A Day In A Rock Star’s Life
дата: 28-09-2009 @ 00:00:00 EEST
рубрика: литера-туря
До минор add 11+ със свободна трета струна. Tritone интервалът забива напрегнати пръсти в съзнанието му. Интро рифът се връща полутон под тониката и преминава в Си augmented 7th. Увеличената пета степен се опитва да си поеме дъх. После всичко се повтаря отначало, после отново докато напрежението стане почти непоносимо – чак тогава преминава върху втората инверсия на Ми мажор за три шестнайсетини после първа инверсия на Сол мажор за още три, докато не се закове на Ми 5 в първа позиция. Простотата на power акорда завършва монументалния интро риф на “Floods”.
Ръцете му мълчаливо следваха указанията на замъгления му ум. Чашата с Jack&Coke се потеше мълчаливо. Обичаше да свири Pantera в свободното си време.
Той отпи бавно. “I’m such a lucky bastard” – помисли си и се усмихна. Късното лято шумолеше тихо сред гората отвъд прозореца му. Някъде там минаваше и железопътната линия. Гарваните се събираха на мършата по коловоза и тревожните им гласове се разтваряха в гладкия сумрак на тази удивителна вторник вечер.
Фил Анселмо изкрещя “Coooold hearted wooooorld” на записа. “А не ве...” – помисли си той - "Светът си е ебал майката."
Отпи още една глътка. Това бяха моментите, когато обикновено го избиваше на екзистенциален размисъл. Особено в светлината на последните събития...
Не вярваше в клишета като “болка”, “самота”, “любов” в традиционния смисъл на тези думи. Но вярваше че за измъчената му душа там някъде има “a soulmate”, някой също толкова уморен от света като него. Някой който познаваше вкуса на страданието, някой който нямаше да съди жалките му опити да бъде нормално човешко същество. Вярваше по различни причини. Основно понеже му се искаше да вярва, но и защото мислеше, че вече я бе намерил. Стената от цинизъм, с която се беше оградил от света не издържаше срещу усмивката й, срещу върховете на белите й пръсти. Срещу тъмната й красота, срещу прекрасния й ум, срещу опияняващия звук на гласа й...
“I’m such a lucky bastard.”
Годините го бяха научили да мълчи. Да изпуска гнева си като пара в небитието. Да не придава значение на нищо. Само така можеше да е наистина свободен. Тайната бе така проста, така великолепна... Не трябваше да спира да обича, не трябваше да престава да придава значение на важните за него неща, просто трябваше да спре да му пука за тях. Това бе малкият ключ от масивната врата зад която се криеше онази, илюзорната, но понякога наистина достижима свобода.
Майната му... Сред морето от цинизъм и разочарование, върхът на иронията бе че се хващаше как понякога си мисли за a rock’n’roll wedding. Булката е в черно, той също и татуировките на двамата се виждат. Присъстващите не са юпита, които работят пред компютъра и поддържат илюзията за живот чрез качването на снимки на Facebook, а нормални хора, с реални занаяти. Хора, които не зависят от системата или великия работодател.
Представи си как наемат The Majestic Theatre за цял ден for the reception. Отворен бар за всички. Southern rock групата на Шейн Кек свирят първи, после progressive rock групата на Боби Делао. Накрая забиват Southern Trendkill – кавър групата на Pantera. Хората на Кърт снимат професионално цялото мероприятие на видео. Приятели, колеги от индустрията са там, изказват поздравления на младата двойка, подаряват подходящи за обстановката подаръци.
Представи си как двамата след брачната церемония танцуват на Yngwie Malmsteen’s “Prisoner Of Your Love” докато всички гости притихнали стоят в кръг около дансинга.
Думите на песента сами отекват в уморения му ум...
“My heart fell into the palms of your hands
this love made me understand
I've waited all my life for you
thought I'd live and die alone.
Enraptured by the beauty
I'm a prisoner of your love
Enslaved by the passion
I'm a prisoner of your love
I'm wrapped around your finger
like the ring on your hand
I'm trapped by your love, I'm yours
please understand…”
Потънал в alcohol infused инфантилни мечти, слушайки сам себе си (напук на всичко преживяно и срещу всякаква логика) – той се усети че я обича. По онзи глупав, наивен, всеотдаен начин, по който се бе заклел да не обича никой никога повече. По дяволите. Ебати клишето... нали?
* * *
Сепна се в пиянска просъница.
Събуди се, сам, припаднал на пода до огромното си king size bed. Нямаше никой наоколо. Само болезнената й липса...
Но разбира се, сега всичко makes sense. Беше сънувал...
Някак си странно и за него самия – изтри потното си чело и си отдъхна. Сякаш камара тухли слезе от гърба му. “Какво по дяволите си мислех?” – попита се сам. И лунатичния му смях разтърси надвесените над него бели стени.
После постоя мълчаливо няколко минути. Прииска му се да плаче. С онзи детски плач, отдавна пресъхнал, ненужен, глупав, забравен...
Беше сънувал. Нея я нямаше. Та тя никога не бе била тук до него...
“What the fuck did you expect?”- се обади егото му.
“Незнам...” – честно отговори той сам пред себе си.
“Еми тогава не се занимавай с глупости...”
“Вероятно си прав...” – промърмори сякаш сам на себе си. И се плъзна по така добре познатата плоскост където го чакаха алкохолния делириум, болката от пропуснатия живот, но и спокойствието, което носеше осъзнатият факт, че този живот всъщност никога не е съществувал. At least for him anyway…
Ръката му сама се протегна към китарата. Не защото му харесваше, не защото беше exceptional at it, не защото го хранеше вече толкова години. А защото бе единственото нещо в живота му, което беше винаги там и можеше да разчита на него. It was the only thing he really knew.
Усмихна се сам на себе си, включи кабела и взе перото в дясната си ръка. Пръстът му плавно завъртя Gain-a на head-a надясно. Огромният Marshall stack изпищя като хрътките на ада през своя Vintage-Modern 425A 4x12 extension speaker cabinet
Фил Анселмо сега пееше “We’ll Grind That Axe For A Long Time”.
“А не ве...” – помисли си той докато си наливаше нов Jack&Coke с китарата увиснала около линията на колана му - “For a very long time…”
|
|