До Елхово и назад
дата: 23-08-2009 @ 12:16:58 EEST
рубрика:
Беше късната есен на 1996 г. Ноемврийският вятър брулеше последните жълти листа от дърветата и с това като че ли отвяваше и спомена за изминалото топло лято.
Моя милост тъкмо беше записал втората си година (трябваше да е трета, ама заради пусти бюрократични неуредици в прочулия се по-късно УНСС се наложи да е втора) от изглеждащото ми тогава безкрайно следване и се бях подготвил психически за това, което ме чака. Още от ноември се усещаше зловещия полъх на Виденовата зима. Пред чейнджбюрата курсът на долара вървеше нагоре като брояч на таксиджия-менте, а в същото време, със същата бързина, но в обратна пропорция отъняваха портфейлите на хората. Само дето един младеж на 23 като мен това много-много не го бъркаше.
Краси Ватмана се беше завърнал от тригодишното си странстване из родното Елхово. Беше му писнал шума и тъпотията на столичния град, в който беше дошъл едва преди четири години, заради възможностите и жителството, когато през 1993 г. взе радикалното решение да се завърне в родния край и да потърси препитание там. Аз записах висше образование, взех да се стягам в кръста, та не се бяхме чували и виждали има-няма три години (изключвам едно гостуване през 1995 г. в Елхово, дето обаче така бяхме се нацепили, че не се знаеше кой кого вижда и най-вече как). Чудото, наречено GSM, стана достъпно за простосмъртните доста години по-късно, та си общувахме чрез писъмца и колетчета. Колетчетата съдържаха аудиозаписи на най-новите гадове от Скандинавия (главно) и други кътчета от Европа и света. Все пак, интернета също беше далеч-далеч в бъдещето на изоставащата 100 години назад и 50 години встрани държавица...
И така, след трите не особено успешни години в Елхово, да не кажа направо след претърпяното фиаско, Ватмана се завърна в Софията. (Точно тогава бяха излезли почти един след друг два от филмите за Батман — "Батман се завръща" (тогава се завърна Ватмана), а след като завалията се върна на стария си Железен кон в депото — "Батман завинаги", та направо изтрепаха рибата. Като стана въпрос за филми, имаше един Пешо Клошаря, дето от наркотиците май не беше опитвал само тези, дето ги има по научнофантастичните романи и филми, и пиеше "все що горить". Тоя екземпляр работеше като пощальон (не помня в кой квартал) и носеше пенсийките на бабките и дядковците. Та малко по-късно излезе и филма "Пощальонът" с Кевин Костнър, след което Пешо се сдоби с прякор, цитиращ името на известния актьор, докато един ден не изпи половината бабини пенсии (а другата половина загуби мъртвопиян) и го изритаха от пощите за вечни времена, ама това е тема за друга повест.)
Всъщност Ватмана се върна по-рано — още в началото на лятото, ама нали търчеше да си оправя нещата в депото, а аз в университета, та вижданията ни се сведоха до няколко унищожителни 36 часови пиянства на Кравай и на една хижа на Витоша. В този период се запознах и с Джако. Истинското име му е Желязко (доста пиянско звучи, ако го изказваш с дрезгав глас и с мекия елховски акцент, звучи като "Жилязкооу! Аре уа, ко праиш!"), но всички му викаха Джако. По онова време беше в казармата, ама беше духнал, поради факта, че двама сволочи в поделението решили да изпробват човешкото му достойнство, а той взел, че строшил един стол в гърба на единия и една ваза в главата на другия. Е добре, ама нали са били "стари пушки", че и то доста на брой, та за да спаси кожата, Джако решил да хване свят. И хванал влака за София. Съдбата ни срещна съвсем случайно, то има една поговорка, че краставите магарета през девет планини в десета се надушват... Та се надушихме и ние. (Джако трябваше на всяка цена да отърве Дисципа (Дисцип казваха на наказателното поделение с номер 34000 (или другото му име 34 хиляди усмивки), където пращаха всякакви отрепки, предимно от цигански и турски произход, като при тях от време на време попадаха заблудени бедни души, които вместо да се "поправят" или изперкваха, или ставаха педерасти, или закоравели престъпници, или и трите в най-различни комбинации). В рецептата за отърваването на Дисципа се намесиха няколко освидетелствани шизофреника от Кравай, единия от които беше получил заболяването вследствие регулярна злоупотреба с огнена вода. В крайна сметка пича отърва военната пандела, че даже и се уволни с "жълта книжка". Вече уволнен и щастлив от развръзката, и той стана част от нашата история, но за това по-късно.)
Както казах по-рано, беше някъде 20-21 ноември. Само седмица по-рано се бях върнал от напоително преживяване във Велинград с класа на едно приятелче, по-малко от мен, още ученик. Той ми беше нещо като "падауан", учех го на пиянство и хеви-метъл изцепки и простотии от всякакъв вид. Класът му се състоеше от много готини младежи и девойки (бях доста хлътнал по едно прелестно създание), и най-важното — класен ръководител му беше именно моята бивша класна, при която завърших средното. Много приятна и културна жена, която не ме беше виждала почти от завършването (не че и тогава бях цвете за мирисане), ама на тази екскурзия беше просто изумена от бившия си възпитаник. Но и това е предмет на друга история. Та с Ватмана решихме да ходим до Елхово, за да си вземе той тонколоните, които не беше могъл да донесе сам няколко месеца по-рано. Сега, когато вече имаше постоянна квартира, беше време да донесе зверчетата от бърлогата си, за да тровим живота на съседите (дето си бяха отровени по рождение) му, и най-вече на Иванка Лудата, дето ни мислеше цялата шайка за алкохолици и изпаднали типове.
За Елхово се пътуваше (сега вече се пътува най-добре с автобус) най-бързо с влак до Ямбол и после с "Марийката" — бавен пътнически влак, теглен от маневрен дизелов локомотив — към Елхово. Тъй като Ватмана беше на работа до обяд, а аз на лекции, решихме, че ще вземем обедния влак, дето тръгваше към 14 и нещо от София. Билети взехме директно на гарата, понеже и пътуването не беше предварително планирано. Бяхме се заредили с цял литър гроздова, а аз бях каширал от вуйчо ми цял литър уиски "Сто гайди". Влакът беше меко казано претъпкан. От БДЖ-то явно бяха решили да съкратят по някой и друг вагон, защото не беше нормално в началото на зимата влакът към морето да е толкова пълен. След като влакът най-после тръгна, с Ватмана се настроихме за предстоящите събития, които съдбата щеше да ни поднесе. След като напуснахме пределите на София, взехме мъдрото решение да отворим първо уискито, че да усетим вкуса му, след като пресушахме литъра, вече щеше да ни е все едно какво наливаме в мивките. Капачката се отвори с приятното цъкане на късаща се ламаринка, а от бутилката се понесе дъха на вкусната шотландска напитка (пукницата вуйчо ми я беше донесъл от зад океана, та почти на 100 % си беше оригинална). След първите гълтоци по телата ни се понесе приятната топлинка на спиртната напитка. Припуши ни се и цигара. Тъй като бяхме в коридора на влака (за достъп до купе дори и не сънувахме), а там се пушеше, извадихме папиросите и запалихме. По онова време пушехме Житан, тогава това бяха цигари, дето те биеха през краката още от първото дръпване. На един чичко явно нашето димене не му беше по волята, ама в коридора тогава по принцип се пушеше, та стана малко спречкване. Казвам малко, защото видът ни с Ватмана респектира достолепния господин, който, по стечение на обстоятелствата също висеше в коридора, за голямо негово неудоволствие. Рошавата ми коса, брадясалата физиономия, фланелката на Nailbomb, на която беше отпечатана снимка с изкривеното от ужас лице на мършав виетнамец с опрян М-16 о тиквата, бермудите почти посред зима и кубинките, определено не вдъхваха доверие. Нито пък прокъсания балтон на Ватмана с прозиращата отдолу изтъркана фланелка на Slayer "Slaytanic Wehrmacht" и небоядисваните от как са видели бял свят кубинки...
Наближавахме Стара Загора, а уискито вече беше на дъното. С Ватмана вече спорехме кой прави по-хубаво вино — на един съученик баща му от Видин или Бичът от Елхово. Подготвяхме се и за слизане — след Стара Загора следваше Нова Загора, а после и заветния Ямбол. Като си се накъдрил с огнена вода, времето ти тече неусетно, та съвсем скоро се озовахме на перона в южния град. Въпреки пиянските ни замътени погледи, нещо в обстановката не беше както трябва. Ами да — липсваше "Марийката"! Тя винаги си стоеше кротко на съседния перон и чакаше бързия й побратим да докара пътниците за селцата и градчетата на юг от Ямбол. Да, ама сега я нямаше! С Ватмана се отправихме поклащайки се към информацията на гарата. Вече бяхме изпили шишето, та поне не го мандахерцахме насам-натам, за ужас и гнус на провинциалните сноби, чакащи кой знае какви влакове на гарата. Лелката от информацията не особено любезно ни уведоми, че тъй като влакът от София имал закъснение, "Марийката" тръгнала без да го дочака, обричайки пътуващите за Елхово на морен сън на пейките на ямболската гара. Това ни дойде като гръм от ясно небе. Даже поизтрезняхме. Докато се чудехме какво да правим, някой започна да вика името на Краси. Отначало, докато се осеферим, си мислехме, че става въпрос за друг Краси, но когато пред нас цъфна ухилената полутрезва физиономия на Попа от Елхово, бързо разбрахме, че се касае именно за Ватмана.
Попа беше невероятна картинка. Беше учил три години и половина в Духовната академия в София. По време на престоя си в столицата беше съумял да се запознае с най-големите сараоши по Кръгло и Кравай — все хубави хора — Отчето, Цецко Дисито, Руменчо Стъкления поглед, Янко Пиянко и др. Накрая го "разпопили" и безславно се върнал в родното Елхово (всъщност той беше роден в Ямбол, но лекарската практика на майка му го беше довяла в крайграничното китно градче). В Елхово Попето не изтрезняваше, като на простотиите му можеха да завидят дори безсмъртните Макс и Мориц и Емил от Льонеберя (само дето героите на Буш и Линдгрен са деца, а Попа беше близо 40 годишен пиянчуга).
Срещата с Попа ни даде кураж, че поне няма да сме сами на гарата, но и породи безпокойство, че ще трябва да озаптяваме и берем конфуза на пияната маймуна, особено след като пресушим и останалия литър скоросмъртница. Каква бе изненадата ни обаче, когато Попа ни сервира, че имал превоз към Елхово и имало и чалъм да ни вземе. Късметът ни наистина беше проработил, но само на първо четене. "Превозът" всъщност се оказа очукано Ауди 80, управлявано от ... самия Поп, който беше на поне 300 - 400 грама пукница. Колкото и да бяхме пияни, разумът в нас заговори и решихме да се откажем от "услугите" на преподобния. Обаче оня ни беше надушил че имаме грозданка и измъкване нямаше. Като почна да ни говори колко било хубаво в Елхово сега, циганското лято още не си било отишло, всички ни чакали (ден преди пътуването бях звъннал по телефона на Джако, да го уведомя да ни чакат на гарата) с туби вино и дебели мезета, на терасата в къщата на Ватмана била готова масичката за теферич... Все хубави нещица. Как човек да не тръгне срещу разума само при споменаването им!
Пет минутки по-късно вече Аудито се движеше по пътя за Елхово. Добре, че пътя е доста прав и хубав, та произшествия нямаше. Попа на два пъти иска ракия и даже заплашваше, че ще спре, ако му откажем. Нямаше как, дадохме му. На един не особено остър завой за малко да излезем в хендека, ама ръката ми е бърза, та хвана волана навреме... Пък и имах и колан, накарах Ватмана да го сложи и той, че знаеше ли се — можеше на другия ден да сме герои от "Нощен труд".
Като видяхме светлините на Елхово, нещо в сърцата ни трепна радостно. Край, дойдохме живи, това беше най-важното! Попа клюмаше на волана, та се наложи Ватмана да го плеска по врата, за да не заспи баш на края на trip-а. Най-после спряхме пред къщата на Краси. Тя се намираше съвсем близо до центъра на сгушилото се в полите на Сакар малко, но красиво градче. Времето наистина беше неповторимо — който не е ходил из Южна България по това време на годината, не може да знае какво е. Докато в София вятърът вече брулеше и пронизваше, напомняйки, че иде Коледа, а не Великден, в Елхово беше някак си необикновено топло, а въздухът беше изпълнен с онзи есенен мирис, който само по нашите географски ширини може да се надуши.
Понеже Ватмана беше дал чифт ключове на Стоян, брата на Джако, цялото кралско войнство беше подготвило бърлогата за събитието. Посрещна ни чистичка, подредена обстановка, а до входната врата като войници бяха наредени 5 тубички от по 5 литра червено като кръв елховско винце и едно литрово шише скоросмъртница. В къщата все още трескаво шетаха Живо, Генето и Джако, изпипвайки последните детайли от подготовката за предстоящата вакханалия. Уредбата свиреше на подходящи децибели първия албум на Ancient — Svartalheim. Леко поотпуснати от изпития алкохол (все пак бяхме жулили уиски, а не Алкохолик Неделчев, а нашия литър скоросмъртница беше подарен на Попа),с Ватмана оставихме в едната стая раниците и се поизмихме от дългото пътуване. За почивка нямаше време — Джако вече редеше дебелите мезета и беше налял по една половница винце. Едвам ни дочакаха за първата наздравица — бяха пресъхнали като градинарски маркучи на августовско слънце. Виното беше с превъзходен вкус и доста якичко. Започна сладък моабет, а ние с Ватмана се чувствахме все едно току-що сме станали от сън.
По едно време вратата се отвори и вътре влезе Гошо Бомбата с още една туба вино. Живо, който по принцип е тихо момче, като е трезвен, по едно време изрева от нищото:
— Тишина там на палубата!
Ние се спогледахме, обаче едно беше ясно — винцето си казваше своето. Неусетно и децибелите растяха. От София бяхме донесли благи музики като Ugluk, Blasphereion, Mithotyn, Falkenbach и още какво ли не. За евентуална поява на мадами бяхме се запасили и с Rain and Tears на Демис Русос, хем е нежно, пък хем става и за пиене. Още мислили-недомислили за мадами, и ето ги, идват. Сестрата на Джако с още три-четири приятелки. Момичетата бяха подочули, че ще идват "гостите от София" и решили да се поинтересуват от наша милост. Заедно с тях дойде и едно готино маце от Ямбол, беше приятелка на един Митака, дето се изтресе с Гошо Бомбата. Та това нежно създание седна до мен, като въобще не знаеше в какво се забърква. От едната страна бях аз — от другата — Попа, който вече се беше ухилил като варена тиква и бръщолевеше несвързано. Неусетно две от тубите с вино свършиха. Градусите се покачиха, аз станах и пуснах Pile of Skulls на Running Wild. Цялата пияна компания започна да реве като вълча глутница, даже се определихме като героите на Стивънсън — аз бях Капитан Били Боунс, Ватмана беше Черното Куче, Джако — Слепия Пю (даже му направихме превръзка от някакъв стар парцал), а Стоян — ни в клин, ни в ръкав се определи като Ам-Гъл. Нищо, че героя не беше на Стивънсън. Джон Силвър остана за Живо, но този прякор му го дадохме в следващите няколко часа, след като падна от терасата и си пукна крака.
Попа се опитваше да каже нещо на младото нежно създание, седящо до него, но от устата му излизаше нещо като:
— Аммм... ъъъ... ггггггг...аааааууууууу! - всичко това заедно с активно жестикулиране с ръцете.
Понеже като се накаканижа, ми е малко акъла, та си нямах работа да кажа на Попа да попее. Оня стана, изпъчи се като манастирски петел, протегна шия и започна:
— Свяаати Бооже, свяяти креепки, свяяти безсмееертний, пооомилуй, помилуй нас! - и за да бъде по-убедителен в пиянската си литургия, хвана едно шише с вино и започна да ни "ръси" като със светена вода.
Целите станахме в червено вино, и без това вече навсякъде миришеше на бъчва, та се усмърдяхме и ние. Мадамата видя, че трезвеността в тази обстановка ще я доведе до нервен колапс и обърна една чаша вино на екс. Генето, и той тих по природа, се беше напил до козирката. А тоя си каяфет беше заядлив до н-та степен. Е, нямаше как, заяде се и с мен. Започна се с плюване през масата. Като по-трезвен го уцелих в челото, а той, вбесен от неточността си и моята точност, взе едно бурканче (дето Попа си беше сипал ракия) от детска храна и го запрати по мен. Запрати е силно казано, защото докато замахне, вече бях видял накъде ще отиде бурканчето, та само си мръднах главата. Вместо главата ми, отиде огледалото на Ватмана, дето беше закачено зад дивана. Стъкла се посипаха зад канапето, а огледалото увисна на двата странични болта като бабини кюлоти на простор. Да, обаче Генето не мирясваше. Реши, че ще разменяме тупаници. Ватмана вече беше заспал в локва вино на масата. Джако, Стоян, Бомбата и останалите ни разтърваха и предложиха да си мерим силите с вдигането на импровизираната щанга на Краси. Въпросният инструмент тежеше около 15 кила и се състоеше от два диска за щанга (забърсани незнайно откъде) и едно дърво по средата. понеже Генето беше по-слаботелесен от мен, а аз вдигнах въпросната тежест с едната си ръка над главата, реши, че ще ме повтори. Ситуацията, която последва, може да се конкурира с най-смешните моменти от нямото кино. Голям пропуск е, че видеокамерите все още бяха ценово недостъпни за простолюдието. Че Генето вдигна щангата, вдигна я. Обаче, понеже беше пиян на шест змея, едно, че не можеше да се държи стабилно на краката си, а от друга страна и щангата не му го позволяваше. След като овърша цялата стая (Джако пазеше уредбата), без никой да посмее да му отнеме оръдието на труда, Генето се строполи току до печката с реотаните, дето пък беше включена. Щангата падна върху нея, Генето до щангата и замря. Музиката продължи с още по-зверски децибели, докато изведнъж, няма и минута след катастрофата, откъм печката замириса на опърлена дреха. Кога се обръщаме — гледаме завалийката да пуши като старо селско бунище. Веднага скокнахме, поне да угасим якето му. То вече не ставаше за яке, ама поне спасихме другаря си. За по-сигурно Стоян му лисна една чаша вино върху гореното. Генето седна на единия фотьойл, обаче не си прецени тежестта, та креслото се обърна назад заедно с него. Пича хич не си направи и труда да стане — направо изпадна в стабилна пиянска кома.
Ставайки до тоалетната и връщайки се после, осмислих гледката, която видях вътре — масата цялата плувнала във вино, обърнати чаши, Попа, който бръщолеви и ръкомаха, стърчащите крака на Генето, уплашения (вече не толкова) поглед на мадамата (междувременно останалите нежни създания набързо се изнесоха, виждайки, че тая компания явно ще им докара или някоя цицина, или тежък махмурлук, най-малкото пране на повръщано), куфеещия в ъгъла Живо, спящия Ватман с глава във виното и накрая, Джако и Бомбата, които, виждайки ме, вдигнаха наздравица с мощен рев:
— Айдеееееее!
А беше само 23,30. По едно време реших да пусна малко Демис Русос, та да поканя красивото момиче на танц. Тя прие поканата ми с радост, така поне щеше да се отърве за малко от преподобния, дето вече не знаеше нито кой е, нито къде се намира. Момичето взе, че се притисна към мен, което обаче се оказа не особено сполучлив ход от нейна страна. понеже и аз бях Капитан Преплети крАка, та се занесох от тежестта и на двама ни и полетяхме право върху Ватмана. Аз отдолу, тя отгоре. Ватмана се свлече на мръсния под и остана да спи там с оголени зъби, досущ като умряло на улицата псе.
Явно фиаското с танците беше пълно. Смених музиката и пуснах Evol — здрава италианска банда, с много клавишни. Точно в този момент обаче това на Живо му прозвуча като някакви заклинания. Отвори вратата на терасата, събори масичката, приготвена за теферич на другия ден, разпери ръце и започна да нарежда култовите реплики на магьосника Мерлин от филма за Крал Артур — "Anaal Nathrakh, Uthvas bethud, Doghiel Dyenvei!". И така няколко пъти, докато накрая реши да се възнесе и се покатери на парапета. Беше доста късно да скоча с пияната си глава да го хвана и Живо тупна от втория етаж в храстите. Джако и Стоян почти веднага изтичаха да го търсят, обаче от Живо нямаше и следа. Дружно взехме решение, че щом няма труп, значи Живо е жив (как звучи само) и можем да продължим да пием. Останахме само аз, Джако, Стоян (който беше най-трезвен, тъй като не пиеше много) и Гошо Бомбата, който малко след инцидента с Живо падна от стола, заспа и се напика в гащите. С Джако си нямахме работа и решихме, че тази нощ ще бъде наша. Накарахме Стоян (той рисува много хубаво) да ни изрисува маски на лицата (не като на Kiss, ами като на Abbath Occulta от Immortal). Стоян се справи като по учебник — заприличахме на орки от Средната земя след модификацията им от Саруман. На Стоян вече му се спеше и реши да си ходи. Ние с Джако пък решихме да го изпратим. Нарамихме последната останала туба с вино и тръгнахме по тихите есенни елховски улици, надигайки тубата с червеното злато. Запяхме и песен, която ехтеше между заспалите къщи, карайки лампите да светват една по една, запалени от разбудените им гневни собственици. Изпратихме Стоян до дома му, а с Джако тръгнахме да се връщаме обратно към Ватмана, където бяхме оставили труповете на бойното поле. Пътят ни минаваше покрай едно малко кафененце, в което се бяха събрали тийнейджъри на швепсче и лимонадка. С Джако решихме да нахлуем вътре. Писъците, които проехтяха от малкото заведение след появяването ни, бяха достойни за филм на Хичкок. За беля, в кафенето (явно за да ги пази от глупости) беше и бащата на рожденичката (после разбрахме, че това било пуберски рожден ден), който запази хладнокръвие и ни погна по улиците. Ние тичахме с туба вино и крещяхме с нечовешки гласове. Оня се набираше зад нас, ама бирения мазол не му даваше да развие по-голяма скорост от тази, която го държеше на почетно разстояние от нас. Вече не остана незапалена лампа по къщите. Хора бяха наизлезли даже по дворовете. Отнякъде дочух глас, който каза:
— Не ги е срам, първо оня изрод изпоплаши хората късно вечерта, сега и тия пияници! Сигурно оня се е върнал от София и ги е събрал. — дори не се споменаваше името на Ватмана, всички го знаеха в Елхово като дяволско изчадие, предвид, че и вътре къщата му беше инкрустирана със сатанински фрески и обърнати пентаграми.
Значи е имало и друг, който е вършал по улиците, но кой? Пиянските ни мозъци не можаха да осмислят ситуацията, особено след като влезнахме в къщата на Ватмана и, оглеждайки се, с успокоение констатирахме, че никой вече не ни преследва. Надигнахме тубата с вино, която вече беше на дъното. Качвайки се горе, допихме последните остатъци по чашките на всички (мацето беше оставило почти пълна чаша), Джако заспа на другото кресло, аз изпуших една цигара, през което време се опитах да надигна от ракията, ама нещо не ми понесе и реших да се тръшна. Къде? Ами до мадамата — тя спеше в едната стая сам самичка. Най-културно се намъкнах до нея в леглото и заспах като младенец.
Слънчевата есенна утрин беше прорязана от силен женски вик, който ме събуди. Отваряйки очи, гледам над мене момичето седи с облещени очи и едва ли не хлипа. Направо се уплаших, седнах в леглото и викам:
— Споко бе, какво ми има?
А тя писна още по-силно. Едва сега си спомних, че вечерта, когато Стоян ни рисуваше, мацката си беше легнала вече. Та сега просто се беше събудила с трол в леглото си, при това и окръжен от облак винарки. Ватмана беше чул вика и влезе в стаята ръмжейки за бира. Викам й на мадамата:
— Искаш ли да дойдеш с мен да потърсим бира?
Тя седи и ми вика:
— Обаче при условие, че измиеш това от лицето си.
След петнадесетминутно търкане със студена вода в банята (бойлера на Ватмана не работеше) свалих вълшебната си маска и бях готов за нови подвизи. Времето навън беше просто като излязло от приказките, пиеше ти се и без да си пил предната вечер. А аз бях в състоянието, в което една бира те връща в джаза на мига.
Излизайки за бира, срещнахме идващите насам Стоян и Черкеза (последния се беше изял от мъка, че пристига тази сутрин от Русе, където учеше, и е изтървал такова култово пиянство). Хилеха се под мустак. Викам:
— Какво става бе, що се хилите така? — вечерта нямах алкохолен прозорец и си спомнях горе-долу всичко, дето го сътворихме.
— Накъде сте тръгнали? — попита Джако на свой ред.
— Отиваме за бирен парацетамол — викам аз.
— Айде като се върнете ще ви кажа нещо — вика Джако и продължава още по-силно да се киска.
Викам си "Тука има нещо, ама я да вземем бирата, че изгорех, пък после ще видим".
Натъпкахме мешката на Ватмана с бири и потеглихме на обратно. Мадамата вървеше на почетно разстояние от мен, поради вида ми и съдържанието на торбата на гърба ми, което издайнически потракваше.
В Краси отворихме по бира, а Джако вика:
— Айде днеска на Живо на свиждане.
— Кво свиждане бе? — не можах да зацепя за какво става дума.
— Чакай, вика, да ти разправям, ама няма да се хилиш много.
Това, което се беше случило вечерта, определено беше изкарало от равновесие тихото заспало градче. Падайки от терасата, Живо си спукал петата. Обаче бързо изпълзял от двора на Ватмана. Не се качил обратно, защото не знаел дори къде са намира. Болката в крака не му давала да ходи нормално и той решил, че на всяка цена трябва да си направи нещо като патерица. В съседния двор, който беше запустял, намерил паднал клон от дърво. Понеже бил ужасно пиян и нямал сили да го кърши, свалил си колана от панталоните и увързал здраво клона за крака си. Ей така, както стърчи с листата почти две глави над неговата... Лошото било, че пътят на Живо до дома му бил през градския мегдан, а там имало все още хора (предимно пубери), любуващи се на топлата есенна вечер. Ефектът от появяването на ръмжащия Живо, с увързан за крака клон, бил потресающ. Всичко притихнало и станало по-ниско от тревата, защото Живо, освен като тихичко и кротко момче( когато е трезвен) беше известен и с това, че винаги носи в себе си голям нож, който вади без причина (когато е пиян). Не загубили самообладание само куките, чиято патрулка минавала за нещастие на Живо бавно-бавно покрай мегдана точно в този момент. За да не причиняват допълнителна суматоха, приканили хубавеца да се качи в колата, обаче след отказа му и последвалите викове, се наложило да употребят сила, за да го усмирят. Усмиряването се изразило в това да го напъхат на задната седалка, заедно с колеца, който така и не могли да отвържат от крака му (по-късно в болницата направо срязали колана, никой, дори самия Живо не могъл да развърже силно оплетения каиш). Краката на пиянката стърчали от отвореното задно стъкло. В районното Живо се оплакал, че го боли крака. За късмет дежурния познавал баща му, та взел случая присърце. Като видял подутата нога на клетника, разбрал, че става дума за дебела работа. Веднага го закарали в болницата. Лекарите там били виждали много работи, обаче човек-дърво още не били виждали. Че пиян на това отгоре. Веднага свалили първо атрибута от крака на Живо, събули го и видели белята. Кракът му бил отекъл като великденски козунак. Обаче, слава богу, бил малкия дявол — само спукана пета. За всеки случай го оставили в болницата, докато изтрезнее, че само Бог знае какви поразии можело да му хрумнат в пияната глава.
Така и ние отидохме да видим другаря си, на който веднага лепнахме прякора Джон Силвър (така и предната вечер не си беше избрал герой от романа на Стивънсън). Когато отидохме в болницата, тъкмо го бяха изписали и нашия седеше на една пейка, заедно с тейко си. Бащата гледаше мрачно — не за сефте береше конфуза на произведението си. Като ни видя, загледа още по-страшно. Понеже от цялата групичка познаваше само Генето, отправи въпроса си именно към него:
— Какво сте правили снощи бе, хаймани такива!
— Нищо, чичо Кольо, просто се повеселихме малко — смутен отвърна Генето, навел глава като че ли му четат молитва за здраве.
— Веселите се, а? То и като изядохте кучето се веселихте, ама после аз ви брах резила! Като взема едно дърво, та всичките подред ще ви почна, начело с ей тоя синковец — посочи той Живо и го тупна зад врата. всички се спогледахме.
Оказа се, че през септември, пияната компания на Живо, Генето и още няколко елховски сараоши се събрали на запой у Живови, докато баща му бил нощна смяна, а майка му била на село да гледа болния дядо на хайманата. След погълнатия алкохол, който бил в състояние да умъртви цяло село, пиянките огладнели зверски. Да, ама в Елхово тогава денонощни магазини за храна нямаше — само за цигари и алкохол. Решението на проблема се оказало съседската болонка. Сутринта в тавата имало малко останало от болонката, та Живо казал на баща си:
— Тате, ето ти малко агнешко, остана тука от снощи, пекохме го...
След няколко часа бащата го засякъл на площата и му казал:
— Абе, сине, туй агне на чакал бие бе! — човекът вече знаел кое било "агнето", добре обаче, че бедните хорица дори и не подозирали сина на уважавания си съсед, та срама бил малко по-поносим.
Оставихме Живо с родителското тяло да си понесе конското, а ние се понесохме обратно към Ватмана. Вече беше събота, а на другия ден трябваше да тръгваме обратно за София. На всички ни беше чоглаво, та пихме само бира. Предстоеше ни дълъг път към столицата и трудната зима на народното недоволство...
С мацката си имахме заигравка, момичето си беше много свястно, а и видя, че не съм (чак такъв) изрод. С Живо и Генето не съм се виждал повече от 8-9 години, разбрах, че са се оженили и седнали на задниците си, което е много хубаво за тях и за града. Хубаво е, когато човек си спомня "лудите млади" години, лошо е, когато тези години продължат до края на живота му (който в тези случаи не е особено дълъг).
С много от хората, за които пиша, може би повече никога няма да се видим. Но спомените, които имам, наистина са нещо много хубаво, спомени от безгрижния живот някога. Дали ще се върнат някога? Сто процента, ама на моя гръб — отсега го гледам наследника как уверено върви напред с характера на баща си. Но, както е казал народа — "Поживем, увидим!".
|
|