До Италия и обратно: Баньореджо
дата: 17-03-2009 @ 00:00:00 EET
рубрика: по света и у гъз
Още в първите няколко дни в Италия посетихме и градчето Баньореджо, което е също градче с над 2500 годишна история, извисяващо се над скали. Непоносимата жега ни следваше по петите и преди да се разходим из стария град, седнахме на кафе и сладолед в едно от малките кафенета на централния площад. Навсякъде из площада се беше разпрострял шарен пазар, от който можеше да се купи всичко. По една от типичните за италианските малки градчета павирана и тясна уличка вървяхме после към стария град. По улиците нямаше никакви хора, сякаш града беше изоставен на безмилостната августовска жега сам и ничий.
Покрай катедрали, магазинчета, паметници и общински сгради, уличката ни изведе до божествена панорама към висок скален хълм, ограден от дълбоки пропасти, потънали в зеленината на ниски дръвчета, на чийто връх се извисяваше Баньореджо. В далечината върховете на други високи и кафеникави планини бяха разкъсали синьото на небето, от маранята приличаха на полюшващи се кафяви завеси над хипнотизиращия зелен свят долу в ниското. Към градчето на върха водеше тесен пешеходен и много стръмен мост, извиващ се над дълбоката пропаст. Железните му сребристи парапети проблясваха и заслепяваха очите така, че чак причиняваха болка. Още при вида на тази величествена красота ни се зави свят и в този момент всеки мислеше единствено за хубавите си снимки, без и да помислим даже какво ново премеждие ни очаква.
Запъплихме по тесния гръб на моста нагоре и още след първите петдесет метра под жаркото слънце си помислих, че никога няма да стигнем върха. Асфалтът бе толкова нажежен, че чак изпитах искрена почуда от това, че не се е разтекъл от моста. Обувките ни залепваха и от горещото трябваше да ускорим крачка. В най- стръмната част ни очакваше нова изненада: нямаше стълби, само извиваща се пътека, за която ако ви кажа, че беше с 90 градусов наклон- няма да е преувеличено. Отново благослових предвидливостта на италианските проектанти, които наистина са били садисти, предвид не само наклона и липсата на стъпала, а и наличието на хлъзгава каменна настилка. До парапетите не можеше да се приближим, а камо ли да ги ползваме за подпора. Японците, които вървяха пред нас, ако се случеше да се подхлъзнат и паднат- търкаляха се надолу до началото на стръмното, поизтупваха се нервно и поемаха пак нагоре към покоряването на града. Въздухът от жегата така се беше сгъстил, че прогаряше дробовете ни, а от безмилостното слънце чувствах главата си като изпитателен полигон за ядрено оръжие. Едва се добрахме до портата на градчето, останала непроменена в своя средновековен вид, шедьовър на резбарското изкуство, сприятеляващо съединяваща червеникавите крепостни стени на града. Зад нея се протягаше мрачен каменен тунел, изсечен в скалата и извеждащ някъде из заветния град. В тунела имаше скални ниши с обособени като пейки широки каменни блокове. Като ударени от гръм Санти, аз, Мира, Оги и Грета се натръшкахме по тях кой където завари и се размазахме доволно в хладната прегръдка на сенчестия тунел.
Още тук заявих, че няма да мръдна от мястото си, докато не залезе слънцето и че въобще не ме интересува повече архитектурното чудо Баньореджо. Но бързо ме разколебаха преминаващите хора, които на висок глас обсъждаха красивото градче. Със Санти поехме по прашната уличка между красиви каменни и дървени къщи, около които се бяха натръшкали по земята множество слънчасали като нас хора. Улицата ни изведе до малък затвоен тип градски площад с катедрала. Поразително приличаше на декор от уестърн: прашен, гола земя, с дървени изправени греди в единия край и с каменна старовремска чешма с черпак в другия. И наоколо само няколко къщи, чийто стръмни стълбища бяха обсипани с цветя. Няма магазини, няма хотели, няма коли, само две ресторантчета и една механа. Да се чуди човек как въобще ги зареждаха с храна и напитки, предполагам с хеликоптери. Мира, Оги и Грета, капнали от умора се настаниха в едно от ресторантчетата "Антико Форно"- също издълбано в скалите и скрито под дебелата сянка на голяма лоза, под която бяха подредени няколко селски маси с червени покривки и откъдето апетитно ухаеше на прясно изпечени брускети. Ние със Санти само си взехме вода и тръгнахме уж да обикаляме града. Какво ти обикаляне, след три къщи и той... свърши. Но пък се любувахме на панорамата, надолу погледнато земя се виждаше едва на стотици метри в пропастта, над която градчето сякаш висеше във въздуха.
За десетина минути снимахме всичко в Баньореджо и решихме да отпрашим към някой друг град, това пък уби и последната ми надежда да дочакаме вечерта. Направо ми се допсува като видях отново гадния наклон, по който пък сега трябваше да се спуснем с още по- голям риск от потрошаване и пребиване. Санти се оказа по- пъргав и от планинска коза, подскачаше си надолу и когато се случеше да се тръшна на горещия асфалт- припкаше обратно да помага за маневрите ми при изправяне и пак хукваше надолу. Гледах го и си мислех, че камикадзетата изглеждат точно като него, само дето са грижливо увити в черни дрехи, а не по дънки, тениска и сандали.
Благополучно стигнахме до края на моста живи и здрави, и почти се потопихме цели в благодатните корита на старата чешма, пълни с хладка вода. Вървяхме към отдалечения паркинг, към колата и се ядосвахме, че сме я оставили толкова далече. Пътьом видяхме манастир. Санти се подреди да го снима и тъкмо всичко си беше нагласил- вратата му се отвори и на улицата излезе една монахиня с препълнена торба боклук. Като го видя, замръзна на мястото си като гипсирана в първите няколко секунди, после рязко се извърна, хвърли торбата на улицата и на бегом се скри зад огромната желязна врата. Избухнахме в смях. Тя надникна иззад вратата и също се усмихна, явно я бяхме стреснали. Помоли да не я снимаме, събра боклука и наблюдавайки ни притеснено изпод вежди, го изхвърли в контейнера наблизо, а после пак така на бегом се скри в красивата стара сграда на манастира. По улиците все още не се мяркаше жив човек. Когато най- после стигнахме до колата се оказа, че сме били на косъм от пожар. Тя се беше нагряла до такава степен, че около час чакахме да се поохлади малко на сянка, за да продължим към следващото градче Монтефиасконе. Санти реши да ми откъсне цвете от близката градинка, явно да ме усмихне, защото бях получила със сигурност слънчев удар, привиждаха ми се само огромни черни кръгове из пространството наоколо. И уж тайно се опита да го откъсне, ама то пък жилаво цвете се оказа- измъкна го не само с корена, ами и с около един квадратен метър пръст по него. Не само се усмихнах, запревивах се от смях, докато той притеснено събираше разпиляната пръст обратно в градинката, под строгия поглед на стопанина и. Такъв беше денят ни в Баньореджо, наистина уникално и красиво миниатюрно градче, свито в шепите на скалите.
|
|