Излязох от къщи
дата: 12-01-2009 @ 00:00:00 EET
рубрика: по света и у гъз
Излязох от къщи, защото просто се побърквам, когато се затворя за повече време. Това наистина е вредно. Пред входа полиция, много полиция. Прескачам несъзнателно някаква червеникава рекичка както се прескача локвичка. Проследих с интерес от къде се стича. Небето беше синьо и горещо, дърветата си растяха, както обичат да правят това всяко лято. Кучетата мързелуват зад блока, а котките не се виждат, но са там. На три метра и нещо височина от огромния чучур на първия етаж се изливаше кървав водопад.
Преди да осъзная какво точно става, видях как от входа две ченгета изнасят чувал. От насъбралата се тълпа разбрах, че в чувала има момиче. „Кофти е да скочиш от петнайстия”- си помислих аз и продължих нататък. Купих си вафла. После си купих още една.
Както си се въртях около спирката шест тона метал минаха на метър от мен със скорост 60 км/ч; спънах се в една кофа за боклук. Явно банда котки са обядвали вътре, защото изскочиха с крясъци и докато се усетя една ме захапа за крака, а останалите четири ми се метнаха на врата. Знаех си, че не трябва да излизам без протекторите, но вече беше късно – услужлив минувач решил да ми помогне и вкара паве.
Събудих се до младо, симпатично момиче (явно мед. сестра), което с нежен,меден глас ми съобщи, че ако не искам да си загубя работата трябва след час и 45 минути да бъда при зам. директора. Бил съм бил проспал цели четири работни дни, а както тя се изрази това е много груба проява.
- Четри ДНИ!? – аз.
- Да, проспахте цели четири дни,господине. Четири дни вие само лежахте и не сте работили. Проява на много лош вкус бих казала, много лош вкус. Гласът й изведнъж стана тих, когато заби красивите си нокти в гърлото ми и изръмжа – „Така, че си вдигай мързеливия гъз и бягай веднага на работа, както всички нормални хора! Чудовище такова!!!”
После ме натъпка с обичайния стимулиращ пакет на Фармацията, за да мога и днеска да бъда добър работник.
Както и да е, хванах автобуса. Докато пътувах размишлявах дълго по въпроса за мутиралите котки, птици и най-вече хората. Казват, че всичко е наред и т.н. Демокрация, свободен избор, прогрес, днешният човек живеел по-добре от всякога до сега. Но има нещо гнило. Не знам какво точно, но има нещо гнило.
Не трябваше да се качвам в този бус. Той беше от специалните. В него се возеха ВИП-типовете от „контрола по труда”. Медиите ги превъзнасят едва ли не като спасители, благотворители, те винаги ще се погрижат за човека, който няма какво да яде. Всъщност аз не вярвам. Те са шпиони, изнудвачи, подмазвачи, гризачи на човешка енергия. Отивам със самочувствие да си търся работа. Вкарват ми някаква куца оферта, защото знаят, че съм принуден да се съглася да им работя като роб по простата причина, че буквално ще умра от глад. Съвсем буквално. Парите, храната са в определени хора, така че единственият начин да продължиш да живееш е да правиш, каквото ти казват да направиш. (Земята я изкупиха отдавна.)
Както и да е, аз си знаех, че не трябва да се качвам в този бус. Малко хора имат право да ходят на работа с него, той е бърз, луксозен има си и стюардеса. Качих се, защото бързах и имах пропуск за него, а и си е газария - аз не съм ВИП, но когато слизам и се качвам в този автобус хората ме гледат с уважение. Обикновените хора наистина вярват,че тези ВИП-типове от „ контрола по труда” заслужават уважение, а аз обичам почитта.
Знаех си, че не трябва да се качвам в този автобус още от началото. Погледнах стюардесата. Беше нова. И не беше стюардеса. Разбрах го веднага; по очите, лицето,решителните устни, походката. Тя също като че ли разбра, че не съм от ВИП-овете; погледна ме в очите - това беше най-прекрасното „ омитай се” , което съм виждал някога в нечии очи.
Когато момичето сложи ръка на сърцето си, аз вече бях счупил прозореца и летейки навън се озовах в средата на оживеното шосе, и всеки момент едно три-тоново чудовище щеше да мине през мен. Често съм се питал как ще свърши живота ми и в тези последни мигове си мислих, че е баси тъпото да умра така – параноясъл съм се и съм изскочил на магистралата. Трябваше да остана в автобуса – поне с мацката щяхме заедно добре да си избухнем. Тъкмо се примирих с нещастния си край (съзнанието ми бе чисто като кристал), когато ВИП-буса експлодира и ме издуха от шосето. Успях само да видя как 3-тоновото чудовище се преобърна, подпали се, а шофьора вътре отчаяно се опитваше да спре радиото.
Както си летях минах през витрината на някакъв магазин. Златарски магазин. Чуваха се сирени, а асфалта се топеше. Аз лежах в полусъзнание върху 4-5 кила злато, а собственикът размахваше рязана пушка и стреляше напосоки. Когато ме забеляза вече му бяха свършили патроните и тъкмо щеше да ми разплеска сурата с приклада, когато десетина ченгета го направиха с няколко пълнителя по-тежък. Чиракът се разписка като кучка, но в суматохата никой не му обърна внимание особено при наличието на толкова много злато – всеки гледаше да прибере повече и дори не ме застреляха. Аз също писках като кучка и в същото време си пълнех джобовете.
Твърде, твърде късно осъзнах, че вече нямам джобове. Реално бях почти гол – дрехите ми висяха на реснички, които си тлееха безгрижно. Не, по-скоро някак небрежно. Награбих каквото можах и тръгнах да си ходя, откъдето бях дошъл, но едно ченге ме засече и докато ми искаше документи със завиден професионализъм ми заби една палка в мутрата. След като ми вкара достатъчно, заяви авторитетно малко преди да загубя съзнание, че съпротивата при арест е нещо ужасно. Естествено взе ми всичко, което си бях докопал и ме остави да сънувам палки. За щастие бях достатъчно съобразителен и вече бях изгълтал няколко апетитни бижута.
Когато се събудих над мен бе същото младо, симпатично момиче. (Може би се влюбвах?) Беше възмутена – цели осем проспани, измързелувани, изкарани в лежене и леност работни дни.
- Не сте си мръднали пръста цели осем работни дни – изсъска тя и то съвсем буквално си е било така.
Аз не я познавам тази мед. сестра, но всеки нормален човек на нейно място би порицал такъв отвратително асоциален тип като мен, който не е работил, а е спал толкова много време. Почувствах се виновен, адски виновен, а когато се чувствам така изпитвам дива злоба главно към предметите наоколо, защото не бих искал да нараня някого. Вярно извърших нещо ужасно, признавам, а комата, както се изрази веднъж директорът на мойто предприятие, не е извинение. Беше го казал във връзка с нещастния случай с едно момче, за което нямаше противогаз. Нашият завод произвежда противогази и на служителите ни ги раздаваха безплатно, за да можем да стигнем все пак до завода, защото около него смокът е толкова тежък, че последните 40-ина метра ги изпълзяваш.
Както и да е. Когато раздаваха противогазите, за момчето не остана. Съмнително, много съмнително. За него нямаше противогаз, а сутринта трябваше да отиде на работа. Намерихме го сгърчено малко преди входа. Беше си скалъпил сам някаква маска от марли и парцали.
След осемнайсет дена в болницата отиде на работа. Бачка усилено, с видимо усърдие и вечерта на събранието директорът каза: „Комата не е извинение. Все пак кой от всички тези осем хиляди човека тука в залата си е позволявал такова нещо!? Значи те могат да се трудят неуморно, а ти!!! Ти си се излежавал на мекото легло и то колко?!! Колко, а!!! Цели 18 РАБОТНИ ДНИИ!!!”
ВИП-типовете от „контрола по труда” се бяха пръснали незабелязано в обикновени дрехи из тълпата и надъхваха хората около себе си: „ Значи така, а?! Ние се трудим, мъчим се, а той, той си е почивал, скатал се е за цели 18 дена!!!” И т.н. Само след десетина минути всички ние викахме: „Да бъде уволнен, да бъде уволнен, уволнен!!!”
И директорът го уволни. Момчето се разплака пред осем хиляди човека, защото беше само на 14 години и не заслужаваше такава съдба. Ако не работиш няма да получиш храна. Да бъдеш уволнен означава, че повече няма да бъдеш нает, няма откъде да си набавиш храна и никой няма да ти даде.
Та както вече споменах, тогава в болницата осъзнах, че съм отрепка, боклук, дегенерат. Чувствах се виновен. А когато се чувствам така ме избива на дива злоба. Не обичам насилието. Когато някой ме ядоса просто чупя най-близкия предмет. А после останалите.
И така зверчето излезе за добро или за зло. Не въздържах. Ръката ми сама докопа една салатиера. Аз трябваше да счупя тази салатиера! Леглото беше меко, както и всичко наоколо, но аз все пак успях. Трудно, чрез сложна комбинация удари, аз разбих салатиерата в най-близкия твърд предмет. А именно- мед. сестрата го отнесе лошо. Но аз просто трябваше да счупя тази салатиера някъде.
Влезе лекарят задъхан, разтревожен.
- Какво става тука?! – пита той на пресекулки.
- Май й е нещо лошо – казвам аз невинно.
- Сто процента – авторитетно се изказа лекарят, след като погледна.
Аз все още си лежах кротко на леглото, а той попита почти веселяшката и бих казал със странен интерес: „Защо го направи?!”
Аз тъкмо се чудех как да му обясня, че просто като се ядосам винаги чупя нещо, а не се бия. Аз не обичам насилието. Не можах дори да започна обясненията, когато той ме погледна с озадачени очи и сподели: „ Знаехме, че ще го направи, но не предполагах, че ще се самоубие … поо … този начин.”
Докато изнасяхме тялото той си мърмореше нещо от рода, че тестовете му показвали доста по-различни резултати. Явно горкият човек не можеше да понесе срама и вината, че неговите тестове излезли неточни: „Цели четири месеца по – рано. Четири месеца! И то по какъв начин! По какъв различен от очакванията ни начин. Ужасно! Чувствам се един ненужен боклук! Шефа дори вече бе наел друга мед. сестра, която да постъпи на работа като заместителка на тази, но чак след приблизително 4 месеца. И какво да обясня на Шефа?! Как да му кажа, че приятелката му няма да може да се вижда вече с него, защото трябва да постъпи на работа СЕГА. И то заради моята небрежност. Как стана така!? Как стана така?! Та нали всичко бях изчислил!”
„Ами ако ме уволни” – изведнъж изписка той и аз усетих как бавно обелва очи, и изпуска главата, която той се беше изхитрил да хване за косата. И наистина-така се носи най- лесно. Въобще не се бях сетил за това досега иначе аз щях да се заема с главата. Стените на дългия, огромно празен коридор бяха сивкави. Луминесцентните лампи са студени. Лекарят припадна на една страна. Аз повърнах и ги изплесках доста и двамата. Това си беше съвсем естествена реакция, когато знаеш, че в корема ти има достатъчно бижута да кажеш на Шефа си нещото крайно обидно, а именно-да си свърши работата сам, изедникът мръсен. Експлоататор гаден, долен.
Тъкмо събрах ценностите, когато мед. сестрата започна неочаквано да се разбужда. Усетих, че ще започне пак да ме нарича с всякакви там имена, още както си седеше и гледаше учудено обстановката около себе си. Между другото прическата й изглеждаше ужасно.
Веднага се отказах от първия начин да я накарам да млъкне. (Кракът ме болеше?) Извадих от джоба си едно малко пръстенче и й го дадох. Тя щеше да се разплаче от радост; стана мила и трогателна. Все пак никой никога не й беше подарявал нещо. А това бе бижу! Всъщност никой никога не подарява, каквото и да е, на когото и да е. Думата "подарявам" е адски старомодна, не точно мръсна, но изкажеш ли я все едно си се изпърдял бурно сред тиха, благоприлична стая с 10 баронеси и един херцог.
Измъкнах се най-накрая от болницата. Малко на чист въздух. Словосъчетанието „чист въздух” не е старомодно, но пък е лъжа.
Продължих по улицата. Вляво имаше малка горичка във вид на красиво подредени, стройни редици кубици дърва. Табелка – 28 л. на куб/м.
Вървях си. Птиците пееха своята зла песен, кучетата мързелуваха по улиците, а котките никога не ги виждаш, но са някъде наоколо и ТЕ виждат теб.
|
|