият, топъл, бащински глас. Вероятно бащата който никога не бе имала би трябвало да звучи така:
- Евгения, искаш да говориш с мен, мое дете?
Жени мълчеше полу-невярващо полу-уплашено сред този топъл облак бяла светлина неразбирайки откъде идва този глас, който чуваше за пръв път, а звучеше толкова познат. Върховете на ботушите й се поклащаха в безтегловност.
- Аз... – опита се да каже нещо тя.
Чу се някакво шумолене, лек полък се спусна през дланите й и изведнъж се оказа седнала някъде. Някаква стая. Бялата светлина омекна и тя успя да се огледа. Стоеше седнала превита на две в малък ученически чин. Краката й не се събираха съвсем отдолу и токчетата на ботушите й се захлъзгаха настрани. Полата й се беше качила почти на кръста. Омазаните й с грим пръсти оставяха черни отпечатъци по снежно-бялата повърхност на бюрото. Никога не се беше чувствала по-неудобно.
- Къде се заблуди, мое дете? – гласът сякаш идваше срещу нея, не всъщност отзад, отвсякъде. Не можеше да определи посоката.
- Кое? – не разбрала съвсем измънка Евгения.
Междувременно от бялото небитие наоколо срещу нея се дестилира образът на мъж към педесетте, в снежно бял костюм. Косите му сивееха, а очите му горяха с непознат пламък. Устните му бяха разтегнати в толкова искрена усмивка, че изглеждаше свръхестествено. Но не беше ли такова и всичко наоколо?
- Ти беше такова щастливо дете, обичаше да рисуваш котката на съседите, да цапаш из локвите след дъжда, с Теодора и Катя така обичахте да играете на...
- ... Теодора емигрира в Канада с техните когато бяхме в пети клас. – пророни Жени, уплашена от звука на собствения си глас. – Катя... вече я няма. - Подтиснати спомени нахлуха в съзнанието й и тя в недоумение поклати глава. Години не беше споменавала името й, чак от...
- Да, Теодора замина. И Катя я няма вече. – гласът не загуби никак от свръхестественото си спокойствие.
– Какво значение има. Всеки който се ражда – умира. Това е съвсем нормално.
- И когато си на 16 години ли е съвсем нормално? - разтеклият се грим приличаше на струийки черна кал, които кървяха от очите й.
- Никой не я е карал да скача от кооперацията. Понякога се чудя дали хората се страхувате повече от живота или от смъртта...
- А ти какъв си, извънземен? – нахално инжектира ирония в разговора тя и си възвърна част от самообладанието.
Той не отговори. Окуражена от мълчанието му тя продължи:
- И какви са тия лайна кой къде се е заблудил? Живота си е ебал майката. И т’ва е всичко.
- “И т’ва е всичко”? – в уравновесения глас като че ли за пръв път се прокрадна любопитство, може би на свой ред с малко ирония.
- Ми к’во. Бачкаш като животно само и некви рогачи ти се навъртат. После дежурната простотия, напред, назад, кафета, т’ва онова, каквото дойде само да удушим скуката. Ебаси живота.
- “И т’ва е всичко”? – продължи замислено гласът.
- Ми т’ва е – що, ти си мислиш че има нещо друго ли? – Евгения бе вдигнала очи и откровено нахално гледаше онзи отсреща.
Той помълча малко и после кротко добави:
- Ти търсила ли си нещо друго?
- К’во? – Жени започваше да губи търпение с тоя образ и забележително тъпите му въпроси. И въобще какви бяха тия бели стаи, чинове, столове? Сякаш се бе върнала в средното училище само дето чистачката се бе превърнала в някаква маниакално-депресивна на тема чистота. И някой й беше дал магическа пръчка.
- А ако ти кажа, че всичко може да е по-различно? Че може животът ти отново да има смисъл? Може да намериш онзи загубения рай, който душата ти така отчаяно търси на най-неподходящите места. И не е необходимо света да се промени. Просто трябва да приемеш, че по друг начин трябва да се живее, да се разкаеш за грешките си, да поискаш прошка за глупостите които си направила... – той не успя да довърши.
Жени скочи на крака от малкия чин:
- Ти к’во дядка... Почерпал си се на пазара и си решил да се правиш на Бог днеска ли? Кой си ти, че да ми прощаваш грешките и гадостите, с които живея през целия си живот? Кой си ти да вдигаш от гърба ми чувала с тухли вина който нося? Кръстовете отдавна не са на мода. Хората носим тухли. Четворки. – ехото на думите й кънтеше отразено от белите ъгли на стаята.
- Добре, за какво искаше да говориш с мен? – гласът определено бе позагубил от благостта си.
- Аз... не съм... Просто влязох да пикая и малко не бях в час. – Жени смутено разпери длани.
- Нали извика името ми и протегна ръка към мен? – гласът срещу нея се извиси почти заплашително.
- Не – пророни тя - аз само протегнах ръка към синджира да пусна водата...
Усмивката на непознатия угасна, пламъкът в очите му охладня и той с почти театрално движение й обърна гръб. Жени се опита да отвори уста и да каже още нещо, но въздухът в стаята се заизвива сред спираловидни мълнии и тя усети как полита надолу. И след това което й се стори като безкрайно падане - всичко изведнъж притъмня.
* * *
Събуди се седнала на гнусната тоалетна чиния със слепоочие подпряно на мръсната стена. Някой пак чукаше по вратата. Позна гласа на бармана Жоро.
- Шш, Жени – хапчетата са яки, а? Изпишка ли се, коте? Щото стана време вече да ми духаш...
|
|