МАЛТИЙСКОТО ПРАСЕ
дата: 27-10-2009 @ 19:48:17 EET
рубрика: литера-туря
Тази случка ми я разказаха група американци, консултанти в интернационална software компания, отседнали в хотела. В Сан Диего бяха от няколко дни, работеха по някакъв проект. Всеки ден, след работа прекарваха по няколко часа в бара и си говорехме за какво ли не.
Въпросната вечер, след няколко чаши вино, единият се заглежда в значката ми и пита откъде съм. От България. А-обръща се той към съседа си- Марин не беше ли от България? Другия се замисля. Май не. Сърбин ли беше? От България май беше.
Как му е фамилното име?- опитвам да разреша спора аз. Ъ-ъ-ъ-ъ... – чеше се по главата единия, Костов май(примерно)... Хм-м-м-м... казвам... И какво за него?
-Той беше малко особен човек- казва клиента ми, пийва от чашата си и забива поглед безизразно пред себе. Партньорът му се обръща към него, гледа го продължително. И двамата мълчат. После единия прихва да се смее. След него и другия. Трети от компанията, чул-недочул се навежда да пита за какво става дума.
-За... прасето в Малта- казва първия тип.
Аз наострям уши. Казвайте какво стана в Малта.
Единия вика на другия- казвай ти. Другия- не, ти кажи. Третия към първия хайде, хайде, ти видя всичко. Първия към третия. Ти също.
Без да проточвам началото- ето и случката:
Компанията е американска. Специалистите в нея обаче- от цял свят. Мястото на проекта, по който работят- Малта. Настанени са в някакъв комплекс с малки къщи покрай брега. През времето, когато не работят, местните ги водят по ресторанти, организират увеселителни мероприятия и въобще представят се както си му е реда. В групата консултанти от въпросната компания е и личността Марин, за която ще дойде реч след малко. През първия свободен уикенд американците, донякъде поуморени от местното гостоприемство, решили да направят това, което обичат да правят повечето американци през уикендите си- барбекю.
Отишли те до супермаркета, започнали да пълнят количката с T-bone телешки пържоли, братвурст, пилешки гърди, риба и сигурно някакви зеленчуци. Друга количка била предопределена за бира, алкохолни и безлкохолни напитки.
Заедно с колектива, но изпълнен със съмнения относно качеството на въпросните храни, подозирам, крачил и нашия герой, Марин.
Барбекюто се състояло на определената за целта площ в комплекса. Хората изпекли, каквото донесли, яли каквото яли, пили каквото пили и по едно време тръгнали да се разотиват. В точно този момент на една празна заситеност в ранния следобед, предполагам, точно тогава нещо се е събудило в душата на Марин. Изправил се той с бирена бутилка в ръка и обявил, че на следващия ден кани отново всички на същото място. Този път барбекюто от него. Не искал помощ от никого, сам щял да се справи, в еди колко си часа- всички да са там. Хората със сигурност оценили жеста, почесали поиздутите си кореми, килнали назад бейзболните си шапки и всеки се запътил към своята си къщичка. Едва ли е имало викове на екзалтация в този следобеден час, а и сигурно Марин не ги очаквал. Те за него щели да дойдат на другия ден, когато майсторлъка му се очаквало да спре дъха на колегите му консултанти. Да им покаже той за какво става въпрос.
Тук се налага да спра повествованието и да облея с Ballantines две буци лед в едно дебело стъкло, така щото да им покрия челата и ако имаха нозе да не стигат дъното. И докато пукат(от яд, че им се види края), аз пристъпвам към тази най-важна част от моята история. И за да не съм подложен на упреци, че натаманявам уж работите в интерес на разказа, ще пристъпя към почти репортажно пресъздаване на истината, така както я чух от консултанта- инженер.
Марин излязал на следващата сутрин рано-рано призори. Обикалял където обикалял, ходил където ходил, намерил село ли, ферма ли, нещо такова. Върнал се по едно време нашият герой с кола и едно живо прасе в багажника. Мисля, било черно.
-И?- ужасено питам аз, макар да подозирам какъв ще е естествения край на историята .
-И, и... толкова.- Казва инженер- консултанта и отпива от чашата си.
Другия продължава:
-Уби го отстрани до къщата. Заколи го с някакъв нож. Прасето квича, той го гони насам- натам, бори го, навсякъде оплескаха с кръв... Отряза му главата. После започна да му вади червата. Ние гледаме зад пердетата, не смеем да излезем. После го наряза на парчета. Изпече там някакви части от него и тръгна от вила на вила да ни вика да излизаме да ядем. Може ли още една чаша каберне?- пита човека, аз наливам и я слагам пред него.
-Е- как беше?- казвам след кратка пауза.
-Кое?- Човека отпива от чашата си.
-Месото. Свинското.
-А-а-а, не знам. Аз не ядох.- Другия до него добавя:
-И аз.- Третия свива рамене:
-Никой не яде. –И тримата надигат чашите си. После единия се почесва по главата и добавя- Не помня все пак Марин от България ли беше.
edit: Статията е на Захари Карабашлиев от блога му http://zaro.blog.bg/
|
|